Нина Илиева

През 1903 г. в няколко последователни книжки на сп. „Мисъл се появява поредица от пет статии, озаглавени „Буда и будизмът". Автор на статиите е Михаил Арнаудов. В тази студия той запознава българските читатели с отдавна нашумелия във френската, немската и руската литература проблем за религията и културата на Изтока. Още в увода ученият показва проникновено причините за интереса към източния мистицизъм - песимистичната насоченост в развитието на европейската филсофска мисъл. ШОПЕНХАУЕР И ХАРТМАН, двамата най-видни представители на песимизма в XIX в., бяха дотолкова увлечени от философските и етическите възрения на бу дизма и на по-ранни философски течения в Индия (за изражение на които служат съчиненията, известни под името Упанишади), щото предсказваха бляскаво бъдеще на тия възрения, като смятаха, че те ще играят важна роля в преобразуването и в създаването на европей ската култура и в създаването на нови обществени идеали. "2 Закономерно е новите поколения да се взират в руините на отминали култури, да актуализират чужди философски системи и да раз познават сред тях черти от собствения си образ, отломъци от собствените догадки и въжделения, добили видимост чрез формите и багрите на древността. Европейският интерес към Изтока започва от епо хата на Просвещението. След първите преводи - на Упанишадите на латински от Дуперон и на Бхагавадгита на английски от Чарлз Уил кинс - първо системно представяне на индийските философски систе r. ми прави Х. Т. Колбрук през 1824 г. в своите „Есета върху филосо фията на индусите". В Германия първият ветеран на европейския интерес към Изтока е Хердер. От голямо значение е книгата на Фридрих Шлегел „За езика и мъдростта на индусите“, излязла през 1808 Шлегел за пръв път преподава индийска философия от университетската катедра. Настъпва онзи преврат в европейската мисъл, който води разширяване на културния хоризонт на европееца. Интересът към източната философия личи в трудовете на Шелинг, Хегел и преди всич ко на Шопенхауер. Философският песимизъм на XIX в. открива себе си мистиката на будизма и брахманизма.

В бележките си „Бог и човек в поезията на Пенчо Славейков“ Мара Белчева пише: ...и ето образите на световните неволници: Шели, Ленау, Бетховен, Микел Анджело и техният предтеча Прометей: „Сърце на сърцата“, „Успокоенний", „Cis moll", „Микел Анджело“ и „Симфония на безнадеждността" - това са химни за човека - човека, утвърдил себе си чрез страдание и творчество, издигнал се с крилата на неволята над живота и смъртта, достигнал щастие, като се отрича от всяка мисъл за лично благо, обзет от една страст само - неутолима жажда за идеал.. Неговият поглед ослепява за всичко дребно, преходно и сеутно. "1 В приведе ния откъс ясно се открояват два момента: побеждаване на страданието от земната участ на човека чрез самото страдание и чрез творчество и, от друга страна, жаж дата за идеал, която пречиства човека от суетата на егоизма и така дарява щастието на всеобхватната любов. Стремежът към идеала, породен от любовта към човека, е основното в творчеството на Славейков. Не са малко противоречията, на които са се натъквали изследователите на поета при опита си да определят историколитературните характеристики на онова, което Славейков разбира под идеал. Дълга е поредицата имена на онези, които са писали за творчеството му: д-р Кръстев, Димо Кьорчев, Боян Пенев, Стефан Младенов, Спиридон Казанджиев; от съвременните изследователи на първо място би трябвало да се споменат Д. Ф. Марков, П. Зарев, Г. Цанев, Ганка Найденова, Ив. Сарандев, Ст. Каролев, И. Захариева, Хилде Фай, Нина Пантелее ва. „Везните" на критиката са се накланяли ту към песимизма, ту към оптимизма и жизнерадостта на Славейков, колебали са се между неговия „идеализъм“ и „романизъм" и неговия „реализъм", бил е определян и като добър, и като лош поет. Трудността да се определи светогледната основа на Славейковото творчество води до невъзможност за достатъчно ясно формулиране на оня синтезен критерий, който би обединил противоречивите съдържания, вложени от поета в понятието идеал в едно относително и подвижно единство. Това е причината, поради която т. нар. „философски поеми“ „Фрина“, „Cis moll", „Успокоенний“, „Сърце на сърцата",