Димитър Кенанов

Житейната биография за Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано ни от последния търновски патриарх. В осенената с трагически предчувствия епоха като духовен водач на народа Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подража ние. 1 Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през XIV столетие, затова бележитият писател се опира на българския символ, свързан с името на Иван Рилски. Безусловното следване на светеца е неспокойната нишка, която изплита художествената творба. Политическите позиции, изразени в нея, подбуждат обединителните чувства на народа и най-вече на неговите държавници, които са длъжни да възправят българина в решителна битка за своето отечество. Житието е важен извор за литературно-естетическите възгледи на основателя и вдъхновителя на Търновската книжовна школа, в която „се развива съвършено ново отношение към думата, особено търсене на словесни дълбини". Едно конкретно изследване върху житиеписа за рилския подвижник ще хвърли светлина върху приносното участие на неговия автор в балканския и източнославянския литературен процес. От 1363 до 1371 г. Евтимий е във Византия. Там той задълбочава познанията си върху византийската и богослужебната литература, 3 овладява тайните на реторическото майсторство. Чрез съчиненията на Йосиф Ракендит, Михаил Псел и други теоретици бъдещият патриарх се докосва до откровенията на античните ритори. Освен нормативните постановки за художествената реч при изучаването на Евтимиевите произведения е важно и ритуалното им предназначение. Агиографските творби са написани за лично произнасяне в църква. Пълната им идейно-естетическа оценка трябва да обхване и тях ното функционално разположение по време на храмовия обред. Предметно-стенописният интериор, гласът на ритора, вокално-речитативната музика завладяват слушателя с внушителна празничност и загадъчност. Запалените лампади с тайнствената си светлина символизират стремлението нагоре към небесата, докато долу мирският свят тъне в сумрака на очакването да получи справедлива присъда, спасение и надежда за по-добър живот.

Научният труд за Димитър Кантакузин иде да изпълни признателния дълг на българската литературна история към един от видните средновековни дейци, чието творческо наследство оставя трайна следа не само в българската и сръбската литература, но и във византийската, руската и румънската културна история. Българският учен Георги Данчев полага многогодишни и последователни усилия да проучва старобългарската словесност от втората половина на XV в.: след издаденото обхватно изследване за делото на Владислав Граматик и защитената докторска дисертация върху посочения литературен период до читателите стигна и монографията за Димитър Кантакузин. Тя убедително отразява продължителните търсения на Г. Данчев в наши и чужди книгохранилища, библиотеки и музеи. Издирени са важни факти, които позволяват да се направят сериозни заключе ния за картината на книжовния процес през втората половина на XV в. В увода се извършва преглед на публикациите за Димитър Кантакузин. Изтъкват се първите издатели на някои Кантакузинови съчинения - А. Сатановски (1660) и Н. Рилски (1836), а също се припомнят заслугите на Дж. Даничич, П. А. Сирку, А. Т. Бычков, А. А. Титов, Хр. Лопарев. Същинският научен интерес към средновековния писател започва от началото на ХХ в. Посочват се приносите на Д. Маринов, Й. Иванов, В. Сл. Киселков, П. Динеков, Б. Ст. Ангелов, Д. Петканова-Тотева и други. Отделено е място и за проучванията в чужбина (В. Джорович, Дж. Сп. Радойичич, Дж. Трифунович, А.-Е. Тахиаос).

Методът на съпоставянето и дедуктивният подход заемат определящо място при изграждането на положителните герои в средновековната агиография, Ето защо за всестранния анализ на съчиненията от тази жанрова група е така необходимо да издирват съставките на художествения и идеологическия метатекст - кръгът от ли тературки първоизточници образци, библейски алюзин, цитати и други. Подобни проб леми са поставяни в славистичната наука при изучаването на „Похвално слово за Евтимий" от Григорий Цамблак, който представя учителя си в основния му худо жествен „ипостас" - духовен глава на българския народ от края на XIV век. И тък мо затова Патриарх Евтимий е отъждествяван с добрия пастир: на източниците, кои то формират иносказателните значения на този образ и на претворяването му в Цам блаковото слово са посветени следващите тук наблюдения.

Участието на жени в литературния живот през средните векове е гвърде рядко явление. Затова несъмнен интерес предизвиква един Сборник от XVII век със съчинения на Григорий Синаит, пре писан от Акилина, чието име е вплетено в тайнопис на авторска приписка. Ръкописът се пази в библиотеката на АН СССР (БАН) - Ленинград, сбирка на Ф. А. Каликин (№ 67), № 3, полуустав, 4°, руска редакция, 148 листа.

Похвалните слова и функционално сближените с тях жития на Евтимий Търновски принадлежат към емоционално-експресивния тържествен род на ораторската реч. Предварително оформени в писмен вид, те са предназначени да се произнасят и слушат в рамките на храмови празници и манастирски събрания. Когато написаните думи се превръщат в звучащо слово, нараства и въздействието върху възприемателя, както е разбирал това още Исократ: „За мен остана скрито колко по-голяма убеждаваща сила притежават произнесяните речи в сравнение с речите, предназначени за четене“ В средновековния храмов синтез на изкуствата интонационната атмосфера убеждава не толкова със сухотата на логическите разсъждения, а с емоционалната си хипноза, която просълзява, умилява и омиротворява чрез възвишени песнопения и чрез благоговейния глас на проповедника. За него емоционалната власт над човека е върховната му задача като свещенослужител. И в този смисъл неслучайно Л. Фойербах застава зад хиперболизираното си твърдение, че сърцето е „същността на религията“; той е убеден, че мирогледните ценности и дълбините на историческите движения проникват в съзнанието само след като пронижат сърцето на човека.