Иван Карадочев

Както показва заглавието на сборника, включените в него статии и портрети са посве тени както на писатели, чисто творчество е вече част от литературната ни история, така и на автори и проблеми, които според авторката оформят развойната ситуация на съвре менната българска проза. Тематичната автономност на всяка от частите не нарушава целостта на книгата, защото като критик с изя вен афинитет към съвременната литература Елка Константинова се спира на онези страни от творчеството на Георги Райчев и Свето142 слав Минков, на онези от литературно-исто рическите и критическите идеи на Боян Пенев, които са с непохабена актуалност днес и кои то непротиворечиво се съчетават с наблюде нията и върху съвременни автори и проблеми. Това придава на сборника характеристиката на критическа книга, чието значение трябва да се отчита с влиянието, което вложените в него идеи могат да окажат върху развитието на прозата, а не с приноса му при осмисля нето на историята на българската литература. И трябва да се отбележи, че това значение ще ше да бъде по-голямо, ако „Силуети от вчера и днес" беше отпечатана година-две порано, което ебило възможно, както личи от статиите с наблюдения върху художествената проза от последните години. Тази книга на Елка Константинова трябваше да излезе и преди респектиращото и изследване „Фантастика и съвременност“, защото в него получават убедителното си разработване наблю дения и концепции, които в един по-начален вид срещаме в статията „Въображаемото и реалното в съвременната проза". Случаят е показателен за необходимостта от по-голямо издателско внимание към литературнокритическите текстове, чиято стойност е пряко за висима от времето на тяхното отпечатване, една зависимст, която се подсилва и от динамиката на процесите, които се наблюдават в Съвременното литературнотеоретическо и кри тическо мислене, от стремителното развитие на изследователската и критическата методология, от непрекъснато растящите възможности за обективна критическа оценка и интерпре тация. Издаването на две критически книги в продължение само на няколко месеца показва, че дългогодишното присъствие на Елка Константинова в литературата се осмисля от продуктивността, под която лежат натрупаният опит и теоретическата осведоменост. Това означава, че заниманията и с теорията на фантастичната литература, познаването на историята на българската литература между двете световни войни и ориентираността и в пробле мите на съвременната проза плодоносно се съчетават, оформяйки едно критическо съзна ние, годно да осмисли в перспективата на бъ дещото им развитие най-интересните явления на белетристиката от днес". Именно като успешно съчетание на лите ратурния историк, теоретика и критика тряб ва да се разглеждат статиите и портретите от сборника „Силуети от вчера и днес". Първият раздел епосветен на най-характерните насоки итенденции в развитието на прозата през последните четиридесет години, като подредбата на заглавията е извършена така, че съдър жанието им да обхваща проблеми, чиято зна чимост се движи от по-общото към по-конкретното, от явленията в идейността към явленията в тематиката, от принципите, които определят литературната диалектика, към конкретното им въплъщаване.

„От „Жив е той" до „Жив съм...". Тези две избухвания на българския поетичен дух затварят може би най-важния кръг на еволю цията не само на нашата поетическа мисъл. " Цитатьт е от критическата книга на Константин Еленков „Поезия и поети" и той в значителна степен подсказва посоката на критическия му патос. Задачата му е поскромна от огромното усилие, с което е свързано проследяването на сложното дви жение на националния поетически дух, затворено между най-ярките формули на неговата еманация. Целта му е да обвърже тенденциите в поезията на 70-те години, които въпреки все още малката дистанция придобиват плътност и прозират изпод неяснотата, с най-важното звено от традицията, чиято цялост е доказателството за трансформацията на едната формула в другата. В неговата постановка това са двата диалектически обвързани израза на гражданска съпричаст ност, които под различни форми винаги са били в кръвта" на българската поезия. Стремяща се към систематизиране и типологизация на явленията и процесите, свър зани с доближаването до втората формула на социалната интенция на поетическото съз нание, която е условие за адекватността му към глобалните проблеми на човешкото битие, статията „Преодоляване на патетизма" е поставена в началото на книгата. Нейната концепция, която логично и убедително орга низира постическото настроение през десе тилетието, внася значителен порядък в объркващата с динамиката на промените си атмо сфера от този период на постическото дви жение. Именно като осъзнаване на критиче ската отговорност при подобна амбиция тряб ва да се приемат призивите му за по-категорична критическа намеса при обърканите и сложни положения, вмъкнати в бележките, които предхождат фактическата разработка на темата.

В епилога на своя роман изследване проф. Бурсов признава, че при написва нето на книгата си „Судьба Пушкина" се е учил от разказваческото изкуство на Достоевски. Доста странно признание от историк на литературата във време то, когато литературознанието като цяло все по-настойчиво претендира да му бъ де признат статут на точна наука. Или може би настойчивостта е вече притьпена и изследването на проф. Бурсов излиза от печат в критико-литературоведче ска ситуация, заредена с теоретическа и естетическа готовност да отдаде предпочитание на подобен тип съчинения. Ох ладняването към крайностите на има нентно-формалистичните подходи към ху дожествените текстове напоследък отново стимулира интереса към паратекстуални те детерминанти на художествеността и вече сме свидетели на всеобщо литерату роведческо усилие да се излезе извън рамките на структурно-функционалните проучвания, да се обвърже изучаването на художествената литература с тяхната общокултурна, идеологическа, естетиче ска и психологическа обусловеност. Мотивите на това движение са различни, различни са и изходните позиции на ли тературоведите, а това означава, че е различна и енергията, с която отправ ните точки зареждат копнежа им за синтетично обхващане на техния предмет в сложността на неговото създаване, съ ществуване и значение. И ако предиш ните две крупни проучвания на проф. Бурсов Национальное своеобразие рус ской литературы" и "Личность Достоев ского" трябваше поне у нас да доказват своята значимост, преодолявайки инер цията към иманентно-текстуалните из185- следвания, „Судьба Пушкина“ е в ръце те ни, когато сме склонни да отдадем предпочитанията си на подобен подход към литературата.

Прехвърлящите средата на тридесетте си го дини литератори все още наричаме млади, очакваме от тях да направят окончателния си избор, за да можем без страх от изненади да свържем име ната им с определен период от литературната исто- рия, с теоретически възглед или критическо убеж дение. Първата литературнокритическа или кри тическа книга обикновено идва като потвържде ние на нещо предварително известно. Много рядко вече оформените представи за възможностите и интересите на автора остават неоправдани, но още по-рядко и надхвърлени, и макар че щастливи изключения не са невъзможни, първата литературо ведска книга обикновено удовлетворява очакването и предоставя възможностите за изненада на следващите. Тя идва като узаконяване на постоянно или епизодично присъствие по страниците на периодиката и често пъти съдържанието й е вече известно, познати са ни теоретическите убеждения и тематичните предпочитания на автора, дори пристрастията и стилът му. Първата книга на младия литератор обещава по-малко изненади от първата книга на поета или писателя. Това наблю- дение не е упрек, в него дори няма негативно намерение, а желание да се посочи явление, пред- поставките на което са преди всичко обективни. При днешните естетико-теоретически, историко- критически и издателски условия критическо име се създава трудно, а пътят към него задължително трябва да спази последователността в равнищата на един общоприет модел за професионално утвърж даване. Като всяка конвенция този модел си има и добрите, и лошите страни, но трябва да му се 130 признае една добродетел - той има желанието да предостави равни условия за първите книги на младите критици. Поне такова впечатление с дава библиотека „Смяна" на издателство „Народна младеж", където през миналата година и началото на тази бяха издадени дебютните книги на трима млади критици - Георги Цанков, Александър Йор данов и Сергей Райков. И трите критически Книги потвърдиха нещо, което отдавна беше известно на сведущата публи ка - че авторите им са професионално подгот вени, че тяхното критическо мислене преодолява много от уморения език на предните поколения и от висотата на по-широка теоретическа и факти ческа култура са с разширени възможности за обек тивен, но нелишен от страст анализ на литератур ния процес. Съпоставителният анализ на трите книги би показал много от чертите на съвременната критика, би очертал както светлите, така и сенчестите и страни, но ми се струва, че основната му интонация ще бъде оптимистична. Всяка от трите книги е в състояние да удовлетвори и найвисоките претенции към критическата дейност, да събуди надежди и да предизвика интерес към една далеч не най-престижна литературоведска дисциплина. Задачата ми еда се спра само на една от тях - Личности и идеи" на Александър Йор данов.