Васил Колевски

През последните две години съветската литература стана предмет на оживени разисквания във всички страни. Най-видни писатели като Луи Арагон, Х. Лакснес, Гомо Жо, Н. Гиленс, Л. Крючковски, Ана Зегерс и други писаха за нея с чувство на дълбока признателност за това, че тя им е открила света, роден от Октомври, за това, че в нея е знамето на двадесетия век, под което са изправени най-изпитаните борци за свободата и щастието на човечеството. Специално внимание на съвет ската литература и на проблемите на социалистическия реализъм отдели и буржоазният печат. Използувайки критиката на култа към личността, на неговото отрицателно влияние в литературата, буржоазните идеолози решиха, че е настъпил удобен момент да дискредитират съветската литература, да унищожат авторитета и влиянието на тази литература сред многобройните и почитатели. Даже спокойните и невъзмутими чеда на Албион се запалиха на тази тема и започнаха да поучават съветските писатели как да пишат. В статията „Първи стъпки на една нова руска литература" в броя си от 16 август 1957 година „Таймс литерари съплимънт“ вижда бъдещето на руската съветска литература в произведения като романа на Дудинцев „Само с хляб не се живее“,", разказа на Яшин Лостове" и някои други произведения от алманаха „Литературная Москва". Макар и да се признава художествената несъстоятелност на тия произведения, то тяхната „тенденция" се утвърждава като нов път", като продължение на класическата руска литература от XIX век. В статията даже се воюва против „чистото изкуство". Литературата не Може да бъде откъсната от живота, но докато пред английските писатели, които произлизали главно от „средната класа“, стояла задачата да защищават режима на социално благоденствие", то съветските писатели трябвало да се борят срещу сегашния строй, защото социалните противоречия в него не били разрешени. Като изказват съчувствие към литературния живот в СССР от 20-те години, авторите на статията съжаляват за по-далечното минало, искат връщане с четири десетилетия назад към идеологическия разкош на стария режим".

Началото на 1941 година. Сянката на пречупения кръст закрива все повече и повече българското небе. За да подготвят идването на немските войски в България, агентите на гестано и техните български слуги забраняват едно след друго прогресив ните и демократични издания. Те искат да заглушат правдивото слово на партията, на народа. „Свободата на печата“, записана в конституцията, остава само за бюрото на Хитлеристката пропаганда и българските фашистки издания.

„РЛФ" - Работнически литературен фронт“. С вълнение раз листвам пожълтелите страници на тоя ветеран. Тук всеки лозунг, всяка статия, всеки стих и разказ са обагрени от пламъка на класовата борба. Краят на 1929 година. Още е жива раната от Септемврийското въста ние, от погромите през 1925 г. Черни чернеят забрадките на хилядите майки, жени и сестри на избитите. Още по-черна есянката на фашизма, виснала над цялата страна. Но народът, оцелял в петвековното турско робство, народът, воювал с черенови топчета срещу султанската импе рия, народът, отказал да избива своите събратя на фронта и оросил с кръвта си Владая, народът, който в името на комунизма се вдигна на първото антифашистко въстание в света - този народ ебуден. Той събира сили за нова борба, за последния решителен бой. Достатъчно е да се почувстува първият полъх на надигащата се революционна вълна у нас в в чужбина, за да изправят стан, да възкръснат от пожара като легендарната птица редиците на борците. И отново се извива и заснява огневото знаме. Българската работническа класа, трудовото селячество и прогресивната интелигенция записват нови славни страници в своята героична история. Важно място в ожесточената идеологическа борба, и по-специално на литературния фронт през този период, заема вестник „РЛФ", изли защ от декември 1929 до юни 1934 г. в условията на буржоазната фашистка държава, на господствуващата буржоазна, фашизираща се култура, в него открито и дръзновено се пристъпва открито към организиране и сплотяване на прогресивната художествена интелигенция в името на комунизма Разбира се, и до „РЛФ" в общополитически и специални издания партията еотстоявала марксическите разбирания за литературата и изкуството, воювала е за утвържадаване и развитие кълновете на социалистическата култура. Никога обаче през периода на капитализма и фашизма тази борба не се еводила така открито, така масово, настъпателно и резултатно, както в „РЛФ". За това, разбира се, не малка роля изигра ват натрупаният опит и революционни традиции от миналото. Та нали у революционерите демократи като Раковски, Ботев, Каравелов и др. литературата и изкуството бяха неразделна част от общата борба за осво бождението на народа! Тези традиции, в условията на капиталистическото общество, продължиха Благоев, Кирков, Полянов.

Съветският съюз е страната, където за първи път побеждава пролетарската ре волюция. С успешното изграждане на социализма в него се осъществява заветната мечта на човечеството - построяването на безкласово общество. Пътеводна звезда, образец и пример - ето какво представлява страната на съветите за угнетените иексплоатирани маси от целия свят! На една от основните задачи, стоящи пред пролетарския и антифашистки печат от 30-те години - да се покаже истината за СССР, да се пропагандират неговите успехи - е подчинена и специалната задача на „РЛФ" - да инФормира своите читатели за културното развитие на СССР и по-специално за успехите на съветската литература. Вестникът организира първата по рода си у нас анкета за съветското кино, посвещава два специални броя на съветската книга.

Има писатели, които играят голяма роля в обществения и в литературния живот, но остават чужди на „шумната слава". Тяхната дейност прилича на ония дълбоки водни течения, които изменят климата, дават възможност на цветя и дървета да растат в далечни северни страни, а сами са незабележими, невидими, непознати. Такъв творец в нашата комунистическа антифашистка литература е Николай Хрелков. Неговото обаяние на човек и поет, неговата роля на комунист-учител прекрасно разбират тези, които са имали възможност да бъдат в личен досег с писателя, да дружат с него, да изпитат неговото благотворно влияние. „Да посетя Хрелков - е споделяла героинята на РМС Лиляна Димитрова - за мене е празник. Той като че ли е човек от друг свят. " Много писатели като Гьончо Белев, Людмил Стоянов и др. до голяма степен израстват като творци социалистически реалисти, правят решителната крачка от общодемократическите антифашистки позиции към позициите на марксизма-ленинизма благодарение на личната дружба, на влиянието, което оказва върху тях Николай Хрелков.

Едва ли има по-ярки и по-убедителни аргументи за разкриване същ ността на разглежданите въпроси за традицията и новаторството, от проблема за идейността в литературата и изкуството. За съжаление, когато се говори за традиция и новаторство, ударението обикновено се слага върху второстепенното, върху производното, върху въпросите за художествената форма, дори още по-ограничено - върху изразните средства и много помалко се разкрива същността, изменението и развитието на идейното съ държание в изкуството, което до голяма степен определя художествената форма, изразните средства, похвати и пр.

Една от най-ярките прояви на борбата на българските писатели против капитализма и фашизма е основаването и дейността на Съюза на трудовоборческите писатели. Трудовоборчески писатели! Днес това понятие е почти забравено. То е свързано с определен пе риод от политическото и литературното развитие в България - началото на 30-те години. Това е период на голям революционен подем на масите, време, когато стълкновението между експлоатирани и експлоататори придобива такъв остър характер, че мнозина са очаквали то да завърши с открит въоръжен конфликт, със смъкване на фашистката диктатура. Това евремето, когато въпреки терора и насилието, въпреки специалните закони за защита на държавата, в страната отново се появяват червените комуни - трудещите се в редица градове и села спечелват изборите и завземат местната власт. Дори София, столицата на буржоазно-фашистка България, бива превзета! Инициативата за създаване на единен антифашистки съюз - Съюза на трудовоборческите писатели - принадлежи на пролетарските писатели, групирани около вестник „Работнически литературен фронт". Още с учредяването на Съюза - февруари 1932 го дина - се взема решение за издаване на специален орган - Фронт на трудовоборческите писатели", първият брой на юни 1932 г. който излиза през м. Важен дял от дейността на Съюза на трудовоборческите писатели и неговия орган „Фронт" заемат проблемите за Съветския съюз и съветската литература. Още в проектоплатформата на Съюза този проблем заема едно от централните места. В точка 3 като основна задача на съюза се определя: „Защита на съветската култура и СССР, против гот вещата се антисъветска война". Забележителни са думите, с които завършва проектът: Да живее СССР - истинското отечество на работниците и трудещите се от целия свят и ог нището на култура". Пролетарска днешна и общочовешката утрешна Това отношение на писатели, на трудещите се у нас към Съ българските пролетарски нетския съюз е резултат на дълбоките традиции на Българската комунистическа партия на вярност и преданост към интернационализма, към освободителното дело на пролета риата. Съветският съюз е страната, където за първи път побеждава социалистическата революция, той става авангардът на цялото човечество в борбата за унищожение на не навистното експлоататорско общество, за тържеството на комунистическия идеал. Ето Защо СССР е отечество на всички трудещи се от целия свят, той трябва да се пази като зеницата на окото. Съветският народ трасира във всички области на живота пътя към бъ дещето и неговия опит е поука и пример за всички. В този дух БКП десетилетия възпитава своите членове и целия трудещ се български народ.

„Изкуство и критика“ е едно от малкото прогресивни издания, които продължават да излизат и през най-трудните години на фашисткия терор у нас - по време на Втората световна война, когато България беше превърната в плацдарм на хитлеристите, когато борческите антифашистки сили отстояваха честта и свободата на българския народ с оръжие в ръка. Редактор на списанието е Георги Цанев, критик, който започва през 20-те години блестящо своята литературна дейност в изданията на партията и комсомола с утвърждаване истрастна защита на поезията на Смирненски и на младата съветска литература. По-късно той попада в мрежите на „Златорог" и цяло десетилетие зла торогщината задушава неговия глас, убива неговия талант. Самият критик чувствува, че тая атмосфера го погубва като личност и творец и към средата на 30-те години се стреми да скъса със сп. „Златорог". Първата крачка е направена с издаването на „ЛИК“. Но Цанев мечтае за списание, което да стои на антифашистки позиции, списание, което на основа на високохудожествени постижения (един въпрос, с който „Златорог" винаги е спекулирал) да обе дини прогресивните и демократични писатели. „От края на 1935 г. - пише Цанев - бях замислил да организирам издаването на литературно списание, сътрудници на което щяха да бъдат писатели-антифашисти. След дълги усилия имногократни постъпки за разрешение, тая идея можа да се осъществи: в началото на 1938 г. започна да излиза „Изкуство и критика“ под моя редакция и при близкото участие на Христо Радевски, Георги Караславов, Илия Бешков, Любомир Пипков, Орлин Василев, Георги Райчев, Бленика, младите Павел Вежинов, Валерий Петров, Богомил Райнов и други прогресивни пи сатели. "1

Творческият път на Смирненски, неговото развитие, неговият метод пряко или косвено са разглеждани почти от всички, които са писали за великия писател. И ако този проблем приковава отново нашето внимание, то причина за това е неговата актуалност. Преодоляването на минали художествени направления, школи и методи и усвояването и развитието на метода на социалистиче ския реализъм - това еосновното съдържание на литературния процес у нас за четвъртвековното свободно развитие на националната ни литература. Проблемът за преодоляване на мирогледната и творческа ограниченост на писате лите критически реалисти, модернисти и др. и преминаването им на позициите на социалистическия реализъм - това е епохалната задача в развитието на световната литература; задача, чието решение е в зависимост от изхода на великия двубой между труда и капитала, между буржоазната и социалистическата идеология.

На Петия конгрес на БКП през декември 1948г. се взема решение за изграждане основите на социалистическото общество в България. Осъществява се заветната мечта на българския народ - в родината на Ботев и Левски, на Благоев и Димитров се започва изграждането на социализма. За първи път в своето историческо развитие трудовият български народ разгръща свободно своите сили и възможности, своето творческо дарование, защото, както предсказва Ленин, „само със социализма ще започне бързото, истинско, действително масово, при участието на мнозинството от населението, а след това и на цялото население движение напред във всички области на обществения и личния живот". Героичният трудов поход на народа се ръководи от БКП начело с нейния изпитан кормчия, легендарния герой от Лайпциг Георги Димитров. Неговата личност, неговият жизнен и борчески път будят все повече творческото вдъхновение на писателите. През октомври 1947 г. Б. Божилов публикува една от найпоетичните творби за Димитров:

Има творци, чиито имена не се набират с черни букви в историята, но без чийто всеотдаен труд художественият прогрес на човечеството енемислим. Такъв скромен, всеотдаен, талантлив творец в българската критика беше Иван Мешеков. Своето призвание на критик, своето място на борец за социална правда, за тържеството на хуманизма и красотата Мешеков утвърждава със статиите си за поезията на най-великия певец на пролетариата у нас Христо Смирненски. „Поет на безхлебните" - така критикът нарече автора на „Зимни вечери“, разкривайки не само дълбоката жизнена правда, борческия заряд в неговата поезия, но и оная чудна магия на словото, която грабва душите и сърцата на трудовия народ, която направи от Смирненски буревестник на Септемврийското въстание, буревестник на революцията в България.

Става Васил Колевски дума за рецензията на Йордан Василев, посветена на книгата „Критически делници" от Кр. Куюмджиев (Литературна мисъл, кн. 1, 1973, с. 141-147). Отдавна в нашия печат не се е появявала такава провокираща литературната ни мисъл публикация! Без доказателства, голословно, но достатъчно ясно и определено рецензентът подлага на ревизия основни принципи и оценки от нашия литературен живот. Ако се съди по конкретните му оценки за литературно-критичната дейност на Кр. Куюмджиев, Василев не се грижи толкова за аргументиране и доказване на дадена своя теза, оценка, а изхожда от репетиловския принцип „Шумим, братле, шумим". Тази страст на Василев да прави „преврати" в литературната наука го съпътствува още от първите му изяви. В една своя рецензия, посветена на книга на Т. Жечев, Василев писа през 1965 г.: „Той не може да изрече обикнатите от мнозина критици думи - творбата вярно отразява действителността. Той иска изкуството да не отразява, а да служи на новия човек, да го издига до най-високите идеали на века" („Пулс“, притурка на в. „Народна младеж", 10 май 1965). Припомням този цитат не за да се връщам към времето, когато сред някои критици в името на някаква свръхреволюционна естетика беше на мода да се отрича теорията на отражението. Правя това, защото в новата си рецензия Василев проявява същите разбирания по отношение познавателната, обективната страна на художественото творчество. През 1965 г. на страниците на сп. „Септември“ се проведе разговор по проблемите на литературната критика. Един от главните проблеми бе дали тя трябва да отразява обективно, конкретно-исторически закономерностите на литературния процес, същността на художествените произведения като отражение на реалната действителност, или да служи за изява на субективния свят на критика. Огромното болшинство от участниците в дискусията осъдиха ограничената, погрешна представа за критиката на някои млади тогава критици и по-специално на Кр. Куюмджиев, разкриха тясно субективистичния характер на тяхното разбиране за критиката. Сега И. Василев ни връща отново към изходните позиции на тази дискусия. Разбира се, той има право на това, ако смята и се опита да докаже, че критиката към Куюмджиев тогава е била неправилна. Но той не прави това. Той само изрежда кои критици и писатели се обявили против позициите на Куюмджиев. И се получава така, че Л. Стоянов, П. Данчев, Ем. Манов, И. Руж и др. „не разбрали" младия критик и с критиките си по-скоро допринесли за неговата прослава, а субективистичните, погрешни позиции на критика се представят като развитие, нов етап в нашата литературна мисъл.

Една от най-характерните черти на трудовия български народ е неговата политичност. На какво се дължи тази особеност, трудно е да се каже. Може би причина за това е големият кръстопът, на който се намира тази малка, но чудна страна България? Може би за това е виновна трудната съдба на нашия народ, многовековното чуждестранно иго, жаждата за свободен живот, героичните борби за социално и национално освобождение? Нека точните причини определят историците и народопсихолозите. Но фактът си е факт: и тогава, когато страда под бремето на социално и национално робство, и тогава, когато е устремил поглед към бъдещето, уверен от завоеванията на днешния ден, българският народ проектира своята съдба на фона на големите исторически движения на времето, те изпълват със сми съл и съдържание неговото съществуване. Някога най-великият син на поробена България Христо Ботев поздра вява Парижката комуна и предрича, че с нейното дело е свързано бъдещето на човечеството. В малка, икономически изостанала България преди повече от осем десетилетия се създава марксическа партия, която през целия период от своето съществуване заема едно от челните места в световното комунистическо движение. Българската комунистическа партия е една от първите, които застават редом с партията на Ленин в редиците на Третия интернационал, цялостно, без колебания и сътресения. От своите редици тя излъчва секретарите на Коминтерна Георги Димитров и Васил Коларов, които прославят българската работническа класа, трудова България по всички краища на света! Ето този буден непокорен дух, тази политическа активност са залегнали и в основата на българската прогресивна литература, определят нейния граж дански патос, нейната партийност. Новата българска литература се ражда като вик, като зов за свобода на поробения български народ. Трепетният глас на Паисий, страданията на Софроний, песните на Славейков и Ботев, епосът на Каравелов, драмите на Друмев - това са нашите Илиада и Одисея, с които е закърмен българският народ. Литература и борба! Борба и литература! Това са две думи - синоним на историческото и духовното развитие на българския народ. Животът, борбата определят естетическото кредо на прогресивните български творци - литературата да бъде част от общонародното дело! Това единство на прогресивната българска литература с трудовия народ, с неговите борби и идеали продължава и се развива и в нашия век. Вазов, Яворов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Страшимиров, 3 Захари Стоянов и още много други писатели с

Смирненски и символизмът. Този проблем занимава българските писатели, българските, а и не само българските литературоведи от началото на 20-те години и до ден днешен. Искам още в самото начало да подчертая, че интересът към тези въпроси се обуславя както от таланта на Смирненски, от значимостта неговото поетично дело, така и от идеологическата борба на литературния фронт. Известно е, че всяка школа, всяко направление се стреми да привлече към себе си, отчете като свое завоевание, като своя заслуга появата на един или друг голям творец дори тогава, когато неговите произведения явно не се побират в прокрустовото ложе на каноните и нормите на тази школа. Такъв е случаят, както ще видим, с отношението на символистите, на теоретиците на символизма към Смирненски, към неговото творчество. От друга страна, оценката на едно литературно направление, макар и от миналото, далеч надхвърля рамките на естетиката, на литературната история и теория. Тази оценка придобива актуално значение в наши дни, към проблема за живото и мъртвото в нашето литературно наследство, към проблема за пътищата на развитие, за бъдещето на съвременната ни литература. e Символизмът като литературно направление в българската литература свързан с първата четвърт на нашия век. Тук нямам за цел, а и не е възможно да давам оценка на това направление, на писателите, свързани в една или друга сте пен с него. Това е направено в общите трудове по история на българската литература, в някои специални изследвания на Симеон Хаджикосев, Стоян Илиев и др. случая става дума за нещо много съществено, но и много конкретно. За отношението на символистите към Смирненски, за отношението на Смирненски към символизма и символистите, или в по-общ аспект - за отношението между B символизма и социалистическия реализъм като творчески методи. Днес за всички нас всепризнат исторически факт е положението, че символизмът като художествено явление, като направление в българската литература е в своя залез още през 20-те години. Но това положение далеч не се приема и не се признава от един широк кръг автори през 20-те и 30-те години. Дори теоретици и критици като Вл. Василев, които виждат победата на реализма в националната ни литература и се стремят да използуват именно реалистичната литература в провеждане на своите стратегически планове на литературния фронт, дори той в широк историко-литературен план сочи в една своя статия от 1923 г. символизма, поетите-символисти като връх в развитието на българската литература в оня исторически момент. „Ботев - Вазов, - Кирил Христов - Славейков - Яворов - Траянов - Димчо Дебелянов - Лилиев, това са главните стрелки, по които се ориентира досега нашата лирика.

В решението на Политбюро на ЦК на БКП за чествуване 110-годишнината от рождението на Владимир Илич Ленин се казва: „На Ленин се падна извънредно трудната и същевременно велика мисия в новите исторически условия да продължи, да обогати и развие по-нататък марксизма, да даде научен отговор на задачите, които се поставяха пред обществото. "1 От тази оценка за делото на великия стратег на социалистическата революция и на строителството на новия живот трябва да се изхожда, когато се преценява както неговата цялостна дейност, така и неговият принос за развитието на отделните науки, за една или друга област на живота. Това важи с пълна сила иза подхода, който трябва да имаме при изследване приноса на В. И. Ленин за развитието на научното литературознание. И още един изключително важен момент - В. И. Ленин посвещава целия свой живот, всичките си сили и способности на борбата за освобождението на работническата класа, на трудовия народ. Ето защо е невъзможно да се даде точна, научно вярна оценка за неговия живот и дело вън от тази борба. Това важи и за изказванията, за разбиранията, за приноса на Ленин в такава специална, специфична област като сферата на художественото творчество, на науката за него. Писани по конкретни поводи, извикани от нуждите на класовата борба, изказванията и трудовете на Ленин и в тази област са обединени от една обща мисъл, имат едно предназначение - да определят мястото и ролята на художественото творчество в борбата за освобождението на работническата класа, на цялото човечество. „Класовата борба продължава - заявява Ленин - и нашата задача е да подчиним всички интереси на тая борба. " Благодарение на тази пролетарско-класова позиция Ленин успява да даде отговор не само на конкретно възникналите проблеми на литературния фронт, но заедно с това да определи същността на литературата и изкуството, на тяхното значение и роля в новия етап на общественото развитие, да въоръжи теоретиците и критиците с истински научен метод за анализиране на художествените явления.

В своята биографична книга „Кратки бележки из моя живот" Д. Благоев сочи руското революционно движение като един от решаващите фактори, кои то му дават възможност да изработи у себе си обществен и естетически идеал. Благодарение на студентските организации в Петроград, пише той, аз можах да си поставя правилно оня въпрос, с който като ученик от Габровската гимназия измъчвах по-възрастните ученици и себе си, а именно, защо трябва да се знае, да се чете? Той сега се бе превърнал в един много по-правилен и по-дълбок въпрос, който гласеше: какъв е смисълът на живота, или - за какво има смисъл да живее човек? На тоя въпрос изглеждаше, че ще ми даде отговор историята на руското революционно движение." За цял живот Благоев запазва в сърцето си дълбока любов към Русия, към руските революционери, към руската литература. Своя жизнен път, своята обществена дейност той започва като учител по руски език и литература. През 1896 г., в предговора към своето „Ръководство по руски език", той заявява: „Оригиналната руска литература се отличава с такива високи достойнства, кои то обръщат днес вниманието на цял образован свят." През същата година в спор Д. Т. Страшимиров Благоев доказва необходимостта от изучаването в средните училища на българската и руската литература като главен фактор за идейно-естетическото възпитание на учениците Руската литература се отличава с такива оригинални, характерни, самостоятелни произведения, които рядко ще срещнете в другите литератури. Високите достойнства на руската литература c днес се признават от всички знаменити европейски литератури." По това време Д. Благоев е вече оформен социалист-марксист. Десетилетие преди това за създаването на първата марксическа група в Русия, която издава и първия социалдемократически вестник „Рабочий", той е изгонен от царските жандарми от великата руска страна. B Основател на партията на българските комунисти, един от най-видните дей ци на международното работническо движение на своето време, Благоев вижда пропагандирането на марксическите идеи, в подготовката на трудещите се за пролетарската революция, в тържеството на комунистическия идеал смисъла на своя живот, на живота на всички честни и прогресивни хора от епохата. В тази светлина той определя и задачите на новата пролетарска литература: „И тази лирика именно е оня лост, който създава моралната сила на работните маси и нейните борци; създава силната любов и благородна омраза", които раждат фанатизма на социалистическите борци. Тази лирика и изобщо тази художе ствена литература у нас се и заражда; на нея принадлежи бъдещето."

Целият обществено-политически, научен, културен живот в нашата страна през настоящата година минава под знака на двете най-крупни събития - ХІІІ конгрес на БКП и тридесетгодишнината на Априлския пленум. В светлината на тия събития ние оглеждаме изминатия път, преценяваме днешните си дела, чертаем перспективите за бъдещето. Що се отнася до литературата и литературната наука, можем с гордост да отбележим, че България е една от малкото социалистически страни, в които не се прояви колебание и съмнение по отношение на избрания път на развитие - пътя на социалистическия реализъм, път, който доведе до истински разцвет на художественото слово у нас. Главната заслуга за това принадлежи на БКП, на нейния Централен комитет, на др. Тодор Живков, на верността на нашата партия към принципите на марксизма-ленинизма, на марксистко-ленинската естетика. Но не по-малко важно е и това, че многобройният отряд на художествената интелигенция у нас утвърждава и развива тия принципи като свое верую, воюва за тях. От старейшината на естетическия фронт у нас академик Тодор Павлов до най-младите специалисти, от ветераните на пролетарската, социа листическореалистическа литература до тези, които за първи път излизат на литературното поле - всички живееха и живеят с мисълта, че създават, трябва да създават партийно изкуство, изкуство на социалистическия реализъм. и Но това от своя страна налага своевременно научно осветляване на всич ки ония проблеми, които развитието на живота, самото развитие на литературата поставят пред творци и теоретици. И тук, както във всички други обла сти на живота, истински фар, който сочи верния път и предпазва от грешки отклонения, е жизненото и теоретично дело на В. И. Ленин. Това определя насочването към темата на настоящата статия. Още повече, че за голямо учуд ване тази проблематика досега е оставала някакси встрани от вниманието на специалистите... На тази тема няма нито едно голямо специално изследване. Даже в монографиите за естетическите възгледи на Ленин, за неговото отношение към проблемите на литературата и изкуството няма не само отделни глави, посветени на тази тема, но понякога не става и дума за това! В специалния библиографски указател „Ленин и наука о литературе (Ленинград, 1970) на тази тема не е отделено място даже в проблемно-тематичния указател... Някои може би смятат, че доколкото понятието социалистиче ски реализъм се е появило след смъртта на В. И. Ленин, то неговото дело, неговото теоретично наследство нямат отношение към художествения метод, към метода на социалистическия реализъм.

Проблемите на социалистическия реализъм занимават, вълнуват творците и учените от целия свят. Стотици са монографиите, които излизат в различни страни, посветени на тоя художествен Метод. Вече става непосилно за отделния учен да обозре тая огромна литература. Само учен като Е. Ф. Трушченко, който е посветил изцяло творческите си сили за изучаването на социали стическия реализъм и който чрез всекидневната си работа във фундаменталната библиотека на Академията на науките на СССР е свързан не посредствено с тези проблеми, може да си постави за задача и да създаде труд като излезлия през миналата година в Москва „Социа листическият реализъм в съвременния свят Още в началото на книгата ученият сочи двой ствения подход към проблематиката на тоя ме тод - резултат от класового, идеологическото разслоение на съвременния свят. Методът на со циалистическия реализъм, както и научната тео рия на марксизма-ленинизма, са тясно свързани с борбата на работническата класа, на трудовия народ за тържеството на социалистическия идеал, за утвърждаването на мирен, съзидателен, красив ищастлив живот на земята. Това определя отрицателното отношение, борбата на реакционните сили в света срещу този метод. Новият момент в това отношение е замяната или по-скоро съче таването на голото пропагандистко отрицание с прийомите на идеологическата диверсия, с включ ването в борбата на истински специалисти, които, разкривайки истината, що се отнася до миналото, 137 използвайки полуистината, що се отнася до настоя щето, да „доказват, че тоя метод, че литерату рата и изкуството, свързани с него, нямат" бъдеще. В изпълнението на тази задача особени надежди се възлагат на ревизионистите, на тези, които довчера са били привърженици на тоя метод, познават нещата „отвътре" и могат да изиграят ролята на троянския кон. Характерна в това отношение е дейността на полския литературовед Е. Можайко. Той завършва Краковския университет, през 1964 г. защищава там докторска дисертация, а сега е професор в Ка нада. За написване на книгата „Социалистически реализъм.

Художествената литература и литературознанието, по-специално поетиката, се раждат почти в едно и също време, развиват се паралелно, като си оказват определено въздействие една на друга. Дре вногръцката литература ни покорява с величието на споса на Омир, но тази литература знае и „Поетиката" на Аристотел. Литературата на древния Рим ни е оставила „Енеида" на Вергилий, но и наблюде нията над поетиката на Хораций. Литературата на Франция възраж да класицизма, но на нея принадлежат и съчиненията на Боало. Гьоте и Лесинг слагат началото на новата немска литература, но те са създатели и на теорията на тази литература. Пушкин, Лермонтов Гогол откриват страниците на класическата руска литература, но та зи литература е немислима без Белински. Достатъчно е да назовем имената на Веселовски, Потебня, Жирмунски, Томашевски, Тинянов, Биноградов, Бахтин, Храпченко, Лотман, Лихачов, за да разберем как науката за поетиката се е развивала и се развива за последното столетие, ако имаме предвид Русия, Съветския съюз. Разбира се, да разбереш, да обясниш какво е това художествено произведение, как то е написано, съвсем не значи, че можеш да да деш рецепта за създаване на това произведение. Както отбелязва К. Федин, може да се разкаже как е написан „Дон Кихот“ на Сервантес, но не може да се каже как да се напише такова произведение. И все пак науката за литературата, и по-специално поетиката, се е развивала и ще се развива като необходимост за самата лите ратура, за самите творци на словото, и като потребност на самата наука, потребност на читателите.

През последните две-три десетилетия марксистко-ленинското литературознание направи сериозен опит да преразгледа някои основни научни понятия и кате гории, да уточни тяхното съдържание или да създаде нови, които отразяват същ ността на явления и процеси, познати и в миналото, но ненамерили своето точно научно определение. Така се утвърди понятието т и пология като израз на найсъществени явления и процеси в литературите на различни страни, процеси сходни, близки, породени от сходни, близки икономически, политически, идеологически, естетически и други условия и причини. При това появата на тези явления и процеси понякога се извършва без каквато и да било връзка и взаимодействие между лите ратурите на различните страни. Това понятие ни дава възможност да разкрием по-задълбочено особено ония закономерности на литературния процес, които възникват с литературната общност с в етовна литература, световен литературен процес, така както разбират това явление Гьоте, Маркс Енгелс. На сериозна критика бе подложено понятието влияние. Немалко учени предлагаха то да бъде изхвърлено или заменено с други определения, тъй като било компроментирано от буржоазната компаративистика, водело до омаловажаване, до подценяване на „малките“, на „зависимите" литератури, на литератури те, които са се влияли. Вместо него бяха предложени понятията взаимовръз ки и взаимодействие.

Главното събитие за българските комунисти, а до голяма степен и за цялостния обществено-политически и духовен живот в България през втората половина на 30-те години е утвърждаването на димитровския курс в БКП. Това събитие дава своето благоприятно отражение и върху литературния процес. Един поглед върху проле тарските литературни издания от началото на 30-те години, когато в тях се издига лозунгът „Който не е с нас - той е против нас", и писатели антифашисти и демократи се препращат в „отвъдния лагер", в лагера на фашизма, от една страна, и върху анти- фашистките издания от втората половина на 30-те години, когато пролетарски, антифашистки и прогресивни писатели работят редом, в единен фронт срещу фашизма, ще ни покаже същността на тая промяна. ce Ето как е отразил във фейлетона си „Лятото, литературният фейлетон и Йордан Бадев" А. Тодоров тази особеност на времето: „Едно време беше лесно. Залостиш в редакцията на прогресивния вестник - и всички, които не са сътрудници, обви няваш за врагове: „Който не е с нас, е против нас!" Удряш на общо основание наляво и надясно. Сега обаче не е така. Трябва да се работи с широки кръгове - трябва, така да се каже, литературата ни да не бъде сектантска, а да обхваща всичко честно, всичко, което обича светлината, независимо от това в коя редакция работи." Въз основа на своя собствен опит и на постигнатото в СССР и в другите страни българските пролетарски и антифашистки писатели се заемат с решаването пробле мите на новия художествен метод конкретно за нашата страна, за нашата литерату ра. В прегледа за литературната 1935 г. Л. Стоянов пише: „Пред нас стон животът, който ние трябва да възсъздадем в образи... Те трябва да разкриват картината настоящето и едновременно да организират общественното съзнание. Този орга низиращ принцип на литературата, ето новото, което нашето време иска от писате ля, 42

Ако се събере всичко, което е написано на тази тема, ще се образува цяла библиотека. Но както всяко живо явление в изкуството, така и проблемът художник на време винаги има свои актуални аспекти, особености. На тези особености бих искал да се спра с оглед на съвременния обществено-политически и духовен живот. Преди всичко трябва да се отбележи високото предназначение на твореца, изкуството. Древните гърци са смятали, че вдъхновението е дар божи: „Демокрит казва така за Омир: „Омир, като получава божествен талант, издига великолепно здание от разнообразни стихове, тъй като (според него), ако не притежаваш божествена и свръхестествена природа, невъзможно е да съчиниш такива прекрасни мъдри стихове. 1 B Дълго време, по същество и до ден днешен, материалистическата естетика се отнася критично, отрицателно към това твърдение, оценявайки го преди всичко от гледна точка на философията, на онтологията. Но ние трябва да видим и друго, дадения случай по-съществено значение на това твърдение: вдъхновението, изкуството са така велики, че само боговете, най-могъщите свръхестествени същества могат да дарят човека с това чудо! На това обръща внимание навремето Г. Флобер: „Античността - пише той - е смятала изкуствата толкова за благородни, че тех ния източник е отнасяла към боговете. "3 А Томас Ман, разказвайки как е създал своя роман „Доктор Фаустус“, споделя: „Тежкият труд в изкуството е като битка, като корабокрушение, като смъртоносен риск, който те приближава към бога, вну шава ти смирено упование на благословение, помощ, милост, и събужда у теб ре лигиозен трепет.

Има литератори, които не могат да живеят, без да вдигат шум около себе си, около своето име, които си въобразяват, че светът се върти около тях. Но има и труженици на перото, които предпочитат да останат в сянка, които по-скоро подпомагат дейността на другите, отколкото да дадат простор за изява на своите възможности, литераториорганизатори, без които е невъзможна успешната работа на цели колективи. Такъв литератор е проф. Стойко Божков, който през декември 1988 г. навърши 75 години. Проф. Божков е роден на 27 декември 1913 г. в село Свежен, Пловдивско. Сред ното си образование завършва в Пловдив и в Асеновград - в така наречената „Черве на" гимназия, славеща се със своите борчески традиции. През 1940 г. той завършва славянска филология в Софийския университет „Климент Охридски“. Като мнозина свои колеги, и той по време на следването отделя по-голяма част от времето си не лекции, а за обществена работа и за насъщния хляб - членува в БОНС, председател на Дружеството на студентите-слависти и пр. Оттогава датират и първите му прояви на литературното поприще - сътрудничи на вестниците „Академик“ и „Култура", на списанията „Българска мисъл“, „Трезвост и култура" и др., включен е в редакционния състав на „Вестник на жената" (1942) - едно от малкото издания, които в ония труд ни години са трибуна на прогресивната мисъл, на страниците на които намират място произведения на наши прогресивни писатели, творби от съветската литература, статии e за за тях. В тази насока е и литературната дейност на Стойко Божков от онова време. Той пише рецензии за произведения на Г. Караславов, Л. Стоянов, Хр. Радевски, Мл. Исаев, М. Грубешлиева, Бленика. След 9 септември 1944 г. Божков се посвещава изцяло на литературна дейност. Известно време той работи в „Служба по печата“ на тогавашното Военно министерство, а след това в Института за български език на БАН. Дълго време той е научен секретар на Българската академия на науките, член на Градския комитет на БКП и др. Но от 1948 г. и досега неговата дейност е свързана преди всичко с Института за литература на БАН, чийто директор е бил в продължение на десет години. През този период именно до голяма степен в института се замислят и реализират едни от най-значителните науч но-изследователски прояви, които създават авторитет на института у нас и в чужбина четиритомната „История на българската литература", тритомният „Речник на българската литература", двата тома „Очерци по историята на българската литература след 9 септември 1944 г." и др. Изграждането и укрепването на научния колектив на института, обсъждането и издаването на научни трудове, на „Известия" на института, организирането на научни сесии, симпозиуми, международни конференции, чествувания и пр. - всичко това отнема изключително много време и сили, но проф. Божков го върши с желание и вещина, със съзнанието, че изпълнява своя дълг на учен и общественик, на комунист.

В хубав есенен ден, когато всичко живо се радва на ласкавите сльнчеви лъчи, когато природата предразполага към философски размисли за сми съла на живота, за тайните и преходността на човешкото битие, ние се простихме с учения, комуниста, човека Стойко Божков. Както повечето от нас и той идва от земята от българското село, за да пусне корен в големия град, но да остави сърцето си там, където за първи път е затуптяло - в родното село Свежен - Плов дивско. Стойко Божков е роден на 27 декември 1913 г. Селският бит, селският начин на живот отрано го научават на трудолюбие, утвърждават у него добродетелите - вековните добродетели на тези, които се борят със земята за къшея хляб. Средното си образование Божков завършва в Пловдивската и Асеновградската гимназия - учебни заведения с подчертано прогресивен характер, червените гимназии", както ги наричаха на времето. Тук е началото на оня заряд от прогре сивни идеи, които Божков ще усвоява и развива като студент в Софийския университет, които ще го заведат в редиците на БОНСС. Като студент той е председател на Дружеството на студентите слависти, чиито идеи ще го вълнуват цял живот. Своята обществена и литературна дейност Бож ков започва в най-тежкия, най-мрачния период от новата история на България - Втората световна война, когато небето на страната е покрито от оловносивите облаци на българския и немския фашизъм. Но над земята е огряла червената звезда на Кремъл и осветлява пътя на младия литератор. От нейните лъчи са озарени, от нейната вяра са огрени неговите публикации от оня период във вестниците и списанията „Академик“, „Култура", „Българска мисъл“, „Трезвеност и култура“, „Вестник на жената“. За известен период той работи във „Вестник на жената", където привлича като автори най-видни наши пролетарски и антифашистки писатели, които по това време трудно намират трибуна за изява. Във вестника се публи куват и много произведения на съветски писатели. Оттогава се набелязва и кръгът от проблеми, с които той ще се занимава и по-късно - българската литература от Възраждането, творчеството на Ботеви Каравелов, писателите -критически реа листи, и по-специално животът и творчеството на Г. Стаматов, пролетарските писатели в Бъл гария, съветската литература и българо-съветските литературни взаимоотношения.