Димитрина Михайлова

С тази своя мисъл Пенчо Славейков посочи, че в поетическото си дело се ръководи от Молиеровото правило да взема своето „добро“, където го намери, и да се учи от опита на световните творци. Днес литературните изследвачи са направили немалко, за да проучат връзките на поета с чуждите - западни и руски - дейци на културата. Но проблемите, свързани с отношението на Славейков към руската литература, могат да бъдат обогатени с още редица конкретни моменти, сред които особено място заема творчеството на класика на руската литература и първи национален поет Александър Сергеевич Пушкин. С художествения свят на Пушкин, това хармонично единство от богатствата на живота, Пенчо Славейков се запознава най-напред от книгите и разказите на баща си, за когото великият поет „мил... бе от брат по-много“, от декламациите на Петко Каравелов чрез литературните „облози" с Алеко Константинов. Даже в Германия, в годините на учение в Лайпциг, Славейков вижда как прочу тият естет Й. Фолкелт използува всяка възможност, за да се опре на Пушкиновото творчество, особено след нашумелите преводи в три тома, които е направил Фридрих Боденщет и които оставят дълбока следа в немската литература от втората половина на миналия век. Славейков общува с поетическия гений на Русия до края на земните си дни.

Синтезиран израз на чувствата, мислите и отношението му става прочутата му „Реч, произ несена на протестационното събрание против славянския събор, свикано в Народния дом в София на 20 юни 1910 година". В тази реч Пенчо Славейков е не само културтрегер и литератор, но блестящ оратор с ярък полемичен талант, с убедителна пропагандаторска позиция и едновременно с това гъвкав и далновиден политик и великолепен психолог. Именно тук Славейков определя истин ската същност на многовековните братски връзки между българи и руси, посочва мащабите на техните измерения в съвременната епоха, предрича устойчивото в бъдещото им развитие: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние засега имаме и която е най-хубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие. "2 Забележителното в тези отношения, забеле жителното в освободителната мисия на Русия Славейков вижда не само в политическото осво бождение, а преди всичко по посока осъзнаването на българина като човек и творец. Това му дава правото да определи в такава светлина и своето литературно дело: „Моите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото. Онова, което аз изпървом съм възприемал от тях инстинктивно - диренето на човека дори и в звера - вече като възмогнат, аз го влагам съзнателно за основа на своите творения. "3 Пенчо Славейков отчита, че българската култура трябва и ще заинтересува най-напред руското общество, че по силата на генетическото и духовното родство то ще иска да узнае най-напред за живота на еднородния си по-малък славянски брат. Славейков посочва, че от Русия ще дойде и първата подкрепа за литературния дух на млада България. Той не се излъгва и пример за това е съдбата на неговото творчество в културния живот на нашите освободители. Какво място заема и как се оценява творчеството на Пенчо Славейков в специално-научните и популяризаторски трудове на руските и съветските наблюдатели и специалисти по българска култура, какво обратно въздействие върху нашата литература в определен период от развитието на руско-българските литературни взаи моотношения има тяхното мнение - в такъв аспект настоящото изследване предлага хронологично наблюдение над причините, пътищата и облика на материалите, които представят Славейков като носител на българската култура от първите му прониквания в Русия до присъствието му в съ ветския културен живот в наши дни.

По мое лично убеждение сравнителните култу роложки и литературоведски разработки у нас в последно време бележат една естествена и интересна тенденция - те не само репродуктивно осмислят историко-културните и литературни процеси, като разширяват диапазона на закономерното организиране на фактите, но все повече напипват здрава почва под краката си", върху която издигат концептуално нови задачи и пред сравнителните изследвания, и пред българската литературна нау ка. В такъв аспект са и значителните постижения на българската литературоведска русистика, съз дадени от В. Велчев, Ив. Цветков, В. Колевски, Хр. Дудевски, Г. Германов, А. Анчев и други съв ременни учени. Сред тях и трудовете за руските класически автори бележат вече линията на едно националноисторическо литературно самосъзнание, което настойчиво и стремително навлиза навсякъде, където трябва и може да се намери опора за българския литературен процес и българското обществено съзнание. Ето защо тру дът на Мария Гургулова „Лермонтов и българска та литература" (С., 1987, 224 с.) трябва да бъде приветствуван като несъмнен успех на българското сравнително литературознание да разшири, обогаи и задълбочи приноса към литературната ни ука и духовното ни самочувствие. Досега у нас проучванията по темата за рецеп цията на Лермонтов в България имаха частичен и фрагментарен характер, но те подготвяха и на сочваха към един обобщаващ и широкообхватен труд. И той дойде - подготвен стабилно и всестранно осмислен, проверен във времето и фак тите. Задачите на своето монографично изследване М. Гургулова вижда в това да се разгледат пре димно нови факти за възприемането на Лермонтов в България, за адаптирането на неговите произведения на българска почва" (с. 38). Видно е, че авторката не претендира и не се ласкае от мисълта да изчерпи проблема. Това се отразява и върху хронологичните рамки на труда и, които не включ ват подробно контактно-типологично вникване в Лермонтовата рецепция в социалистическа Бъл гария.