Камен Михайлов

В архива на БАН се стапн на съхраняват интересни материали, документиращи различните на идеята относно създаване антологията „На острова на блажените" от Пенчо Славейков. Намерението за представяне на собствени творби като творчество на различни личности зрее дълго у поета. То се реализира на различни етапи в някои цикли и стихосбирки - издадени или запазени в ръкопис. Намира интересно отражение и в различните списъци на имената творците от антологията и произведенията им. Славейков нееднократно е преработвал поетич ната част на книгата, размествал е творбите. Някои заглавия, включени в „На острова...", могат да се видят реализирани още в края на XIX в. в неизлязлата стихосбирка „Балкански сонети" или писани и печатани по-късно. Тези факти говорят за по-специалното отношение на Пенчо Сла вейков към новата му книга -старите творби са били подлагани на щателен подбор и преработка, а, от друга страна, доказват още веднъж продължителия период от време, в който Славейков е живял с мисълта за подобна книга, доизяснявал е и едооформял концепциите си за нея. Впрочем в „Бегли спомени“ Мара Белчева пише как непосредствено преди смъртта си поетът най-много е ценял „На острова...“ и „Кървава песен", постоянно ги е препрочитал, обмислял нови издания и преработки. Пак там другарката на поета изнася и такъв факт - биографиите" на творците от антологията били написани „на един дъх", без поправки, в изключително кратък срок. Нямаме причини да се съмняваме в достоверността на изнесеното или в искреността на Мара Белчева, но все пак смятаме, че казаното се отнася за н я к о и биографии". Към подобни мисли ни насочват споменатите ръкописи в АБАН. Действително, някои от очерците, запазени в коректури, почти нямат поправки в сравнение с публикуваните в антологията. Други, една част от които предлагаме на читателите, илюстрират начални етапи на идеята за антологията, отразяват различни варианти, имат множество поправки. Като казваме „начални етапи", нямаме пред вид наброски с конспективен характер или очерци без особени качества, за да бъдат включени книгата в това си състояние. Напротив! Както се надяваме, специалистите сами ще се убедят безспорния, завършен" вид на машинописите. Те са интересни със своя цялостен вариантен характер. В сравнение с познатите ни от антологията „биографии" тези се отличават В B сюжетно", макар защищаваните тенденции да не излизат от контекста на книгата. В архива са запазени няколко „кратки биографии", както са наречени от самия Славейков. От това бихме могли да изходим, че авторът е имал идея за известна двудялба на 125 преводните пости" - такива, представени с кратки, и такива, представени с по-цялостни очерци. От запазените кратки биографии" предлагаме тази на Боре Вихор, който е отбелязан на нея с инициалите А. Б. Другите впоследствие са разширени и публикувани във вида, в който са ни познати днес. В биографията на Боре Вихор, освен някои съществени различия в сюжета, прави впечатле ние идеята Славейков да включи в антологията и преводна творба - На бесилката" от Фр. Вийон. Историята на този превод е интересна и твърде показателна. Първоначално авторът е имал идеята да публикува в „На острова..." цикъл преводи. Кои са били тези преводи и били ли са направени - не може да се твърди със сигурност, тъй като в плановете на поета открихме само споменатата балада. Явно е обаче желанието един от творците на Острова да бъде представен и като преводач - по такъв начин да се изтъкне още едно от разнородните проявле ния на самия Славейков. Какви са подбудите, които го принуждават да се откаже от тази си идея, също е трудно да се каже. Вероятно е изиграл роля фактът, че на практика би се осъществил пре вод от превода - нещо неособено уместно. Така или иначе с цикъла преводи е трябвало да бъде представен Марко Туле. (Авторът като именно означение не се реализира в книгата.) Заглавието на преведената балада е „Песен на обесените", а, както личи от биографията на Боре Вихор, последният вариант на заглавието гласи „На бесилото“. Това е и първият превод на Франсоа Вийон у нас, по-специално на известната му, Балада на обесените".

На 20 и 21. ХІ. 1984 г. беше проведена Международна научна сесия „Любен Каравелов - живот и дело", организирана от Българската академия на науките, Софийс кия университет „Климент Охридски", Бъл гарското историческо дружество и Дружеството на филолозите-българисти. Присъству ваха видни дейци на българската наука и изтъкнати българисти от чужбина, между които: акад. П. Зарев, проф. Г. Димов, акад. П. Динеков, проф. Кр. Шарова, проф. Д. Леков, проф. В. Злиднев (СССР), проф. 3. Урбан (ЧССР), проф. К. Велики (СРР), ст. н. с. А. Улунян (СССР), н. с. Н. Зуева (СССР), н. с. Е. Шатохина (СССР), ст. ас. В. Спасова (Италия) и др. Пленарното заседание, проведено в Голе мия салон на БАН, бе открито от акад. П. Зарев, който се спря на условията и процесите, подготвили зрелия период на Българското възраждане - време, в което една от централните фигури е Л. Каравелов. След това думата беше дадена на акад. П. Динеков, който изнесе доклад „Л. Каравелов - лич ност и съдба“. Проследявайки основните моменти от живота на големия възрожденец, докладчикът разгледа неговото изграждане като борческа личност в Русия, възприемането на идеите на времето, отношенията със съвременниците. Беше изтъкнат протестният и бунтарски характер на творчеството му. Проф. Г. Димов говори по темата „Л. Каравелов и развитието на българската национална литературно-теоретична мисъл. Ав торът се спря на възгледа на възрожденския деец за тясната връзка между национална литература и национална съдба и ролята на твореца в този процес. Бяха посочени неговите критични прозрения - принципи на мате риалистическата естетика. „Л. Каравелов за ролята на науката“ - този проблем представи проф. В. Павлова. Тя потърси онези същест вени възгледи и произтичащите от тях методи на практическа работа, които руската научна мисъл в средата на XIX в. предостави на българския писател-революционер. От този Ъгъл на зрение бяха обяснени и усилията на Л. Каравелов за активна журналистическа работа като средство за изменение на дейст вителността. Проф. Кр. Шарова в доклада си „Л. Каравелов в историята на Българското възраждане" анализира трудните условия за работа в Русия, Сърбия и Румъния, както и възможностите за разгръщане на индивида в тях. Докладчикът подробно разгледа отношенията между Л. Каравелов и В. Левски, полемизирайки със схващането за същест вувала атмосфера на неразбирателство и недоверие между двамата. Проф. Д. Леков в „Л. Каравелов - журналист и публицист" изтъкна основните заслуги на юбиляра като вестникар: осъществил връзката между найважните идеи и наболели въпроси и българс кото общество; издигнал на челно място ре волюционната борба, пречупвайки всички въпроси през нейните нужди и изисквания; наложил нови публицистични критерии, нови норми на журналистическо поведение. В доклада си на тема „Л. Каравелов и книжовноезиковите борби през миналия век ст. н. с. Е. Георгиева посочи, че той създава научни предпоставки, ръководни за процеса на езиковото строителство. Л. Каравелов разграничава синхронния и диахронния аспекти, взема правилно становище по пробле мите за мястото на старобългарската традиция в новобългарския език, за отношението на диалектите към книжовния език. Като свърза историческите възгледи на Л. Каравелов с идеологията му, разяснявайки по такъв начин научно-теоретичните им основи, доц. М. Велева („Историческите възгледи на Л. Каравелов") разви някои основни аспекти в тях. Писателят-революционер се обявява сре щу историческото и каноническо право, има ясно становище за движещите сили на историческия процес - предпочита историята на низините, поставя българската история в контекста на европейската. След пленарното заседание работата на сесията продължи по секции.

Съвсем закономерно личността и делото на Паисий Хилендарски са обект на засилен научен интерес както от страна на българската, така и на българистичната мисъл в чужбина. Неговата роля и значение предопределят съществуването и непрекъснатото увеличаване на голяма по количество и обхват на идеите литература, която реално обособява отделна област в литературната история и теория - знанието за Паисий. Усилията на цяла редица изследвачи у нас от края на миналия и особено от началото на новия век наред с безспорно големите за слуги за критичното осмисляне и актуалното възприемане на „История славянобългарская" оставят неразрешени такива въпроси от изключителна важност като например нейното критично издание и характера на езика и. След автори като М. Дринов, Б. Пенев, В. Н. Златарски, И. Орманджиев, М. Арнаудов издирванията са продължени от Б. Ст. Анге лов, И. Дуйчев, В. Пройков, В. Велчев, Хр. Христов. Така в последните десетилетия бяха обнародвани няколко монографични изследвания, издания на различни преписи на Паисиевото съчинение, негови преводи на новобългарски език. Към общата картина бяха прибавени някои нови факти, други, известни по-рано, получиха окончателно потвърждение. В това отношение специално заслужава да се отбележи ползотворната работа на българската научна експедиция в Атон - постигнатото от Б. Райков, както и новооткритите данни от българиста М. Матеич.

В работата на Втория международен конгрес по българистика взеха участие учени от 38 страни, бяха изнесени над 1300 доклада. В пленарните за седания бяха засегнати редица въпроси, свързани с историята и особеностите на българския език (акад. Вл. Георгиев, проф. Р. Бернар (Франция), проф. П. Кирай (Унгария), старобългарската кул тура и утвърждаването народностното и националното съзнание (акад. Хр. Христов, проф. д. и. н. Г. Г. Литаврин (СССР), съвременната българ ска история и култура (акад. В. Хаджиниколов, проф. д. и. н. Г. И. Черняевски (СССР), проф. д-р М. Семов). Проблемите на българската лите ратура бяха предмет на три доклада, като бяха отбелязани различни моменти от развитието на българския литературен процес. Акад. П. Зарев в своя доклад на тема „Нацио налното и универсалното значение на българската литература" разгледа отделни страни от облика на нашата литература. Той подчерта нейната ро долюбива насоченост, социалното и напрежение и революционен подем, определящи нейната бор- беност, спря се на автобиографичния и характер, психологическата и дълбочина и критичност, дъл боката и връзка с историческото битие на бъл гарския народ Проф. Р. Пикио (Италия) разглежда някои ли тературни и езикови аспекти на старобългар ската традиция, доразви своята идея за пара дигматичната" функция на старобългарската ли- тература и изрази мнение за разграничаване на понятията старобългарски език", апостолически славянски диалекти" и религиозен славянски език, като очерта ролята на старобългарския език като език-модел" за славянското средновековие. Акад. П. Динеков проследи някои особености в развитието на българската литература в доклада си „Литература и народна съдба“. Той посочи обществената отзивчивост на българските писатели, очерта някои от основните типологически линии в българския литературен процес. Изтъкна връзката между подема на българската литература през ІХ-Х в., историческия оптимизъм на Въз раждането и борбата за ново, социалистическо общество, отбеляза отражението на народните страдания във време на големи исторически изпитания.

Азбучни истини са двата взаимообусловени лоста на социалния развой през Възраждането: изискванията на времето и хората титани, които то „ражда". Нови икономически условия от края на XVIII и началото на ХІХ в. в Отоманската империя за пръв път поставят пред българската народност задачи, чието решаване толкова жизнено важно. Утвърждава се утилитаризмът като подход към въпро сите на живота. Известни са резултатите му в областта на образованието, културата, политиката. Що се отнася до литературните историци, те се съгласиха с кате горичната насоченост на българската възрожденска книжнина към практиката - непосредственото и участие в разрешаването на назрелите въпроси. Тази особеност доведе до формулирането чрез Г. Гачев на следните изводи с всички произтичащи от тях следствия за осмислянето на литературния развой. Първо - публицистиката моноформа на словесното творчество. Второ - дидактичната роля на тексто вете взима връх над всички останали. Последното даде повод за търсене и откриване на дохудожествени форми, прояви се възгледът за жанров синкретизъм, както и обвързването на категорията жанр с художествени норми в духа на класицистичната e Литературоведска традиция.

На 7 юни 1988 г. в Профсъюзния дом на културата „М. Станев" в Стара Загора бе проведена юбилейна научна сесия, посветена на революционното и творческото дело на Христо Ботев. Тя бе организирана от Дружеството на филолозите българисти, Института за литература при БАН, Софийския университет „Кл. Охридски" и Комисията за духовно развитие при Областния съвет - Стара Загора.

Въвеждането в обръщение на термина литературен стереотип намира основание поне в няколко факта. Най-същественият от тях е промененото разбиране спрямо развойните процеси - както общокултурните, така и частните. Подобен под ход изявява един механизъм, за който ще стане дума по-нататък и който ще се окаже общ закон с глобално приложение. Става дума за преименуването. С оглед на разглеж даното понятие метафоричната стилистична конструкция („културен стереотип", „литературен стереотип"), прилагана най-общо към явления и факти, се кодифицира по нов начин - терминологично, посредством регламентирания приоритет на ней ната називна функция. С това се сключва първият кръг от семантично изместване и започва ново движение по спиралата: от денотативно-буквалното (печатарско оръ дие за размножаване на текстове), през метафорния „пренос" с посока психологични явления (утвърден начин на поведение, който изявява обикновено възпроизвеждане при определени условия) към изграждане на називен код спрямо избрания за озна чаване нов денотат (терминологизация). Тази първа метафоризация ясно показва механизма на преименуването - посредством поставяне на определен знак в проме нени комуникативни условия (нова семантична парадигма: вместо печатарска- психологическа), създаване условия за обслужване на нови съобщения, замяна на денотата. Появата на желание за ново съобщение наред с променената семантична парадигма кодифицират новите правила за включване и изключване на съответния знак. Следва повторението на процеса с пренасочване на ориентацията на знака от Психологическата към литературната сбласт. ска Преименуването стана възможно след продължителна работа на термини, поня тия и представи, които подготвиха преразглеждането на проблема за клишето (стилистичната формула, възпроизвеждания модел). Не е нужно да споменавам, че редица автори и разработки, разположени различно във времето и „словесното пространство, изградиха неназованата теория на клишето и назованата поетика на клишето. Известно е, че средновековната естетика осъществява усилията си в такава насока. Излишно е да подчертавам, че сходен характер имат нормативистичните възгледи (естетически и поетистични), школи и направления. Цялата работа е, разбира се, че не опозицията норма - свобода стои в центъра на проблема. В това отношение волунтаристичната романтистична естетика създава достатъчно категорични кли шета. Осъзнаването на проблема по този начин всъщност представя нашето разбиране за споменатите явления и процеси. Ето защо безпомощно ще се окаже връ щането във времето, за да обосновем първопричината или първоавторитетите. Това ще бъде налагане на въглед със задна дата.

1999 Книжка 1 Ботев на английски. Посвещение в тайната на българския космос

The paper traces three directions chosen by the author to examine the problematic relation between Pencho Slaveykov and Hristo Botev. From the viewpoint of literary history this is the first critical survey of the poet-revolutionary; furthermore, it embodies wide interpretative options - from the realistic presentation of the person and his works, to the individualistic and semantic-modernistic. That is why the author includes all existing facts preserved in Slaveykov's archive that document a certain attitude or intentions. The archive consists of notes, opinions, particular statements and plans of including Botev and his works in critical texts, as well as art projects. This whole complex is even more needed, since it corrects the prejudice established in the scholarly practice against the examined relations.