Александър Ничев

С пътеписа „До Чикаго и назад" започва нова фаза в творчеството на Алеко. Може да се каже, че Алеко вече туря край на преводаческата дейност, с която влиза в литературата, и окончателно се ориентира към оригинално творчество. В първия си пътепис той вече съвсем определено говори за свои писателски планове. Той споделя мечти за литературна дейност, която свързва с бъдещо околосветско пътешествие. „До Чикаго и назад“ свидетелствува, че по време на престоя си в Америка Алеко е смятал да изобрази някои страни на нерадостния български живот. За такова намерение загатва той, когато отваря дума за американските богаташи3. Парвенютата в Америка му напомнили за „нашата прокопсана аристокрация", и Алеко се заканва да запее, песенчица" и за нея, когато тръгне с бай Ганю по Европа. Това показва, че през август-септември 1893 г. (ако не и по-рано) планът за бай Гановите подвизи по Европа е бил вече оформен. От „До Чикаго и назад" може да се заключи, че тази „песенчица" Алеко ще запее" в първия очерк, озаглавен „Бай Ганю тръгна по Европа". От това обаче не следва, че известни черти на „аристокрацията" не ще бъдат засегнати и в другите очерци за бай Ганю.

На този въпрос бях се спрял в работа, посветена на пътеписа „До Чикаго и назад". Оскъдните положителни данни, приведени там, изхождат от едно писмо на Д. Петров до редакцията на в. „Свобода". В това писмо се съобщава, че до 24 юли 1893 г. Чикагското изложение било посетено от петима българи: „Подполковник Чилингиров, Хаджи Петков от Търново, Д. Радославов, Костадинов [sic] и Голованов". Домогвайки се до истината чрез изключване на явно недопустимото, заключих, че „Д. Радославов" е „докторът". Допуснах, че е вероятно инициалът „Д." да представлява негра мотно съкращение на „Доктор". Пак през изключване на очевидно недопустимото на правих извод, че този „Д. Радославов", не може да бъде Цветан Радославов доктор по философия, близък приятел на Алеко: Цветан Радославов въобще не е ходил в Америка.

Преди да разгледам най-общите положения, които Исак Паси формулира и защищава в своята книга за трагическото, ще се спра на онази нейна глава, която носи наслов „Спорът на Аристотел с Платон". Нека ми бъде позволено да започна с една тема, която сам аз разработвам в продължение на години. Ще обоснова желанието си с още едно обстоятелство: моите изследвания, макар и неназовани у Паси, са се отразили върху неговата книга, и за мене не е без значение как естанало това. Искам да уверя читателя, че не ще злоупотребя с търпението му и няма да посветя началната част от статията си изключително на лични авторски интереси. Защото, от друга страна, във въпросната глава се проявяват някои немаловажни черти, които характеризират изобщо книгата на Паси.

Имам предвид третото издание на коментара, съставен от Д. У. Лукас (Aristotle. Poetics. Introduction, Commentary and Appendixes by D. W. Lucas. Oxford, 1978). Ще започна medias in res. Още в самото начало на книгата си Лукас свързва Аристотеловите възгледи за трагедията с Платон. Това е важно, тъй като, както се знае, по този пункт изследвачите не са единодушни (срв. A. Gudeman. Aristoteles Пері поптi. Berlin u. Leipzig, 1934, 21 сл.), а яснотата по него е сериозно условие за правилната постановка на първостепенни по значение въпроси. Коментарът на Прокъл към „Държавата" на Платон съвсем ясно говори за философски спор относно драматическата поезия, което прави повече от странен факта, че това изключително свидетелство често се пренебрегва и въпросът за трагедията се свежда до дефиницията и в гл. VI на „Поетиката". Постановката на въпроса у Лукас е методологически правилна, и той неведнъж основателно подчертава, че в един или друг смисъл редица пасажи у Аристотел са възражения срещу Платон. За жалост доброто начало си остава само начало. По-нататък Платоновите текстове от „Държавата" не се използуват нито достатъчно пълно, нито достатъчно добре, и логическата връзка между тезите на двамата философи не се долавя с обективно възможната яснота. Така Лукас говори неизменно за „чувства" (emotions), което у него е причина за осезателна липса на конкретност. Защото Платон има предвид не всякакви чувства, а строго определени. Той говори за сьстрадание, ἔλεος (Res publ. X 606bc: ἐλεεῖν, τὸ ἐλεεινόν, ἐν τοῖς ἐλέοις), и 3а стpax, δεῖμα, φόβος, φρίκη (ΙΙ 386b: δεῖμα, δεινά, ἀδεῆ; 387bc: τὰ δεινά τε καὶ φοβερά, φρίττειν, φρίκη), когато иска да бьде конкретен, и за съчувствие, борла (X 605d), когато се изразява общо. Конкретността, която липсва у Лукас, е безусловно нужна, защото тя ни помага да преминем съвсем естествено от Платон към Аристотел, чиято дефиниция също упоменава състрадание, леос, и страх, довос, като загатва и за „тям подобните чувства", τὰ τοιαῦτα παθήματα. Пасажиτе от Плаτон (главнo X 605b-607e) нe са подложени у Лукас на анализ, водещ до същностни характеристики на посочените чувства, чиято поява тъй странно възмущава философа. Платоновата теза за неуместността на чувствата, с които зрителят реагира на страданията на героя, толкова ясно доловима в текста на „Държавата", остава извън зрителното поле на коментатора. Той не говори за нея, не дири основанията й, не търси връзките и с формулировките на Аристотел.

Добре известно е, че съчиненията, които, тълкувайки Аристотеловия възглед функциите на трагедията, използуват текста на „Реториката“, са внушително множе ство. И все пак този трактат не може да се смята за изчерпан, що се отнася до све денията му за понятията, които, характерни за ораторското изкуство, са не малко характерни за драмата. Трябва да се съжалява, че някои автори неоснователно раз глеждат дори основните чувства състрадание (286) и страх (фовос), посочени в„Пос тиката“, като същностно несходни със състраданието и страха, за които говори „Рето риката"1. Но понеже вече имах случай да се изкажа по този въпрос, и то с необхо Димите доводи, тук ще го смятам за приключен. В предлаганата статия ще използу вам текста на „Реториката“, за да изясня чрез него известните понятия от „Пости ката", които, бегло засегнати там, добиват по-голяма отчетливост при съответни тексто ви съпоставки. Яснотата по въпросните понятия е онова необходимо предусловие, което ще обоснове критиката над отрицателите на явната тъждественост на средишни понятия, общи за двата трактата. При съпоставките на „Поетиката“ и „Реториката смятам за естествено да си позволя и един по-широк поглед върху Аристотеловата понятийна система, привеждайки под линия там, където е нужно, и на места из други съчинения на философа. Понятията от „Реториката“, които можем да оползотворим с оглед на драмати ческата теория, тъй оскъдно загатната в „Поетиката", са: 1. Eleos, 2. póßos, 3. Entern 4. ὅμοιος, 5.βουλευτικός, 6. προαίρεσις, 7. δικαιοσύνη, 8. ἁμαρτία, 9. δόξα. Повеνστο от тях многократно са били предмет на тълкуване, но никой тълкувател не ги е изслед вал като логически скрепена цялост, с цел да установи органическата смислова връзка между тях. И още: пак като логическа цялост, а не като механичен сбор, те не са били съпоставяни със съответните понятия от „Поетиката".