Богомил Нонев

Литературната критика в своето многовековно развитие често пъти е страдала от предвзети теории и тенденциозно многословие. Ние говорим твърде много срещу догматизма и схематизма, които по времето на култа към личността нанесоха тежки вреди върху творческото мислене на критика и писателя. Но тези два недъга на разклатеното творческо здраве не са нито монопол, нито изключително характерни явления тъкмо за нас, които се стремим да открием колкото се може по-широко дверите към бъдещето, да кажем истината за живота и историята, да раздвижим духовните и физически сили на хората. Догматизмът и схематизмът са триста пъти по-характерни за западната упадъчна философия и естетика. Там, където се губят историческите хоризонти, които тъмнеят в сянката на възправящи ръст свръхчовеци и в кървави залези, определени като гибелен край на европейската култура, - все по-широко пущат своите корени песимизмът и скептицизмът. И тъкмо тази философия на духовния мрак обуславя предпоставени теории, които убиват творческата и критическата мисъл, потапя чистите истини в убийствен брътвеж, спекулира с вечните понятия, абсолютизира определени биологически черти или човешки слабости и ги възвежда във вечни и непоправими свойства на човешката природа.

Прието е да се твърди, че основните въпроси, които трябва да засег нем, когато разглеждаме съвременната ни литература, това са дали писателят е здраво свързан с живота, стои ли на искрени партийни позиции, отразява ли в творчеството си проблемите и героите, характерни за нашата епоха, претворява ли във вълнуващо художествено дело онези невероятни изменения, които настанаха в обществено-политическия бит, в психологията на хората, в пейзажа на страната. Това наистина трябва да бъдат не само основните въпроси, а и отправни точки при всички обсъждания на нашата съвременна литература. Но колкото повече книги излизат, колкото повече имена на млади поети, белетристи или драматурзи пръкват на литературния хоризонт, става по-обичайно да се надават тревожни повици, че писателят стои далече зад живота, че той крета встрани от общия победоносен ход на нашето комунистическо време. Ние разполагаме с една значителна годишна продукция - средно петдесетина книги само разкази, повести, очерци. Между тях ще срещ нем убедителни творби и неумели опити, произведения, написани със сигурно перо и литературни прощъпалници, които в повечето случаи радват с непристорената си искреност, вътрешна развълнуваност и благородна амбиция, отколкото с литературните си качества. Ще се срещнем и с превъплъщенията на схемата, с бездушно и занаятчийски написани книги, с досадни повторения, които не носят нищо ново в нашата литература. Но това, което спокойно можем да твърдим, е, че всички тези книги пресъздават сюжети, почерпени от времето, в което живеем, те засягат проблемите на социалистическия човек, борбите на народа ни за построяването на новото общество. Друг въпрос е каква художествена сила, вътрешен мащаб, естетическо внушение обладават тия книги. Ако ние искаме да опознаем този, единен и многолик" свят, за който тъй често говорим, не ще го открием нито само у един автор, нито само в една единствена книга. Напротив, ще установим, че в проблематиката на съвременната ни проза им много празнини, още много и различни страни от живота не са намерили художествено отражение в нашата литература. На първо място ще споменем, че липсват книги за живота и бита на хората от социалистическите строежи. За тези празнини ние непрекъснато ще трябва да говорим, да насочваме нашия писател към ключовите теми на времето, да искаме пълноценно и дълбоко художе ствено претворяване на действителността в литературата.

В началото на този век известният физик Хаутерманс открива, че ядрените експлозии са източник на великата слънчева енергия. Това е едно гениално прозрение, което по-късно поражда невиждани резул тати в развитието на съвременните науки. Те дават основание на мнозина хора да нарекат времето, в което живеем, - атомен век". TOR Хаутерманс се връща в своите спомени към младостта си, когато достигал до извода на няколкогодишните си изследвания и размисли. И разказва за оня ден на радост от научното откритие, в който въображе нието бърже чертае нови перспективи и научни програми за работа, сякаш облято от слънчевия блясък, пораждащ нови надежди и воля за проникване в глъбините на природните тайни. „Но в същата вечер, продължава той, аз излязох да се разхождам с една прелестна девойка. Когато се смрачи и звездите, с цялото си великолепие, започнаха да се появяват една след друга, спътницата ми възкликна: „Как прекрасно светят, нали?" Аз изпъчих гърдите си и казах важно: „От вчера аз знам защо те светят." Но веднага ми стана ясно, че моето изявление никак не я трогна. Възможно бе, че просто не ми повярва. Но, струва ми се, че в този момент тя не изпитваше ни най-малък интерес към каквито и да било проблеми. "

Николай Иванович Гнедич е поет, съвременник на Пушкин и преводач, който пресъздаде на руски език „Илиадата" - един превод, за който продължава да се говори и днес, защото е направен с огромно познаване на двата езика и с тънък поетичен вкус. Ще минават десетилетията и фамилията Гнедичи ще даде на руската литература и други свои предста вители. До наши дни, когато продължител на тая семейна традиция се явява Татяна Григориевна Гнедич... От няколко години от сцената на ленинградския „Театър на комедията" не слиза Байроновият „Дон Жуан". Вестниците писаха много за хуба вия спектакъл и още повече за превода на прочутата поема, направен с невероятно изящество, езикова оркестровка, красив стих. Тоя превод принадлежи именно на споменатата Татяна Григориевна Гнедич. Преводът на „Дон Жуан" има твърде интересна и поучителна история. А тя е следната.

Като подготвях тези страници, бях изправен пред един парадокс: разглеждам творчеството на писател, чиито книги имат художествени качества. Той е завоювал трайно място в историята на литературата. В същото време длъжен съм да изразя своето дълбоко несъгласие с философско-естетическите позиции на автора на „Белият доминиканец" и „Голем". Но Густав Майринк не бихме могли да изключим от онзи развоен кръг във вчерашния ден на изкуството и литературата, когато се появяват новаторските търсения на художниците, обединени около „Синият конник“ и „Мост" в Германия, когато разцъфва социалната сатира на известното списание „Симплицисимус", когато гръмва гла сът на руските футуристи... С една дума, в периода в навечерието на Първата световна война мислещите и чувствуващи хора на изкуството и литературата в Европа са завладени не само от амбицията да разгромят досадния академизъм в изкуството, превърнал се в стил и вкус на висшите банкерски, милитаристични и политически кръгове, но и да потърсят път към социалната тема, сатирата, изобличението в своите художествени пресътворявания на действителността. И тъкмо това прави частично и авторът на „Голем", писател, който принадле жи на своето време, като се домогва до страници, които го свързват с тенденциите на онези бурни военни години. Най-добрите му книги са интересни и днес, въпреки че страдат от остро вътрешно противоречие. У нас не може да не се възбуди несъгласие с този загадъчен свят на мита и окултните връзки, който така много е владеел разума и въоб ражението на писателя. Произведенията на Густав Майринк през последните две-три десе тилетия отново печелят своите читатели. Печатат се в много страни в света и преди всичко във ФРГ. Това можем да отдадем главно на ув леченията по окултизма в някои западни обществени кръгове. Но нашият век е достатъчно рационалистично настроен и едва ли има съм нение, че „влечението към окултизма е симптом на деградация на съз нанието" или че „окултизмът е метафизика на скудоумните" (според определенията на немския философ Теодор Визенгруд Адорно, чиито трудове в никакъв случай не се преценяват дори като относително последователно интерпретиране на марксистката философия).