Люба Никифорова

В заглавието на своята последна книга Е. Ка ранфилов поставя двата въпроса, от които тръгва всяко литературнокритическо изследване: „Защо?" и „Как?". Тъй проблемът за смъртта е изведен още тук, без да е назована пряко най-често споме наваната в цялата творба (както и в насловите на отделните глави) дума - „смърт". Тълкуваме мотива за смъртта, а говорим за живота - дали причината е главно и единствено в оптимистичното твърдение, че народът ни се е научил да умира „заради живота" и смъртта не обезсмисля, а разкрива дълбокия смисъл на човешкия живот"? Анализите, наблюденията и обобщенията в кни гата неизменно са свързани с това „противоречие" Между живота и смъртта и с неговото отражение в литературата. Е. Каранфилов пише всъщност за формите, под които смъртта присъствува в живота - онези форми, под които смъртта живее. Свикнали сме с израза „преживях си смъртта", но едва ли си даваме сметка, че го чуваме все от живи хора и никой мъртвец не се е върнал, за да ни го разкаже. Заговорим ли за умиране", ви наги става дума за отношението ни към смъртта, за предусещането й или за пътищата към нея. Спрямо категорията „смърт" човешките реакции си остават външни - не проникват до същността й. Дори когато констатираме или изследваме чуждата смърт, гледната ни точка е отново жива" и връзката е пак едностранна - отговори на въ просите си търсим и даваме сами. Това, както го нарича авторът, е великото съмнение и великата тайна". Така проблемът за смъртта в тази книга се разкрива като проблем за нейните превъплъщения в живота и литературата. Сънят, болестта и страхът като „форми" на смърт; чуждата гибел и споменът за умрелия човек; самоубийството и убий ството; продължението на рода, достойните дела и творчеството като „форми" на безсмъртие - ето кръга от мотиви, който интерпретира Е. Каран- филов.

Огнян Сапарев не е от авторите, които бързат да издават книги. Почти десет години делят критическия му дебют „Литературни проблеми" (1979) и изследването „Изкуство и масова култура" (1978) от новата книга „Литература и интерпретация". За това вре ме свикнахме да срещаме името му в специа лизираните литературни издания, пък и изоб що в печата. Публикациите му сигурно могат да запълнят страниците поне на два тома. Отдавна вече спряхме да се учудваме на подобни кри тически „събрани статии и рецензии", видели бял свят като книги, преди да е изсъхнало ма стилото" им. Затова годините, които стоят в края на повечето статии от „Литература и интерпретация" - 1978, 1979, 1980, 1982, - мо гат да създадат впечатление за неактуалност, за поостарели литературни тези, възгледи и теории. Трябва да изчетем отделните текстове, за да се убедим в неоснователността на опасенията си. Те са излишни и при най-ранната статия - „Импресионистична и/или аналитична критика?" (1974), когато самият автор в бе лежка под линия пише, че изминалото време, „ако не може да оправдае нейните слабости, поне ще обясни нейната полемичност и крити чески илюзии". Както ще видим, тази статия не се нуждае от подобно снизходително отношение. По-скоро известна неоригиналност можем да видим в първата статия, посветена на социалисти ческия реализъм. Далеч съм от мисълта, че въз гледът за социалистическия реализъм като една отворена система е банален, не ми минава и през ум да се противопоставя на тъй трудно извоюваното критическо приемане на талантливото експериментиране в съвременната ни литература в лоното на социалистическия реа лизъм. Вероятно по времето на написването си (1980) статията е била една от първите или поне една от малкото, които са отстоявали подобни недогматични позиции и са под сказвали единствения верен път за теоретич ното осмисляне на социалистическия реали зъм при развитието на днешната българска литература. От друга страна обаче, с нищо не ни учудва и не ни стимулира твърдението: „Във всеки един културно-исторически мо мент методът реално съществува в разнообраз ните форми на художествената практика." Освен да го приложим към самата статия, коя то след изминалото десетилетие също се нуж дае от избистряне и уточняване. При избра ното „разширено тълкуване" (в което опреде лено има смисъл) остава малко неясно какво все пак отличава социалистическия реализъм и соци алистическото изкуство от върхозете на съвремен ното изкуство в капиталистическите страни. Излиза, че социалистическият реализъм е „раз- нообразно и разнопосочно търсене и преосмис ляне на различни похвати, „собственост на експресионизъм, сюрреализъм, абстракциони зъм, примитивизъм и пр.", стига тези художе ствени средства да „изразяват социалистическа концепция за действителността“. Обяснението е механично и днес звучи опростено - с една дума, книгата би спечелила, ако не започ ваше с тази статия, нищо, че без нея би се нарушило обобщаващото и въвеждащо начало, към което явно се е стремял авторът. Статиите в последната книга на Сапарев могат да се обособят в четири групи, като във всяка от тях доминира по една от основните функции на критиката, които авторът раз граничава в „Литературна критика и социокултурен контекст: оперативна, познавателноинтерпретаторска, оценъчно-нормативна и ме такритическа. Материалът за социалистическия реализъм, за който вече говорихме, тър си приемлив израз на оценъчно-нормативната функция и тъй като е единственото нейно попряко олицетворение, вероятно това е едно от обясненията за присъствието му в тази тъй антидогматична и антинормативна (отри чаща всякакви рецепти и предпоставени тези) книга. Следващата група, в която надделява познавателно-интерпретаторската критическа функция, е значително по-голяма - тук вли зат статиите за Д. Дебелянов, Хр. Смирненски, Г. Милев, Н. Фурнаджиев, А. Страши миров, А. Каралийчев, Н. Вапцаров, Д. Ди мов, Св. Минков, Елин Пелин, И. Радичков. В третата група се откроява така наречената „оперативна" критика - статиите тук са близ ки до рецензии - за Б. Ничев, В. Петкова, П. Анастасов, А. Бандеров, Д. Тонев, А. Дончев. В четвъртия дял се налага метакритическата функция: едно по-теоретично осмисляне на проблемите на критиката в тесен - лите ратурен и по-широк – културно-естетически