Ришард Нич

Изглежда, че experimentum сгнсis за схващането на изкуството като подражание на действителността е въпросът за съизмеримостта. Следователно ако днес се приема понятието мимезис по отношение на театъра, пластичните изкуства и литературата, то това е единствено за ограничения в този смисъл кръг; действието в този случай може да е само подражание на действие, представеното- представяне, а езикът- език. Това обикновено води до насочване на въпроса за съизмеримостта към репродукцията на еднаквите субстанционални форми, ефектът от което е, че неминуемо се стига до омаловажаване значението и важността на самата Еатегория. Затова ПЪЕ може да се мисли, че изтъЕването на връзката между споменатите начини на подражание и системите за репрезентация на действието (енаЕтивна), иконична, символична, Еоито заедно сътворяват цялостната структура на организиращите форми на опита, е многообещаваща познавателна перспектива за тази категория. Общо взето, тя насочва необходимостта от тясно свързване на въпроса за съизмеримостта с проявата на медиатизацията, позволява също последователно да си изясним, че това, Еоето осигурява участието на представеното в представянето (и обратно), е общ фактор за репрезентацията. Иначе казано, трябва да се приеме, че не обектите са подражаеми, а това, което прави неприсъстващото присъстваща; репрезентативните процеси на образуване и отЕриване, преминаващи по аналогичен начин на всяко от нивата "схема и корекция" . Примерите на поведение, перцепционните норми, познавателните форми и езиковите категоризации образуват биокултурните интерпретационни схеми, модифицирани в процеса на интерпретацията с отбе.Тiязваната класификация и идентификация на предмета на познанието. Бергер и Лукман показват как в процеса на "обективизация", социализация и институциализация на субективността се извършва "обществена конструкция на действителността", в резултат на което модифицираната, структурализирана репрезентация на света се признава за обективна действителност,

В днешно време заниманията с теория на литературата не изглеждат кой знае колко важни и своевременни. Тези занимания като че ли не само престанаха да са модер.,:и, но пред очите ни губят последните остатъци от научен престиж, а на всичко отгоре им се отрича познавателната стойност и по-широкото приложение. Изключение правят опитите да се запазят досегашните позиции на литературната теория и нейният собствен кръг от интереси. Ето как ни обясняват положението все по-многобройните противници на теоретическите занимания: "Теорията не е нищо друго, освен опит за бягство от практиката. Всъщност тя е наименование за различните начини, чрез които хората се стремят да се поставят извън практиката, за да я управляват отвън. Нашето твърдение е, че никой не би могъл да се постави извън практиката и че теоретиците трябва да положат максимум усилия, за да си свършат работата докрай." 1 Създаването на вярна теория - твърдят други - не е възможно. Освен това, убеждават ни трети, създаването на теория не е наложително , а би могло да се каже, че е и нежелателно. 3 В контекста на така многопосочните разсъждения същата тази теория на литературата, която през последните десетилетия безспорно спечели авторитет и позиции, благодарение признаването на литературознанието за самостоятелна дисциплина, сега трябва да бъде изоставена, да остъпи пред практиката и интерпретацията, пред историята на литературата, или, иначе казано - пред естетиката.