Йонка Найденова

Влиянието на българската литература не може да си съперничи с ролята, която литературата на нации от езикови общности като френската, немската, руската и други са заемали в унгарския духовен живот. Достатъчно е да споменем История на европейската литература“ (1934) на Михай Бабич, където този найголям теоретик и естетик на буржоазната либерална мисъл признава, че „и наймалкият изостанал народ може да роди литературна величина със световно значение", но от труда си изключва напълно както българската, така и литературата на балканските народи. Този факт свидетелствува не само за неговото отношение, но и за отношението на тогавашното официално литературно мнение към духовната култура на „малките“ народи. В труда на Марцел Бенедек „Съвременна световна литература“ (1920) и на Вайглер Бенедек „История на световната литература" (1921), написани за широката читателска публика, също няма да намерим нито едно българско име, а в появилата се по-късно, през 1941 г. „История на световната литература“ на Антал Серб, на нашата литература се отделят само няколко реда. Йожеф Байза, професор в катедрата по южнославянска филология Унгария преди 1945 г., заявява открито, че българската литература „от гледна точка на световната литература няма значение". B Най-добрите представители на културния живот на Унгария обаче са говорили винаги за общите културни ценности на източноевропейските народи и съ знавайки нуждата от взаимно опознаване, са считали изграждането на мост между народите на Централна и Източна Европа за една от главните национални задачи. Първият, който след хилядолетно мълчание отправя поглед към „малката" Литература на България, е Габор Казинци, писател и публицист, радикален представител на унгарския реформизъм в първата половина на миналия век: „Навярно, като е искал да разшири кръгозора си или да докаже възгледите си, търсейки подкрепа на идеите си, той е стигнал до историята на източноевропейските народи, до проучванията на тяхната литература. По всяка вероятност е забелязал появилите се общи черти в историите на източноевропейските и унгарски народи, в актуалните проблеми на националното възраждане. Тези общи черти са породили симпатията му към съседните народи." И по-нататък: „Значението на статията на Казинци не е в научната й стойност, тъй като съобщава данни от трета ръка (статията му е преработено съобщение от анонимен руски източник, публикувано най-напред от чеха Йохан Пуркинье в парижкото списание „Ост унд Вест" през 1839 г. - б. а.). Статията е по-скоро показателна с това, че унгарската интелигенция от епохата на реформизма е насочвала вниманието си не само по посока на 1 Цит. по Ласло Бока. Ботев. Forum, 1950, с. 471-472. 63 Запад, но се е интересувала и от дотогава непознатите, затворени между стените на Турската империя Балкани. Съчинението на Казинци отваря на стената процеп, през който се разкрива пробуждането на един поробен народ в нация,

В сравнение с такива развити клонове на българското сравнително литературознание като славистиката литературните отношения между България и Унгария са по-слабо разработени. При заниманията ми с връзките на тези две култури обаче аз се натъквам на проблеми, важни за онзи кръг от въпроси, които същностно ние определяме като славистика. Тук става дума за живота на една общност от Дунавския басейн с взаимоотношения от древни времена до ден-днешен. Тази общност е свързана непосредствено с една от героичните дати в нашата история - Чипровското въстание, знаменателно както по своя характер, така и с факта, че насочва нашето внимание към дейността на българите-католици в чужбина. По този въпрос най-ценни си остават проучванията на проф. Милетич, интерес будят и публикациите на проф. Телбизов. Но с оглед на доизясняването на отделни проблеми, отнасящи се до унгаристиката, но свързани и със славистиката, в настоящата публикация аз искам да засегна един по-частен въпрос - въпроса за значението на едно такова културно средище като Банат и още по-специално за първите прояви на преводачески интерес към един от най-значителните поети на миналия век Шандор Петьофи. Известно е, че след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. голяма част от бъл гарите потърсват убежище на унгарска земя, като се установяват предимно в нейните южни области. Остатъци от чипровските католишки българи - около 3400 души - се заселват в селището Винга, „павликяните" от Свищовско и Никополско на брой 6000 души - в Бешенов и т. н. Общо по данни от 1896 г. броят на българите-преселници в Банат доближава цифрата 15 000, за цяла Южна Унгария тази цифра се движи между 25 000 и 40 000 души. Всички те се изправят пред един основен проблем - проблема за родния език и книжнина. Както и останалите българи-преселници, българите в Банат не скъсват връзките със своя народ, напротив, те се вълнуват живо от неговата съдба и мечтаят да се завърнат в старите си огнища". Поради ре дица причини обаче банатските българи поемат сравнително самостоятелен път на развитие, което предопределя техния духовен живот. Ръководейки се от стремежа да не забравят своя език и родина, и като реакция срещу опи тите на властите за асимилиране на българското население прогресивната обществена мисъл в Банат развива своята писменост и създава своя книжнина - учебни и църковни помагала, списания, вестници и др. Показателно в това отношение е мотото на „Вингански народен вестник" - С бога, за народа и отечеството ", или на „Български дневник": „Народната воля е божия воля!" Във връзка с основната цел на тези издания - да поддържат будно националното съзнание и матерния език - банатските българи публикуват предимно материали, свързани с непосредствените, битовите нужди на населението: календарски данни за религиозните празници, времето и сезона, поучителни статии за хигиената и земеделието, съвети за лечение при болест, местни вести и т. н. Успоредно с това е отделено място и за въпроси от по-друг характер: за държавната управа, за миналото на „павликяните“, обзорни статии за събитията в родината, където „отколе време Турция е заграбила най-хубавите земи, а хората превърнала в роби"2, статии за съседните народи - турци, сърби и др.; отделни раздели като „Какво ново по света?“, „Оттук и оттам по нещо“ и „Книжнина" разглеждат събитията в другите страни, новостите в техниката, образованието, книгоиздаването и т. н. На фона на общото състояние на българската книжнина в Банат, в зависимост от характера и целите на споменатите издания може да кажем, че преводната художествена литература е по-слабо застъпена, но не и пренебрегната. Банатските книжовници полагат значителни усилия да се приобщят към завоеванията на чуждата литература и по разбираеми причини

За да се разбере огромното влияние, което Петьофи оказва върху различни художествени направления и периоди на българската литература, е необходимо да се вземе пред вид своеоб разието на художествения свят на поета, цялото богатство от идеи, характеризиращи облика на чуждия творец. Сред тези разнородни и в същото време обединени от едно основно звено - любов и свобода - идеи, се открояват основните идейно-естетически черти, с които Петьофи прониква в България: І. Революционна романтика. 2. Универсализъм. 3. Проблема за героя, с очи, отворени за злините в обществото и воюващ за тържеството на свои те идеи. И трите проблема определят същината на творбите, които стоят в центъра на нашето вни мание - стихотворенията „Лудият“ и „Едничка мисъл ме тревожи..." и поемата „Апостолът". Всички те ни насочват към романтичните течения на епохата и измежду немалкото преводи на стихотворните творби на художника имат най-голямо значение за българския духовен живот. Нямаме за цел да изследваме цялостната рецепция на поета, а само проникването на онези представителни и значителни от гледна точка на българската литература творби, които очертават върховните моменти при възприемането на Петьофи у нас. Това са моменти, когато поезията на Петьофи прозвучава в съотвествие с патриотично-демократичната линия в нашата литература; с пропагандаторските цели на революцията; изразява ситуацията на прелома между двете епохи, с рязко повишения интерес към модерната душевност и общочовешкото у човека; с размирните дни на 1923 г., когато името на Петьофи определено се свързва с политическите цели на времето и оказва непосредно въздействие върху раволюционните маси; и края на 30-те и началото на 40-те години, когато поради причини от идеологическо естество се на блюдава известен спад в художествената рецепция на поета. Интересът към Петьофи се повишава значително във връзка с тържественото отбелязване на неговите годишнини: през 1899 г. 50-годишнината от смъртта на поета; 100-годишнината от рождението на Петьофи през 1923 г.; 120-годишнината от рождението на унгарския лирик (отново статии, нови преводи и организиране на съвместно чествуване на поетите Ботев и Пе тьофи и пр.). Значимостта на подобни чествувания много ясно изразяват думите на Тодор Боров, казани по случай 100-годишнината от рождението на поета: „Раковски нема дори и такова ознаменуване... И днес Петьофи е един от най-популярните чужди поети у нас и с малкото, което знаем за него. "1 Самостоятелните сборници със стихове на поета не са много: излезлият под редакцията на проф. Михаил Арнаудов и съдържащ общо 35 стихотворения сборник „Шандор Петьофи. „Личност и поезия" (1923) и претърпелият общо три издания сборник „Хъшовски песни" (1939- 1940) в превод на А. Л. Лебедев. Особено голямо е значението на първия юбилеен сборник, който, по думите на съвременната му критика, е своеобразен „опит да се засвидетелствува по един културен начин нашата почит и адмирация към най-големия поет на Унгария".

На 15 януари 1893 г. унгарският провинциален вестник „Мадяр Неплап" започва да издава притурка, озаглавена „Нувалата на маджарските българи". Изданието излиза на банатско-българско наречие и е предназначено за българите в Банат. То се появява почти едновременно със седмичника „Маджарски бъл гарин" и на практика стои близо до платформата и задачите на този вестник. При нашите издирвания се оказа, че посоченото заглавие не фигурира сред заглавията на българските периодични издания в Банат, непознато е и на унгарските изследователи. Наистина „Нувалата на маджарските българи" не е водещо издание в банатско-българския периодичен печат. Но макар със скромно значение в културно-просветния живот на българите в емиграция, вестникът определено се свързва с кни жовното наследство на банатските българи и историята на издадените в Банат български периодически издания. Представяйки настоящето издание, тук - предвид банатско-българската насоченост на „Мадяр Неплап" и неговата неотделима връзка с българския вестник - ще се спра и на самото унгарско издание. „Мадяр Неплап" (в превод: „Унгарски народен вестник") е„седмичник за общество, просвета, ико номика, отчасти промишленост". Уредник-издател е унгарецът Шаламон Кьониг, като от началото на 1893 г. се включва още един издател - Ксавер Хорват. За място на издаването е означено селището Надсентмиклош, през 1893 г. има съобщения за още две селища - Винга и Темешвар (дн. Тимишоара). Вестникът започва своето съществуване всъщност от четвъртата си годишнина през 1888 г. Преди това се нарича „Надсентмиклошки бюлетин" и е със съвсем друга насоченост. Изданието излиза до 1895 г. и има общо седем годишнини. Особено важна за нас е деветата му годишнина, когато в допълнителна страница от 15 януари 1893 г. до 19 март се разпространява „Нувалата на маджарските българи". Периодичността на унгарското издание е непостоянна. В началото на четвъртата му годишнина е означено - излиза всеки четвъртък“, от 1889 г. е отбелязано - събота, а от 1893-та - неделя. Годишно излизат около 52-53 броя, за някои години - напр. 1888 или 1889-та — броевете са неустановени. В националната библиотека „Сечени" - Будапеща открихме екземпляри от четвъртата годишнина на вестника насетне, като за посочения период липсват отделни броеве, а други са непълни.

Под това заглавие издателство „Петер Ланг" публикува резултатите от работата на международен научен симпозиум, организиран от проф. Янош Гия със съдействието на Дойче Форшунгстемайншафт през октомври 1983 г. в Райнхаузен край Гьотинген. Автори на статиите са слависти, унгаристи и германисти от различни страни, в това число от България. Техните научни търсения са обединени от несъмнено важна тема - европейското Просвещение и историята на неговото въздействие. Учените се стремяг да обогатят познанието за формите на духовно общуване между народите от Средна и Югоизточна Европа, да обхванат многообразната и универсална рецеп ция на Просвещението и неговото значение за националните култури. Върху обхватен материал от историята на няколко култури са засегнати аспекти на националното езиково и литературно развитие, контакти и въздействия в областта на литературната теория, методологически въпроси на междунационалните културни отношения. Конкретните приноси пред ставляват интерес и за нашата наука, доколкото в сборника са разработени принципни въпроси на духовния обмен в една от значимите епохи на европейското развитие. Голяма част от статиите са посветени на рецепцията на Немското просвещение като специ фичен и същевременно универсален модел на идеи, които съседните славянски и неславянски културни общности усвояват и пречупват по своему. Така например Лайош Черти проследява дейността на едни от първите реформатори на унгарската литература (Бешенеи, Вершеги, Сабо), както и тази на Ференц Казинци като водач на унгарското дви жение за обновяване на езика и стила. В нея ученият открива продуктивните следи на някои немски литературни и езикови образци, възприети и преработени творчески съобразно националната специфика. Принос към проблематиката пред ставлява също опитът на Хорст Турк да открои най-съществените теми в наследството на Йохан Готфрид Хердер, които са позволили то да се превърне в мощен посредник на просветителски идеи. Като източници на въздействие се сочат три тематични комплекса, свързани с Хердеровото виждане за историята, за човека и за литературата и езика. Авторът изяснява по какъв начин Хердеровото мислене става пулсатор на просветителската идеология не само чрез онова, с което се явява нейно продължение, но и чрез онова, което го отличава и отдалечава от нея. Косвено потвърждение на този извод е статията на Иван Цвъркал, който прави интересен съпоставителен анализ на Хердеровото въздействие върху словашката и върху унгарската литература. Той обръща внимание на факта, че рецепцията на немския мислител от славяните е проучена сравнително пълно, докато по-малко се знае за важната роля, която неговите трудове са играли за унгарската нация, и по-специално за разгръщането на нейното самосъзнание, литература и философия. Независимо от противоречивата оценка на Хердер за унгарците те са съумели да извлекат за себе си редица аспекти на неговата теория: еволюционизма и историзма, схващанията му за нацията и дър жавата, разбирането му за фолклора. Проследя вайки обобщено етапите и конкретните форми на рецепцията в двете литератури, авторът открива редица аналогични моменти в характера и насоките на въздействие независимо от различните мотивации на възприятието. Ева Ружицки се спира на разпространението на Хердер и Виланд в Унга рия. Тя разглежда постиженията на изгъкнатия унгарски просвещенец Ференц Казинци, открил в творчеството на двамата опора и източник на импулси в борбата му за обновяване и усъвършенствуване на националния литературно-книжовен език.