Пламен Панайотов

Във въведението на своя първи роман Еренбург се обръща към читателя със следните думи: „С най-голямо вълнение пристъпвам към своя труд, в който виждам целта и оправданието на клетия си живот: да опиша дните и мислите на моя Учител Хулио Хуренито. (...) Като научат за делата му, мнозина ще кажат, че той е бил само провокатор." По-надолу мисълта на Сократ, че философът е акушерка на истината, се перифразира по следния начин: „Ала Учителят не отхвърляше това почтено прозвище и им казваше: „Провокаторът е велика акушерка на историята. Ако не приемете мене, провокатора, с кротка усмивка (...), ще дойде друг за цезарево сечение и земята зле ще си изпати." (4) B H Когато героят-разказвач упреква Хулио Хуренито, че е непоследователен мненията си, той отговаря: „Нима ти едва сега забеляза, че аз съм негодник, пре дател, провокатор, ренегат и прочие, и прочие?" (210) На други места Хулио Ху ренито е още по-откровен: „Аз, както знаеш, нямам никакви убеждения и затова излизах с весела усмивка от всички префектури, комендантства, чрезвичайки контраразведки." (238) Ще приведа още един цитат, който ни насочва вече пряко към най-важната черта на Хуренито. По повод на своята работа над „биографията" и „Избраните мисли на великия Учител Хулио Хуренито“ героят-разказвач пише: „Сега завърших тази книга (...) Вече не се страхувам да предам незабравимия предател. Не бягам плахо от непреодолимите противоречия, защото с такива противоречия живееше и дишаше Хуренито." (254) ce В „Тръст Д. Е." Еренбург отново се връща към централния герой на своя първи роман. В публичния дом на фирмата „Кул и К" директорът на тръст Д. Е. запознава с книгата за живота на Хулио Хуренито. Авторът пише: „Енст Боот повярва в учението на великия провокатор. Нещо повече, той разбра, че целият му живот е осъществяване на знаменитата идея на Хулио Хуренито." Т. е. осъществя ване на идеята да бъде провокатор. Но при тази близост на образите не бива да пропускаме едно немаловажно различие. Когато Енст Боот се запознава с учението на Хулио Хуренито, той реагира по следния начин: „Този лигльо умее само да фи лософствува, а всъщност е необходимо нещо друго - да се действува.

В своето слово, произнесено над гроба на Б. Пастернак, В. Ф. Асмус поставя името на поета до имената на Лермонтов, Достоевски, Толстой. Днес няма никакво съмнение, че Б. Пастернак е творец класик в най-високия смисъл на тази дума. Подобно на своите велики предшественици той вижда в изкуството нравствено безпокойство, служене на истината, вярност към историята. В статията „Няколко положения" Б. Пастернак нарича творчеството „кубически къс разгоряна, димяща съвест", а в „Драматически фрагменти" изповядва: Я так привык сгорать и оставлять На людях след моих самосожжений! 3 Цитираните произведения са написани през 1918 г. и свидетелствуват за благородни те духовни пориви на младия поет. След тридесет години, ръководен от същите подбуди, той започва да пише романа „Доктор Живаго". В писмата на Б. Пастернак до О. Фрайденберг от 1946 г. мисълта за неизпълнения дълг към живота и за вината към тези, които го обичат, гори със страстта, родила най-добрите страници на руската литература от XIX в. Съдбите на Т. Табидзе и П. Яшвили, на М. Цветаева и О. Фрайденберг стоят пред художника като „вечна улика", която му напомня, че не е изпълнил докрай своята мисия. Писателят гледа на работата върху романа като изкупление на своята вина пред историческата памет. Цената на изплатения дълг трябва да бъде го лямата проза, съпътствана от нова мисъл, (...) от стегнато, но с лекота постигнато поведение, от труден живот" 5. Тези редове напомнят за нравствения максимализъм на Л. Толстой.

Името на Василий Василиевич Розанов (1856—1919) още приживе се превръща в мит. През 1902 г. Д. С. Мережковски пише: „Този мислител при всички свои сла бости в някои свои произведения е толкова гениален, колкото и Ницше и може би дори по-гениален и самороден от него." За Н. Бердяев Розанов е най-забележител ният писател от началото на ХХ в. Е. Голербах го нарича най-големия руски сти лист след Пушкин и Тургенев. Критикът Иванов-Разумник вижда в лицето на Розанов „крупна величина в руската литература от първото десетилетие на века". Особен интерес буди мнението на Горки. В едно писмо той пише: „Аз считам Василий Василиевич за гениален човек, забележителен мислител. В неговите идеи много неща ми са съвършено чужди, а понякога и враждебни, но едновременно с това той е моят най-любим писател."5 Наред с тези изказвания срещаме и оценки, които съдържат унищожителни характеристики. В. С. Соловьов нарича Розанов Юдушка Головльов. В печата го назовават с унизителни нарицателни - Передонов, Обломов, Кифа Мокиевич. Наричат го юродивец. Розанов често дава поводи за такива мнения. В един и същи ден той печата по две статии - една в консервативния вестник „Новое время", подписана с истинското му име и друга, съдържаща коренно противоположни идеи в либералния „Русское слово“, публикувана под псевдонима В. Варварин. Руската демократична общественост счита Розанов за защитник на реакцията и монархизма, но след революцията от 1905 г. в книгата си „Когда начальство ушлом той осъжда остро държавно-бюрократичната система на управление, търси причините за же стокия погром и призовава за демократизиране на обществения живот. От своя страна либералната буржоазия също се дистанцира от Розанов. Духовенството и мистично настроените кръгове на интелигенцията изпитват страх пред Розановата критика на църквата, брака и буржоазното семейство, наричат неговата философия на пола цинизъм, арцибашевщина.

След смъртта на Блок в литературния печат се разгаря остра борба за наследството на гения. В книгата си за поета, излязла през 1921 г., К. Чуковски нарича университетската критика „факултет от бездушници“. Още по-рязко е мнението му за представителите на формалната школа: „Ако пишат за Блок, те се превръщат в негови унищожители: тяхното отношение към стиховете като към материал ще убие тези стихове.“ Една година по-късно в есето си „Дупката на язовеца“ О. Манделщам отвръща на тези нападки с не по-малко категоричен тон: „Не завиждам на читателя, който ще пожелае да почерпи знание за Блок от литературата през 1921–1922 г. Работите, именно „работите“ на Айхенбаум и Жирмунски тънат сред блатните изпарения на лирическата критика.“ Взаимната размяна на обвинения е свързана с въпроса за литературната генеалогия на Блок и неговата ярка поетическа индивидуалност. К. Чуковски завършва една съпоставка между творчеството на поета и идеите на немския романтизъм с думите: „Можем да проследим всички техни влияния, отражения, насоки и да напишем твърде наукообразна книга, но в нея ще липсва едно: Блок. Защото Блок, както и всеки поет, е уникално явление, с душа, която не прилича на никоя друга, и ако искаме да разберем душата му, трябва да търсим не по какво случайно прилича на другите, а само по какво се отличава от тях.“ Манделщам отива в другата крайност. Поставяйки си задачата да проследи генезиса на поетическите идеи на Блок, той пише: „Критикът може и да не отговори на въпроса какво е искал да каже поетът, но на въпроса откъде е дошъл, той трябва обезателно да даде отговор.“