Явлението Розанов

Името на Василий Василиевич Розанов (1856—1919) още приживе се превръща в мит. През 1902 г. Д. С. Мережковски пише: „Този мислител при всички свои сла бости в някои свои произведения е толкова гениален, колкото и Ницше и може би дори по-гениален и самороден от него." За Н. Бердяев Розанов е най-забележител ният писател от началото на ХХ в. Е. Голербах го нарича най-големия руски сти лист след Пушкин и Тургенев. Критикът Иванов-Разумник вижда в лицето на Розанов „крупна величина в руската литература от първото десетилетие на века". Особен интерес буди мнението на Горки. В едно писмо той пише: „Аз считам Василий Василиевич за гениален човек, забележителен мислител. В неговите идеи много неща ми са съвършено чужди, а понякога и враждебни, но едновременно с това той е моят най-любим писател."5 Наред с тези изказвания срещаме и оценки, които съдържат унищожителни характеристики. В. С. Соловьов нарича Розанов Юдушка Головльов. В печата го назовават с унизителни нарицателни - Передонов, Обломов, Кифа Мокиевич. Наричат го юродивец. Розанов често дава поводи за такива мнения. В един и същи ден той печата по две статии - една в консервативния вестник „Новое время", подписана с истинското му име и друга, съдържаща коренно противоположни идеи в либералния „Русское слово“, публикувана под псевдонима В. Варварин. Руската демократична общественост счита Розанов за защитник на реакцията и монархизма, но след революцията от 1905 г. в книгата си „Когда начальство ушлом той осъжда остро държавно-бюрократичната система на управление, търси причините за же стокия погром и призовава за демократизиране на обществения живот. От своя страна либералната буржоазия също се дистанцира от Розанов. Духовенството и мистично настроените кръгове на интелигенцията изпитват страх пред Розановата критика на църквата, брака и буржоазното семейство, наричат неговата философия на пола цинизъм, арцибашевщина.