Книжка-5

1989, Книжка 5 - Съдържание

При така поставения проблем в това изследване ще бъде направен опит да се потърси отговор на следния методологически въпрос: възможно ли е в гра ниците на християнската религия и по-точно на теологията, която обединява някои частнонаучни знания през средните векове, да се говори за човешка личност? Ако отговорът е утвърдителен, следва да се попита: как тази личност се проявява като творец и литературен герой в старобългарската поезия? Разрешаването на този въпрос изисква усилията да бъдат насочени в две направления: 1) към източноправославната патристична антропология в лицето на нейните най-ярки представители, в чиито богословски трудове проблемът за човешката личност е разработен на основата на някой от най-важните християнски догмати; 2) към конкретните поетически текстове от втората половина на IX и началото на Х век, в които личностната позиция в „АЗ"-изказа (и не само там!) намира своята реализация по законите на творчеството, схващано в теологическа насока. Естествено към така избрания подход могат да бъдат отправени възражения относно неговата целесъобразност, като се имат предвид възможностите на съвре менното научно мислене. Не трябва да се забравя обаче, че на основата на новозаветните библейски книги и особено на апостол Павловите послания източното богословие, представено от кападокийската школа, от Псевдо-Дионисий Ареопагит, от Максим Изповедник и др., преосмисляйки Аристотелевата Substantia abstracta et concreta, създаде за пръв път в историята на религиитете и философските школи уче нието за бога като „СЪЩНОСТ“ и „ИПОСТАС“ И то не само във вид на различие между „битие въобще“ и „конкретно битие" (Плотин), а като триипостасна субстанция, която разпространява своите ипостаси в човешкия свят. Затова ипостасът в неговата божествена или човешка същност се схваща като самостоятелен образ-лице на битието в самото себе си (Григорий Назианзин). По този начин източната патристика в лицето преди всичко на тримата кападокийци, Григорий Ниски и Псевдо-Дионисий Ареопагит създаде богословско определение за божествените ипостаси и на базата на т. нар. символически реализъм (за този термин ще стане дума по-късно) метафизически обоснова своята теория за ипостасите на човека. Или, казано с други думи, светоотческата антропология осмисли богословско-персоналистичната същност на отделния човек вън от „колективистичното“ съзнание в границите на рода, племето, държавата по времето на патриарсите в Стария завет и в известна степен на града-държава от епохата на гръцката античност. А като се има предвид, че християнските църковни отци от Изтока (естествено и първите представители на старобългарската литература) са и поети, и философи-теолози, едва ли може да се постави под съмнение споменатият по-горе подход: присъствието на човешката личност като творец и литературен герой в старобългарската поезия да се разглежда в отношение към патристичното учение за човека.

Изследователите на Софрониевото „Житие" до последно време все още не бяха стигнали до окончателно утвърдено мнение относно възможни и предполагаеми източ ници, които биха могли в една или друга степен да подбудят Софроний към написване автобиографията си. на Доскоро мнозина изследователи на Софрониевото творчество смятаха, че „Житие то" било замислено и написано от него под въздействие на автобиографичното произведение на неговия съвременник сръбския книжовник Доситей Обрадович „Животь и приключенія Димитріа Обрадовича, нареченаго у калуђерству Доcivea" (1783). Допустимо е, че с него Софроний би могъл да се запознае още във Видин или по-късно (след 1803 г.) в Букурещ. Обаче тази версия остава днес неподкрепена от фактически или убедителни литературни свидетелства. За B пръв път в печата такова предположение било изказано от Васил Стоянов неговия очерк „Stojko Vladislavov - Sophronius" в пражкото списание „Lumir" в 1865 г., а след него - от известния български историк М. С. Дринов в статията „Няколко за- бравени списания на Софрония Врачанскаго" в 1884 г. Според Дринов Доситеевите съ чинения били доста разпространени във Влашко между тамошните сръбски търговци, а някои от тях може би попаднали в ръцете на Софроний още във Видин. „Възможно е, че автобиографията „Житие и страдания грешнаго Софрония..." е предизвикана от автобиографията на Доситея Обрадовича" - заключава Дринов.2 Подобна мисъл споделя в своята „Българска литература“ (1896) и един от първите историци на българската възрожденска книжнина Ал. Теодоров-Балан, за когото „Близостта на Сърбия ще да му (на Софроний - б. м., Н. Д.) е докарала в ръце някои от произведенията на връстника му, знаменития сръбски моралист и патриот Доситей Обрадович (1739-1811), и той се наумил да обдари с такава и своите съвременници". 3 С няколко думи за въздействието на Доситеевия „Животь и приключенія" върху Софроний загатва и руският славист и българовед М. Г. Попруженко в монографичния очерк „Софроний Врачанский" (1906), по чието мнение „Житие“ несомненно вызвано произведением известного сербского деятеля Д. Обрадовича"

Наследникът на Адам Мицкевич в парижкия „Колеж дьо Франс" Луи Леже нарече Българското възраждане „чудо на Европа от ХІХ в.", усещайки необикновено напрегнатия му динамизъм и невероятното, бих казала, „задъхано" темпо, с което българският народ успя да се изтръгне от четиривековната си изостаналост и да се приобщи към новата европейска култура. Но човешкият ум има това свойство, че на всяко чудо чуди и възхищава, както казва народът, „три дена“, а след това иска да го разбере. Опитите да се проникне в същността на феномена „Българско възраждане“, започнали още в края на ХІХв., продължават и до днес. И въпреки обилната светлина, която хвър лиха върху свързаната с него проблематика и Ив. Д. Шишманов, и Боян Пенев, и Михаил Арнаудов, и Петър Динеков, а в най-ново време - Георги Гачев и редица други изследователи, Българското възраждане остава и до днес неизяснена докрай загадка, която като че ли трудно можем напълно да разгадаем, ако не поставим в центъра нашите проучвания националното своеобразие на този феномен. Българското възраж дане е необикновено явление тъкмо защото е явление специфично, единствено по рода и като такова трябва да бъде проучено. си на В съзнанието на хората от българската възрожденска епоха терминът „Българско възраждане" съществува като термин, означаващ национална пробуда. Народът бил заспал и се пробудил, както определя това М. Дринов, или бил умрял и възкръснал за нов живот, като по този начин е възкресил и забравеното си минало, възродил за нов живот своята книжнина и култура. По-пълно определение на термина „възраждане", пренесен и върху аналогични явления в други славянски страни, дава П. Р. Славейков в статията си, посветена на чешкия славист Ханка. Възраждане на един народ имаме - подчертава Славейков - тогава, когато се възродили в него чувства на народна самобъдност (самобитност), възродили са ся сили за самосъзнавание и развитие на народността си... Интуитивните възрожденски дефиниции се потвърждават и от учените. Няма впро чем никакво съмнение, че Българското възраждане е преди всичко национален взрив, огромно усилие на един народ, забравен от Европа, да се появи отново на европейската сцена и, свързал се с общоевропейските политически, обществени и културни процеси, да заеме полагащото му се място между другите народи. Патриотизмът, чувството за дълг към отечеството, любовта към народа и неговото минало, стремежът към освобож дение от политическото робство-това са безусловно главните двигатели, които обуславят поведението и дейността на българските възрожденци. При това несъмнено първия тласък е дало родолюбието, което е могло да се прояви по-решително едва „в туй време, когато мисълта за народност като електрически ток бе проникнала във всичките на62 роди.

В българската литература Алеко Константинов създаде феномена и еманацията на типичното, създаде невероятния образ на Бай Ганьо - синтез и обобщение на тоталните тенденции на времето. Писател на града, Алеко съчетава у своя герой урбанистичните процеси на 90-те години - пренасянето на селото в града, така че „балканският гений" е колкото градски, толкова и селски. Негов дом е цяла България, неговият език е осо бена сплав от градски жаргон, селско просторечие, турцизми, европеизми, вулгаризми. В този смисъл мащабният, вездесъщият Бай Ганьо е несравним като процес и реализация на типа с процеса на типологизуване у всички други наши критически реалисти от края на миналия и началото на нашия век. Например Ив. Вазов и Елин Пелин създават персонажи, свързани с определено битово жизнено пространство - селски човек, градски човек, натурализиран гражданин. В критико-реалистичните творби на Вазов изводите остават на равнището на факта и оценката - въз основа на конкретната човешка проява. Вазов създаде тип, но този тип, както по-късно и у Елин Пелин, представлява сборна картина, читателски изводи от цялото творчество на авторите. Не поставям равенство между типа в творчеството на Вазов и на Елин Пелин. Ако изводите по проблема могат да се степенуват, специфичното за метода в разказите на Елин Пелин е изразено в по-висока степен. Задълбоченият социален анализ, общите условия на селото поставят отделния човек в ярка характеризираща ситуация, чиято проекция води до типа. Но принципът за типологизуване у Вазов и у Елин Пелин е един и същ - случаят се вгражда в сборното. И при единия, и при другия не се достига до мащабна универсализация на типа, или поне доколкото тя съществува у Елин Пелин, е само на равнището на национално-селско битие. И Методът на Иван Вазов, Елин Пелин, Алеко Константинов е един и същ, но подходът им към действителността, изобразена според него, е коренно различен, въпреки че творческият процес у тримата започва от наблюдението. Наблюдавайки, те са проя вили подборност към жизнените факти. По-важното е, че тази подборност се е осъще ствила в различни образни системи и в различен тип художествена структура. Не бихме могли да твърдим, че у Вазов социалната картина е пресъздадена особено задълбочено аналитично. Дидактичните задачи, които той си поставя, предопределят изцяло съдбата на персонажите му. Елин Пелин в своите разкази и повести върви по пътя на аналитичното, детайлно изображение. Всеки негов герой и разказ е фрагмент от живота на село в най-конкретните му битови и събитийни измерения. Епизодът е поднесен без всякаква художествена преднамереност, такъв, какъвто е или какъвто може да бъде, без претенции за обобщение и символичност. Това съвсем не значи, че творчеството на автора фотографира живота. У Елин Пелин има всичко - и подробност на художествения факт, и съвършена композиция, и възможности за обобщение на ниво типичност, И богата индивидуализация на духовния пейзаж на човека, но всичко се осъществява на основата на конкретния и недвусмислен реален факт.

Творческото призвание е дар свише, извор на радости и наслада, но едновременно и извор на мъки и страдания, докато мозъкът, въображението и психиката се освободят от натрапливото присъствие, от тиранията на зародилата се концепция. Понякога тя се ражда със словесния отливък, дори с музикалната зашифрованост на съдържанието, както при П. К. Яворов, и тогава творческото отреагирване протича по най-краткия път на осъществяване, неусложнено, гладко, с ускорено темпо, дори на един дъх, като готов и завършен продукт във всичките си части. Най-често обаче процесът на бременност, особено при големите поетически или белетристически творби, продължава повече от нормалния период, зареждат се мъчителни часове на трепетно очакване, творецът изживява напрегнати дни и безсънни нощи на непрестанна борба както с концепцията, така и с нейното избистряне и разработване, със словесно-стилното и оформяне, градусът на творческото напрежение и вдъхновение започва да се понижава, стига се дори до най-ниските нива на динамичния импулс, изтласкан често пъти от някой по-интензивен творчески напор. И така концепцията остава само един биографичен момент, зарегистриран в някоя изповед или в дневника, в случаен разговор с приятел или някое писмо. e B Едновременно с явните творчески изблици на повърхността някъде дълбоко в подсъзнанието зрее кълнът на новото зачатие. Преди да удари часът на рождението, всичко промислено и съчетано до най-малките подробности както в живия организъм, който, за да може да функционира с всички органи, да диша и да живее, трябва да представя хармонично изградена биологична цялост. Ротационният механизъм е извършил своя та работа, остава само последният тласък на родилния процес, за да се задвижи ръката и да поеме готовата вече рожба, но точно в този вдъхновен миг понякога поетът пропуска Динамичния позив и назрялата рожба не намира пътя към светлината, а остава в утробата със скритата надежда, че отново ще настъпи пропуснатият контакт с ръката. Години подред въображението на П. К. Яворов е запленено от образа на Боян магесника, брата на цар Симеон, покрай другите си творби през това време той доосмисля историческата обстановка, дори загатва пред професор Михаил Арнаудов, че тя е вече зрял цялостен организъм:

„Жертвени клади" е първата цялостна стихосбирка на септемврийската поезия. Тя е и първата от трите дебютни книги на младите писатели около „Нов път“. Излязла през април 1924 г. под духовния патронаж на Георги Бакалов, книгата започва разпро странението си през месец май на същата година, след отменянето на първоначално наложената полицейска забрана. Заглавието „Жертвени клади" има своя история. В избора му елементът на спонтанност е сведен до минимум. Като словосъчетание то вече се е появявало в публицистичната статия „Нашият празник", а малко по-късно (20. ІХ. 1922) ще бъде употребено и в послеслова на Разцветников към една ученическа тетрадка стихове на Камен Зидаров". Още в първия брой на „Нов път" (1. XII. 1923), вероятно по инициатива на самия Разцветников, с това заглавие е онасловен общ стихотворен цикъл на Фурнаджиев, Разцветников и Каралийчев. Най-сетне самата стихосбирка „Жертвени клади" е загла вие и на един от двата обособени в нея цикъла. Привеждам тези известни на литературната ни история факти, за да аргументирам чрез тях два извода. Първо, образът-словосъчетание „жертвени клади" се е наложил в творческото самосъзнание на поета още преди съставянето на стихосбирката, показвайки своята жизненост в употреби, засвидетелствани в различни контекстове: публицистичен, литературнокритически, поетически. Второ, литературното самосъзнание на Разцветников, търсейки заглавие за една дебютна книга - обстоятелство с културноисторическа и социална тежест, - решава да се позове на траен, наложил се вече образ, а не да търси нов. То предпочита да си „спомни" едно утвърдило се словосъчетание, да реализира неговите изразни възможности. Това предпочитание говори за високата активност на споменното начало при озаглавяването, а следователно и при самото конципиране на сбирката. „Спомнянето" тук е проява на една специфична културна памет, която е несъотносима с повторението. Несъотносима, доколкото в първата книга на Разцветников явлението „вътрешно самоцитиране“ изобщо не е застъпено на равнището на по-големи лексикални цялости (изключенията - „Молитва“, „Сред запустение“ и „Полски стрели" - се свеждат до композиционно повторени или варирани строфи, респ. части от строфи).

Има литератори, които не могат да живеят, без да вдигат шум около себе си, около своето име, които си въобразяват, че светът се върти около тях. Но има и труженици на перото, които предпочитат да останат в сянка, които по-скоро подпомагат дейността на другите, отколкото да дадат простор за изява на своите възможности, литераториорганизатори, без които е невъзможна успешната работа на цели колективи. Такъв литератор е проф. Стойко Божков, който през декември 1988 г. навърши 75 години. Проф. Божков е роден на 27 декември 1913 г. в село Свежен, Пловдивско. Сред ното си образование завършва в Пловдив и в Асеновград - в така наречената „Черве на" гимназия, славеща се със своите борчески традиции. През 1940 г. той завършва славянска филология в Софийския университет „Климент Охридски“. Като мнозина свои колеги, и той по време на следването отделя по-голяма част от времето си не лекции, а за обществена работа и за насъщния хляб - членува в БОНС, председател на Дружеството на студентите-слависти и пр. Оттогава датират и първите му прояви на литературното поприще - сътрудничи на вестниците „Академик“ и „Култура", на списанията „Българска мисъл“, „Трезвост и култура" и др., включен е в редакционния състав на „Вестник на жената" (1942) - едно от малкото издания, които в ония труд ни години са трибуна на прогресивната мисъл, на страниците на които намират място произведения на наши прогресивни писатели, творби от съветската литература, статии e за за тях. В тази насока е и литературната дейност на Стойко Божков от онова време. Той пише рецензии за произведения на Г. Караславов, Л. Стоянов, Хр. Радевски, Мл. Исаев, М. Грубешлиева, Бленика. След 9 септември 1944 г. Божков се посвещава изцяло на литературна дейност. Известно време той работи в „Служба по печата“ на тогавашното Военно министерство, а след това в Института за български език на БАН. Дълго време той е научен секретар на Българската академия на науките, член на Градския комитет на БКП и др. Но от 1948 г. и досега неговата дейност е свързана преди всичко с Института за литература на БАН, чийто директор е бил в продължение на десет години. През този период именно до голяма степен в института се замислят и реализират едни от най-значителните науч но-изследователски прояви, които създават авторитет на института у нас и в чужбина четиритомната „История на българската литература", тритомният „Речник на българската литература", двата тома „Очерци по историята на българската литература след 9 септември 1944 г." и др. Изграждането и укрепването на научния колектив на института, обсъждането и издаването на научни трудове, на „Известия" на института, организирането на научни сесии, симпозиуми, международни конференции, чествувания и пр. - всичко това отнема изключително много време и сили, но проф. Божков го върши с желание и вещина, със съзнанието, че изпълнява своя дълг на учен и общественик, на комунист.

Кратката форма в природата е мълнията. Освобождаване на атмосферно електричество във въздуха, съпроводено с ярка светлина и мощна детонация. Циклопите, синове на Гея (Земята) и Уран (Небето) изковали триединството Гръм-СветкавицаМълния, което подарили на Зевс срещу своето освобождение - били пленници на Кронос, времето. В гръмоносното си стрелване мълнията, чутовно изплъзваща се от времето, стряска и омайва хората. Фалшива двойница на случая, дето трябва да го сграбчиш щом ти падне, всъщност тя ви сграбчва, наелектризирва и поразява. На царя магьосник Нума приписват един разговор със Зевс гръмовержец, по време на който го убедил да се задоволява с лукови, вместо с човешки глави, за да отбива мълниите. Още с възникването на Рим каква разпуснатост на нравите! Първата книга на Стария завет, Битие, не казва кой ден Всевишният е създал мълнията. Но казва, че жителите на Содом, с изключение на Лот, били поразени от небесен огън и жупел. И чак когато умрели, разбрали, че са загинали от содомия. Защото мълнията предсказва както миналото, така и бъдещето.

През тридесетгодишната си обществено-политическа и литературна дейност Цанко Бакалов Церков ски е поддържал активна кореспонденция с почти всички български писатели. Архивното наследство на Цанко Церковски, съхранявано в къща музей „Цанко Церковски" -Бяла черква, - е изключително ценен източник не само за живота и творческото дело на вдъхновения певец на селската неволя и борба, но и за историята на социалистическото и селското движение в България. За историята на българската литература, както и за обогатяване биографията и изследване творчеството на някои български писатели, са ценни и писмата до Ц. Церковски от Константин Величков, Петко Тодоров, Пейо Яворов, Антон Страшимиров, Елин Пелин, Иван Кирилов, Георги Бакалов, Христо Максимов, Димитър Бояджиев и др. Тук публикуваме няколко писма на Иван Кирилов (1876-1935) до Цанко Церковски.

Темата на това съобщение може да предизвика недоумение и изненада у някои литературоведи. Наи стина твърде далеч по своя предмет и задачи са литературознанието и анатомията като науки. Но ако вникнем по-дълбоко в тяхната същност, ще видим, че има и нещо, което ги сближава и сродява - това е техният интерес към емоционално-изразните средства при изграждането на човешкия образ и физиономия. Забележете как е озаглавил акад. Арнаудов важен раздел от студията си „Към психологията на поетическия опит", отпечатана през 1921 г. - Афекти, мимика и изразни движения; вживяване". Това заглавие в при близителна формулировка можете да срещнете и в пластичните анатомии на проф. Кр. Чоканов, проф. Г. Бамес, проф. Механик и др. c Не допускам нашият голям учен акад. Арнаудов специално да се е занимавал с проблемите на пластичната анатомия, макар и това да не е изключено. Поне той не сочи подобни източници в изследването си, което по-късно влиза в капиталния му труд „Психология на литературното творчество". По-скоро той познавал и използувал някои немски или френски общотеоретични трудове върху изкуството, в кои то се засягат въпросите на анатомично-пластичната и физиологичната изразност. Но най-важното все пак не е какви източници е използувал нашият учен-литературовед. По-важното в случая е, че той пръв у нас поставя в своето изследване един интердисциплинарен проблем, който обединява, свързва изобразител ното изкуство, художествената литература и сценичното актьорско майсторство върху основата на пластич ната анатомия, която се оказва в случая фундаментална наука за цял ред изкуства.

На 15 януари 1893 г. унгарският провинциален вестник „Мадяр Неплап" започва да издава притурка, озаглавена „Нувалата на маджарските българи". Изданието излиза на банатско-българско наречие и е предназначено за българите в Банат. То се появява почти едновременно със седмичника „Маджарски бъл гарин" и на практика стои близо до платформата и задачите на този вестник. При нашите издирвания се оказа, че посоченото заглавие не фигурира сред заглавията на българските периодични издания в Банат, непознато е и на унгарските изследователи. Наистина „Нувалата на маджарските българи" не е водещо издание в банатско-българския периодичен печат. Но макар със скромно значение в културно-просветния живот на българите в емиграция, вестникът определено се свързва с кни жовното наследство на банатските българи и историята на издадените в Банат български периодически издания. Представяйки настоящето издание, тук - предвид банатско-българската насоченост на „Мадяр Неплап" и неговата неотделима връзка с българския вестник - ще се спра и на самото унгарско издание. „Мадяр Неплап" (в превод: „Унгарски народен вестник") е„седмичник за общество, просвета, ико номика, отчасти промишленост". Уредник-издател е унгарецът Шаламон Кьониг, като от началото на 1893 г. се включва още един издател - Ксавер Хорват. За място на издаването е означено селището Надсентмиклош, през 1893 г. има съобщения за още две селища - Винга и Темешвар (дн. Тимишоара). Вестникът започва своето съществуване всъщност от четвъртата си годишнина през 1888 г. Преди това се нарича „Надсентмиклошки бюлетин" и е със съвсем друга насоченост. Изданието излиза до 1895 г. и има общо седем годишнини. Особено важна за нас е деветата му годишнина, когато в допълнителна страница от 15 януари 1893 г. до 19 март се разпространява „Нувалата на маджарските българи". Периодичността на унгарското издание е непостоянна. В началото на четвъртата му годишнина е означено - излиза всеки четвъртък“, от 1889 г. е отбелязано - събота, а от 1893-та - неделя. Годишно излизат около 52-53 броя, за някои години - напр. 1888 или 1889-та — броевете са неустановени. В националната библиотека „Сечени" - Будапеща открихме екземпляри от четвъртата годишнина на вестника насетне, като за посочения период липсват отделни броеве, а други са непълни.

В списанието се открива нова рубрика - Руската класика в света", като в настоящия брой тя е посветена на творчеството на Достоевски. В уводната редакционна бележка се изтъква, че целта на новата рубрика е да запознава читателите с успехите на чуждестранни литературоведи в изу чаването на руската класическа литература. Интересът към руската литература в света е отдав нашен, но никога в чужбина така настойчиво и задълбочено не са се занимавали с изучаването на творческото наследство на корифеите на руското класическо изкуство, както това се прави в послед но време. За равнището, достигнато от русистиката в чужбина, може да се съди по резултатите от многобройните конгреси, конференции, симпозиуми, провеждани от националните и международните организации на учените-слависти. В страните на Запад и Изток се появяват все по-съдържа телни и ценни по материала си и по неговото осмисляне монографии, сборници, научни публикации. Извършва се процес на освобождаване от сте реотипите, закоравелите щампи, натрупаните от десетилетия предубеждения. В епохата на преу- стройството и гласността все по-успешно се развиват плодотворните взаимовръзки между съветските и чуждестранните литературоведи. В брой 11 са публикувани статиите на двама видни американски изследователи на творчеството на Достоевски: на Роберт Л. Белнап (от Колумбийския университет) и на Роберт Л. Джексън (от Йелския университет). Заедно с техните статии е публикувана и статията на съветската литературоведка Светлана Семьонова „Висшата идея за съществуванието у Достоевски“, посветена на морално-философските търсения на писателя, които са слабо изучени, а заслужават, както се изтъква в редакционната бележка, по-голямо внимание. На първо място е поместена статията на Роберт Джексън „Етиката на очевидеца: „Екзекуцията на Тропман" от Тургенев и възгледите на Достоевски". В началната част авторът запознава читателите с художествения очерк на Тургенев „Екзекуцията на Тропман". През януари 1870 г. Жан Батист Тропман, млад, 21-годишен французин, бил публично обезглавен в присъствието на 20-хилядна тълпа от жадни за това зрелище парижани. Неговото пре стъпление било хладнокръвното убийство на цяло семейство, състоящо се от двама мъже, бременна жена и пет деца.

Езиковедската и литературната българистика съмнен Във ФРГ продължават да бъдат водещи направле ния в този клон на западногерманската славистика. От няколко години насам нараства също професионалното отношение към фолклораи такива ме ждинни области като тривиалната или масовата народна литература. Доказателство затова са появява щите се публикации, провежданите конференции и предприеманите други инициативи от такова есте ство. Средища на тези българистични дисциплини са славянските семинари при университетите в Саарбрюкен, Гьотинген, Мюнхен, Кьолн, Марбург, Хайделберг, Бон. Вече години наред в тях съще ствуват редовни и друг вид лекторати по български език и литература. Независимо от различията в статута и възможностите им, те развиват плодотворна дейност и подпомагат онези студенти, които проявяват интереси към езика, литературата и културата ни. Особени заслуги в това отношение имат онези немски литератори, езиковеди, историци и фолклористи, които в своите славистич ни и балканистични проучвания обхващат и пробле ми на българската литература. Техните приноси са, общо взето, познати у нас от публикуваните в научните списания информации, отзиви и рецензии. Познаваме ги също от различните международни и двустранни славистични, балканистични и българистични форуми, на които те изнасят доклади по определени въпроси на българската култура. През последните няколко години във ФРГ се появиха нови публикации, които умножават приносите на българистиката. Те представляват неинтерес в няколко посоки. От една страна, свидетелствуват за континуитет в развитието на самата специалност и потвърждават нейната науч на виталност, а от друга, показват разширяване на тематиката. Сега немските учени обхващат въпроси на българската литература от всички периоди на нейната история, включително и характерни за нея съвременни явления и постижения. Особен напре дък показват изследванията на славистични проблеми из областта на немско-българските литературни и културни взаимоотношения до Втората све товна война. И тук се забелязва тенденцията към обхватни решения, които увеличават предпоставките за една научна история на тези взаимоотношения. Показателна е също появата на нови имена, чиито проучвания въвеждат известно обновяване на изследователските подходи към творчеството на отделни писатели и типични за нашия литературен развой явления. Нараства броят на семинарите по избрани теми на езика и литературата, радостно явление са дългогодишната активност на българистичното направление в Славянския се минар при Гьотингенския университет и научните българистични изследвания на проф. д-р Райнхард Лауер. С цел да запозная литературната общественост в нашата страна с посочените и подобни на тях отличителни особености на литературната бълга ристика във ФРГ, тук ще представя някои от ней ните нови приноси. Понеже в повечето случаи те са поместени в сборници и специализирани издания на отделни университети, сметнах за уместно да следвам хронологическата им поява.

Автор вече на редица изследвания по проблемите на българската възрожденска литература, в новия си труд проф. Д. Леков подхваща един нов проблем - извънредно интересен и актуален, - който в последно време привлича все повече вниманието на литературоведи и културолози. Макар и други да са се спирали в един или друг план на този проблем - взаимоотношението между писател, творба и възприемател, - трябва да се признае, че за първи път Леков го разглежда в неговата всеобхватност и върху основата на богат и разностранен материал, пачерпан от най-различ ни източници, които авторът детайлно познава и вещо анализира, и които са така необходими за разбиране на всички ония процеси и явления, характерни за книжовния живот на времето. Да се проследят взаимоотношенията между писателя, неговото творчество и възприемането му от съвременниците и следващите поколения, това означава по същество да бъдат обхванати и осветлени много и различни страни и компоненти на литературния, пък и на духовния живот изобщо. И още - да се види как и доколко замисълът на писателя е бил в съзвучие с душевността на читателя, да се проследи резонансът на творбата в съзнанието на възприематели - толкова различни по социална и духовна формация, по житейски занимания и нравствено-естетически потребности. Ето защо разглежданият труд представлява по същество цялостен аналитичен и синтетичен обзор на възрожденската книжнина, с всички ония основни предпоставки от обективно-историческо и индивидуално-психологическо естество, които обу славят нейното съдържание, жанрови форми, граждански патос и национално звучене. Толкова повече, че именно тя, литературата, разбирана найшироко, представлява основен компонент на фор миращата се нова национална култура. И очевидно комплексността и многоаспектността на задачата, която си е поставил Леков, са предопределили и подхода му при систематизирането и интерпретирането на разнообразния материал, при осветляването на по-общите и по-специфичните закономерности, които характеризират духовното ни възраждане. Този подход по необходимост съчетава историко-литературни, социологически, културноестетически, народностно-психологически трактовки. Все по съшата необходимост са използувани и принципите на рецептивната естетика, а и на теорията на информацията - принципи, които в последно време стават все по-актуални. Именно този по-комплексен подход е дал възможност на автора да надзърне в много области на духовноинтелектуалния живот не само на възрожденската епоха, но и да ни подскаже за предходни процеси и явления, за да се получи една богата картина от факти и наблюдения, от анализи, характеристики и обобщения, които ни помагат да почувствуваме по-цялостно атмосферата и тенденциите на времето.

Изследването на М. Кирова върху историче ското развитие на българската поема за периода от Освобождението до Първата световна война доказва, че естетическите трансформации на този особен хибриден жанр много точно отразяват бързите промени в художественото ни съзнание през трите десетилетия на най-интензивни естетически търсения за българската литература изоб що. Авторката е проследила целия исторически материал, всички автори и произведения на този жанр през разглеждания период и формулирайки идейно-естетическите и структурни тенденции в развитието и превъплъщенията на поемата, стига и до изводи за цялостното ни национално литературно развитие. В уводната глава „Жанр и естетическо съзнание" М. Кирова очертава жанровите граници на поемата като синтез на двете родови начала - епос и лирика". Тя подчертава, че разделението - епическа и лирическа поема - е условно и притегля към преобладаващия в конкретния случай структуроизграждащ жанров елемент - лирическия или епическия, но тия понятия никога не изключват присъствието на двата родови фактора в съдържанието на понятието поема. Защото пое мата принадлежи на лиро-епиката, която е самостоятелен литературен род, и винаги изразява нейните най-същностни черти“. Отречен е терминът „лиро-епическа поема", защото представлява тавтология, както и делението на сюжетни и безсюжетни поеми като нецелесъобразно, тъй като всяка поема има сюжет в по-широк смисъл - не само като система от действия и герои, но и като целенасочено развитие на авторовите чувства и мисли". Направено е и убедително разграничение на поемата от епопеята, тъй като в нашето литературознание тези две жанрови понятия често се употребяват необмислено и неточно. По-нататък, още в увода, главните изводи на авторката във връзка с характеристиките на жанра са основно свързани и произтичащи от наблюденията и върху конкретния литературно-исторически материал. Преобладаващото лирическо пред епическото начало в българската поема тя обясня ва с липсата на класически епически форми (фол клорни и литературни) в нашето художествено творчество. Но изобщо изводите и за лиризираната поемна структура", за „подчинената роля на повествователния елемент", за „авторовия субективизъм към епическите и сюжетни елементи" ге нерализират вътрешножанровата динамика на структурата, при която не в равновесието, а в постоянната нестабилност на компонентите се реа лизира изобщо спецификата на жанра. Това се отнася и за специфичната лиризирана компози ционна логика", и за „сюжетно организираното повествование“, за „изобразителната фрагментарност“ и „символния синтез" при поемата. Историческото обяснение на преобладаващото лирично в развитието на българската поема с липса на епос (фолклорен и литературен) е неубедително и ненужно като теза в добре организирания теоретичен увод, в който се разграничава и дефинира жанровото понятие. Още повече, че по-нататък в изслед ването тезата се самоопровергава при проследя ването процеса на лиризация чрез преодоляване на обективната и субективна повествователност сюжетност.

На 14 февруари в Панагюрище се проведе юбилейна научна сесия, посветена на 150-годиш нината от рождението на Нешо Бончев, организирана от Института за литература при БАН, Об на БКП, ОбНС и Пловдивския университет, Паисий Хилендарски". Научният форум увенча чествувания та на забележителния възрожденски критик в родния му град, където споменът за народополезното му дело се радва на заслужена почит. Във встъпителен доклад проф. Георги Димов се спря на формирането на Н. Бончев и изтъкна достойното му място в развитието на българската литературна критика и научното осмисляне на националния културен процес. Както изтъкна проф. Дочо Леков, Нешо Бончевото книжовно дело изиграва решаваща роля във формирането на ли тературната култура и литературен вкус на българина; отделено бе внимание на двете страни от взаимодействието - стремежа да се въздействува на читателите, но и съобразяването с техните ин тереси, нужди, нагласа. Атанас Атанасов проследи развитието на просветата в Панагюрище през Възраждането и се спря на приноса на Н. Бончев и М. Дринов. Друж бата между двамата изтъкнати панагюрци бе разгледана и от Дочка Кацарова, а Евдокия Емануилова направи обзор на документите за Н. Бончев, които го свързват с Пловдив или се съхраняват там. Стефана Таринска разгледа нееднозначното отношение на Хр. Ботев към критиката по страни ците на „Периодическо списание" и се спря на ня колко интересни детайла от диалога между поетареволюционер и Книжовното дружество. Юлия Николова разкри трайните интереси на Н. Бончев към народното творчество и запозна аудиторията с редица малко известни сведения за фолкло ристичните занимания на критика. Чрез епистоларното наследство на Н. Бончев Румяна Дамянова разкри картината на духовния живот на българ ските възрожденци в Москва и изтъкна, че техни те много интересни писма заслужават едно издание от нетрадиционен тип. Николай Аретов разгледа особеностите на своеобразното Нещо Бончево възприемане на световната литература и потърси мястото му в общата картина на Българското въз раждане от рецепционна гледна точка. Отноше нието на Н. Бончев към проблемите на образова нието бе изходната точка, от която Камен Михай лов представи някои същностни черти в мирогледа на възрожденеца и потърси днешните им измерения. Накрая Дочка Атанасова представи развитието на образователното дело в Панагюрище след Освобождението, като акцентува върху продължаването на възрожденските традиции, с което градът с право се гордее. Научната сесия, посветена на Н. Бончев, както и проведената по-рано пак в Панагюрище научна сесия за Марин Дринов представиха достойно делото на двамата възрожденци. Участниците и немалката аудитория бяха единодушни в мнението си, че публикуването на изнесените доклади в един общ сборник ще бъде полезно както за изследвачите на Българското възраждане, така и за по-широката читателска публика. Николай Аретов

Името на Василий Василиевич Розанов (1856—1919) още приживе се превръща в мит. През 1902 г. Д. С. Мережковски пише: „Този мислител при всички свои сла бости в някои свои произведения е толкова гениален, колкото и Ницше и може би дори по-гениален и самороден от него." За Н. Бердяев Розанов е най-забележител ният писател от началото на ХХ в. Е. Голербах го нарича най-големия руски сти лист след Пушкин и Тургенев. Критикът Иванов-Разумник вижда в лицето на Розанов „крупна величина в руската литература от първото десетилетие на века". Особен интерес буди мнението на Горки. В едно писмо той пише: „Аз считам Василий Василиевич за гениален човек, забележителен мислител. В неговите идеи много неща ми са съвършено чужди, а понякога и враждебни, но едновременно с това той е моят най-любим писател."5 Наред с тези изказвания срещаме и оценки, които съдържат унищожителни характеристики. В. С. Соловьов нарича Розанов Юдушка Головльов. В печата го назовават с унизителни нарицателни - Передонов, Обломов, Кифа Мокиевич. Наричат го юродивец. Розанов често дава поводи за такива мнения. В един и същи ден той печата по две статии - една в консервативния вестник „Новое время", подписана с истинското му име и друга, съдържаща коренно противоположни идеи в либералния „Русское слово“, публикувана под псевдонима В. Варварин. Руската демократична общественост счита Розанов за защитник на реакцията и монархизма, но след революцията от 1905 г. в книгата си „Когда начальство ушлом той осъжда остро държавно-бюрократичната система на управление, търси причините за же стокия погром и призовава за демократизиране на обществения живот. От своя страна либералната буржоазия също се дистанцира от Розанов. Духовенството и мистично настроените кръгове на интелигенцията изпитват страх пред Розановата критика на църквата, брака и буржоазното семейство, наричат неговата философия на пола цинизъм, арцибашевщина.