Бисерка Рачева

Недостатъчно и непропорционално е вниманието към явленията в българския духовен живот от началото на века, които са свързани с проникването на немската литература. Недостатъчно - защото е проучено главно възприема нето на класиката, на художествената литература от миналото (Лесинг, Шилер, Гьоте, Хайне). Непропорционално - защото представите за българо-немските литературни отношения през този период се свеждат приблизително до две имена: Пенчо Славейков и Гео Милев, и до два кръга от въпроси - ролята им като посредници на немската литература и нейното въздействие върху тях. Предпочитанието на изследователите към тези творци и въпроси е обяснимо и оправдано. Ho може би поради непропорционалността се създава непълно впечатле ние за процеса на проникване и приемане на немската художествена култура. Губи се общата картина - повторяемостта или променливостта на литературните интереси и потребности, последователността или скокообразността в ре цепционния процес. Нещо повече. Не е потърсено обяснение за две интересни и съществени явления: за изменящото се отношение към художествени ценности от миналото и за едва ли не взривното пренасочване към произведения и направления в съвре менната немска литература. Немската художествена култура има свое традиционно място в общуването на българина с чуждото духовно наследство. Толкова по-наложително е да се проследят изменията, проявяващи се в отношението към нея в началото на новия век. Характерът на тези изменения подсказва, че те са свързани с промени в българския литературно-естетически и културно-исторически хоризонт. Празноти могат да се открият и в конкретния анализ на фактите, някои от които насочват към важни за рецепцията на немската литература у нас проблеми. Един от тях е за взривните „приливи“ и „отливи" в общуването с чуждите творци. Откриваме ги в отношението към Гьоте и Хайне, към Хауптман и Зудерман на границата на века, към експресионистите през 20-те години или към Келерман и Хесе между двете световни войни. Нерядко тази променливост на литературните интереси е свързана с посредника.

През 1976 г. колектив изследователи от Академията на науките на ГДР публикува „Общество. Литература. Четене", приносен теоретичен труд върху проблеми на литера- турната рецепция. Може би малко неочакван за онези, които го познават, е теоретичният ракурс в новия сборник студии на изследова- телите, осъществен под ръководството на Дитер Шленшед. Автори на сборника са Карлхайнц Барк, Бригите Бурмайстер, Мартин Фонтиус, Волфганг Клайн, Дитер Кли 178 хе, Ханс-Юрген Ленерт, Роземари Ленцер, Ингеборг Мюнц-Кьонен и Клаус Щедке, Техните научни търсения са обхванати по хронологическите си рамки и разностранни по конкретния си обект на изследване. Но те са обединени от стремежа да се постави в нова светлина един традиционен за марксическата литературна теория проблем- от ражението в литературата. Преосмислянето и уточняването на този проблем е необходимо според авторите с оглед на развитието на художествената практика и на литературната теория - възникването на нови художест вени явления и теоретични схващания, кри стализирали във връзка с тях през последните десетилетия (включване на комуникативните и функционалните аспекти в разглеждането на литературата). Мотивите за избора на проблематиката, принципите и общата изходна позиция на нейното разработване са пояснени в пред говора от Дитер Шленщед. Авторите са водени от амбицията да дадат свой принос в разработването на въпроса за отношенията на отражение (Widerspiegelungsbeziehungen) в литературата, като изхождат от разбирането си за принципно важната роля на идея та за отраженнето в марксическата теория за изкуството и литературата. Анализирай ки историческото развитие на тази теория, те отбелязват наличието на противоречие „между решителността, с която по принцип се отстоява идеята за отражението, и слабата общовалидност на конкретните и интерпре тации". Спорните въпроси засягат според тях не само нейното значение, но и преди всичко нейното съдържание. Съвременната постановка на проблема „отражение" изисква да се отчетат и да се превъзмогнат както абсолютизирането, така и едностранчивостта или опростяването му. Книгата съдържа предложение за решаване на проблемната ситуация", като не просто взема отношение към полемиката „за“ и „против" използу ването на категорията отражение, но осмис ля преди всичко актуалното и значение и приложение в марксическата литературна наука. Със своя труд авторите отговарят също на въпроси и критика, отправени към „Общество. Литература. Четене" и опиращи до пробле ма за отражението. В тази насока тяхното ново изследване е и самокритично продъл жение и доразвиване на продуктивните тео ретико-методологически принципи на „Об щество. Литература. Четене.

B 1910 и в 1911 г. Пенчо Славейков публикува две необичайни по форма поетически антологии: „На острова на блажените" „Немски поети". Както е известно, те са съставени от подбрани стихотворения и характеристики: първата на въображаеми лица, втората на автентични творчески личности. Аналогичната им, оригинална форма е плод на сходен замисъл. Според онова, което твърди съставителят в предговорите, всяка една от сбирките представя на читателя строго индивидуален подбор от чужди поетически образци в български превод.