Питър Дж. Рабинович

Даже сред критиците, които не се занимават специално с детективска литература, четвъртият роман на Дашиъл Хамет „Стъкленият ключ“ (1931) е известен заради използването на т. нар. обективен метод с почти невероятна продължителност: не ни се казва какво мислят героите, а само какво правят или виждат. Всякакви заключения за нечии намерения (които в този престъпен свят на подопечни политици често имат последствия на живот и смърт) са интерпретативни заключения, основани върху правилни предположения — върху притежаването на правилен интерпретативен ключ. Заглавието на романа отчасти отпраща към този вид ключ. Главният герой Нед Бомонт трябва да реши как да насочва своите отношения с Джанет Хенри: един от основните му ключове към нейното съзнание е сън, който тя му разказва; сън, който достига кулминацията си в опит да затвори някаква врата, за да спре нападението на змии. Интерпретацията на съня е достатъчно трудна като начало и Джанет Хенри смекчава тази трудност, като разказва съня два пъти. В първата версия опитът да заключи вратата успява, във втората ключът се оказва направен от стъкло и се разбива на парчета. При решаването на въпроса кой сън да използва като свой ключ, Нед Бомонт избира втория (както правят повечето читатели) — но това е избор, основан върху интуитивна смесица от опит и вяра, знание и предчувствие. Читателят често се изправя пред същите трудности, които Нед Бомонт среща. Четенето на една книга също изисква от нас да направим избор относно това кой ключ да използваме, за да я отворим, и този избор често се основава върху интуитивна смесица от опит и вяра, знание и предчувствие.