Румен Стоянов

Когато през юли 1988 отидох със съпругата си в дома на живеещия в гр. Мексико колумбийски философ, естетик и университетски преподавател Хуан Мора, не очаквах, че там ще се натъкна най-неочаквания факт от моите дългогодишни бродения по Вапцаровата диря из португало- и испаноезич ните страни. На тази прощална вечеря в моя чест бяха поканени гватемалецът Карлос Илескас и мексиканецът Хуан Банюелос, поети. Когато зададох дежурния си въпрос - дали знаят нещо, свързано с творчеството на българина, — последният отговори, че притежава три негови издания. На свой ред аз попи тах кои са те. Аржентинското, кубинското и мексиканското, отвърна той. Последва размяна на мои запитвания и негови обяснения, защото в петгодишния ми престой там никой не бе и продумвал за местна книга на Вапцаров, продължих с разговори по телефона и накрая отидох на среща с Хуан Банюелос в известната столична книжарница „Ел Агора", където на спокойствие записах това, което предавам по-долу, изчистено от моите въпроси, целящи да установят кога и как навлиза Вапцаров в Мексико, при какви обстоятелства се появява там книга, за чието съществуване - вече над три десетилетия - у нас дори не подозираме, какво въздействие упражнява то и т. н. На 9. VIII. 1988 Хуан Банюелос донесе кубинското и аржентинското Вапцарово издание и нали не можал да открие мексиканското из книжата си, ще предам разправеното от него в пълния му вид. Доброто познаване на живота и творчеството на Огняроинтелигента, логичната свързаност на данните, посочването на живи хора (неколцина лично познавам) без страх, че те биха опровергали нещо, изобилието на подробности не оставят съмнение за истинността на мексиканската Вапцарова сбирка, която не ми бе съдено да издиря поради скорошното ми завръщане в България.

Българо-бразилските културни връзки, макар и несистемни и далече под действителните възможности интереси на двата народа, вече имат своята история. Все още неизследвана, тя крие много повечеприят ни изненади, отколкото човек предполага. За да не бъда голословен, ще спомена само най-неочаквания от цяла редица факти: в бразилския португалски език трайно са влезли български думи. Те ще бъдат предмет на друга статия, а сега да обърнем поглед към книжовната област. През 1923 г., т. е. преди повече от шестдесет години, в София излиза едно произведение, посветено на Бразилия. Това е първата българска книга за огромната страна, и тя е озаглавена „Към Екватора". А подзаглавието доуточнява: „На световното изложение в Рио де Жанейро, Бразилия - Южна Америка". Автор е Стоян Омарчевски, тогавашен министър на народното просвещение в кабинета на Александър Стамболийски. Това е пър вото българско правителство, насочило своята политика към Латинска Америка. Ще си позволя малко отклонение, за да кажа, че именно правителството на БЗНС установява по свой почин консулски връзки Между България и Бразилия през 1922 г. Бразилия е първата латиноамериканска държава, влязла в консулски отношения с България (през 1934 г. биват установени и дипломатически). Почти петдесет години по-късно, през 1972 г., в Рио де Жанейро известната графиня Перейра Кордейру разправяше, че пази снимки на Александър Стамболийски с нейния съпруг, посетил българския министър-председател по повод подписването на консулската спогодба. Тия снимки, непознати в България, както и други материали, отнасящи се до това събитие, представляват несъмнен интерес за историята на БЗНС и на България и би било хубаво, ако поне копия от тях бъдат издирени. За съжаление моите както в Бразилия, така и у нас останаха напразни.