Хайнрих Щамлер

Колко пъти странствувахме ние с теб, сърце мое, по сенчестите пътеки на хълмовете, през високите треви край оградите на млади букови горички, през прохладни падинки и отново нагоре, все към огнения, бляскав, догарящ в жар ален залез, който пръскаше яркоцветни пламтящи искри в прозрачно светлото небе на запад. Така достигахме тогава тесния гребен на последната верига от хълмове, последната кротка, покрита с лозя земна вълна, с която Северната равнина се спуска към голямата река. И винаги бе като нова за нас прекрасната изненада, която изпитвахме - нито хълм, нито лозя спираха вече погледа, свободно потъваше той в безкрайната далечина на губещата се синева влашка степ, която започва отвъд реката. А тя, реката, потопе на в сенките на тъмнозелени острови, се разширява тук като езеро, в което искрят огнените езици на червения залез, припламват и гаснат под първия дъх на нощта. Широко разляна тече реката, вечна и сякаш неродена, сякаш нивга несвършваща като самото време - отминаваща и въпреки това винаги тук, преди нас, при нас и след нас. B И като стояхме там, дишайки с пълни гърди, потънали в съзерцание на привечерния свят, случваше се тих камбанен звън да докос не ухото ни, после още един, и ако се заслуша повече, човек можеше да различи слаб говор и подвиквания. И бързо си спомняхме - да, градът не беше вече далеко; още няколко крачки вън от оградените млади буки, край ъгъла, през последния нисък льосов хълм - и той лежеше пред нас, малкият стар гра дец, разположен между възвишенията и реката, слизащ посте пенно, на тераси, към брега, като жена, дошла за вода, която с бавен жест се навежда над огледалната повърхност на извора. Сега той бе тук - нашият град с главната църква, чиято странна барокова кула стърчеше свободно над големия площад, с мощ ната сграда на Търговското училище