Димитър Танев

Творческата зрелост на Емануил Попдимитров - един незаслужено непопулярен представител на националната ни поезия - е свързана с 20-те и 30-те години на нашия век, един бурен и паметен период от новата обществено-политическа история на Бълга рия. Както е известно, трите последователни войни: Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, победата и въздействието на Октомврийската социалистическа револю ция в Русия, Владайското войнишко въстание през 1918 г., Септемврийското антифашистко въстание от 1923 г., политическият терор и икономическата криза дават пряко и чувствително отражение върху идейно-гражданските позиции и естетическите търсения на поета. Нежен лирик-романтик, един от ревностните български „символисти", Ем. ПопДимитров постепенно, но решително се насочва към по-остра социална проблематика, към реалистично поетично творчество. Той е измежду първите български творци, скъсали с безплодието на абстрактното изкуство, с политическата и гражданската индиферент ност. Поеми и стихотворения като „ В страната на розите“, „Чернозем“, „Народ“, „Русия", „Работник“, редица статии показват близостта на автора до земята, природата, човека, до съвременната му тревожна действителност, до мощния народен колектив. Съобразно със задачата, която сме си поставили, не ще е безполезно да напомним, че Ем. Попдимитров е учил в София, Белград, Монпелие (Франция), Фрибург (Швейца рия). Получава образование и квалификация по педагогика, философия и руска филология. Учителствувал е в различни градове на страната. От 1923 г. е преподавател по сравни телна литературна история в Софийския университет. Той сам е редактирал и издал произведенията си в 15 тома: лирика, поеми (спични и драматични), белетристика, драми, литературно-философски статии. В личния архив на поета, съхранен в Софийската народна библиотека, са събрани редица документи и материали, разкриващи многостранните връзки на твореца, педагога и културния деец Ем. Попдимитров с учени, писатели, журналисти и общественици от различни страни. Владеенето на няколко езика, честите пътувания в чужбина и творче ската известност на писателя извън страната подпомагат и укрепват тези лични и лите ратурни познанства. Особено близка дружба свързва българския поет с руския му събрат К. Балмонт - виртуоз на стиха, един от създателите на руския и европейския символизъм. Ем. Поп Димитров открито го счита за свой пример в поетическото поприще. Запазени са чернови на няколко негови писма до Балмонт. Ще предадем тук изцяло текста на три от тях, по наше мнение най-добре изясняващи взаимоотношенията и сътрудничеството между двамата единомислещи поети. Черновата на първото писмо носи дата 9. VI. 1929 г. То е непосредствен и възторжен израз на наскоро приключилото гостуване на Балмонт в България и по-специално у 130 самия пост. Писмото показва дълбокото уважение на българския поет към личност та и творческото дело на неговия колега и приятел. Ето впрочем и неговия текст: Дълго след Вашето заминаване в душите на всички остана една празнина, както бива тъмно за погледа, след като сме гледали продължително върху някой светъл източник.

Както е известно, Петко Ю. Тодоров е учил и е пребивавал неколкократно в чужбина - Франция, Швейцария, Германия, Италия - и това в значителна степен предопределя широките му познанства и контакти с чуждестранни писатели, учени, обществени и културни дейци. През 1896 г. Петко Тодоров заедно с брат си заминава за Франция, за да продължи образованието си в лицея в Тулуза. Тук той се запознава с френския общественик Лагардел и с Жан Жорес. Неуморим политически деец, философ, талантлив журналист и изключителна личност, Жорес прави силно впечатление на българския писател. Той е очарован от борческата стихия и несломимото красноречие на французина. Става сътрудник на неговия вестник „La depêche". Дори в редакцията официално го таксуват като „специален кореспондент на вестника за България и Балканите". След две години П. Ю. Тодоров се прехвърля в Швейцария (Берн), където следва право, но посещава често лекции и по литература и философия. Към края на следването си той усилено подготвя дисертация на тема „За отношението на славяните към българската литература". С цел да издири материали и направи проучвания по въпроса той пътува често, като последователно посещава Лвов, Варшава, Прага. В Швейцария започва кореспонденцията между него и известната тогава украинска писателка Олга Кобилянска. Впоследствие този писмовен диалог се превръща в трайна дружба, в полезно литературно сътрудничество. Първите разменени помежду им писма датират от 1900 г. Тогава укрепващ творец, с буден и търсещ ум, Кобилянска се е стремяла към лични връзки и литературен обмен с други славянски писатели. Същите интереси и тежнения е имало и у Петко Тодоров. В едно свое писмо до д-р Кр. Кръстев той го запитва какво мисли относно възможното по-тясно сближаване с малоруските (украинските) писатели от Буковина. Информира го, че те са пожелали да обменят своето академично списание „Віестнік наукові и литературні" с редактираното от Кръстев списание „Мисъл“. П. Тодоров моли Кръстев да му съобщи ще подкрепи ли едно такова начинание, като го уверява, че младата украинска литература има свое интересно развитие и значителни представители. Тази еднаквост в търсенията на О. Кобилянска и П. Ю. Тодоров ги сближава. В писмото си от 15 май 1900 г. Кобилянска иска от него да я запознае с българската литература и найвече със собственото му творчество. Кобилянска изказва съжаление, че въпреки кръвното братство творците от двата народа слабо се познават и не си сътрудничат достатъчно. За да поправи отчасти това, тя му съобщава адресите на украинските писатели Иван Франко, Васил Стефа ник, Осип Маковей и др. Благодарение на създадените взаимоотношения още през декември 1900 г. във в. „Буковина" се появява в украински превод (чрез немски) идилията на П. Тодоров „Певец“. Преводът е направен от украинската писателка Евгения Яршинска, приятелка на О. Кобилянска. Впоследствие самата Кобилянска превежда същата идилия. Тя методично започва популяризирането на творчеството на П. Тодоров в Западна Украйна. През следващите години излизат в Лвов и други творби на българския писател на украински език. По повод на подобен случай, когато преводът е бил съпроводен и с биографична справка за писателя, Коби лянска му пише: „Двете Ваши новелки излязоха... Колко чувствителни и нежни са те! Колко тънко сле дите вие трепетите на душата и как горещо се държите с Вашите герои! Пишете по-нататък. Вашите творби се четат така живо! Тук всички мои познати ги прочетоха, разбира се, и Леся Украинка. Тя много се заинтересува от тях." Трябва да се подчертае интересният факт, че идилиите и драмите на Петко Тодоров, основани на мотивите и словното богатство на българското народно творчество, са имали своеоб разно въздействие върху психотворческия процес у О. Кобилянска. В едно свое писмо от 1903 г. тя сърдечно му признава това:

Така Владимир Русалиев назовава поета в книгата си за живота, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов, Определението е поетично, романтично-стъжено и преакцен тирано. То е в стила на символистичната преносна образност и се основава както на трудния и нелюбезен кратък Димчов живот, така и на елегичните му, неспокойни песни блуждения, където носталгията по роден дом, майка и мирен заник върви редом с бохемските опуси (в които преобладават самоиронията и горчивото съзнание за „безхлебие", несретност и покруса, нежели епикурейският жест и зов), а благоговейните лю бовни изповеди не изключват съпротивата срещу войната и безчовечието или изобличителните нападки срещу обществени пороци, властници и угодливи безличия. Вероят но определението обхваща и някои други страни от личността и духовния образ на поета: вътрешното му раздвоение и конфликтност („През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша"), особения му романтизъм, който е по-близък до скептицизма и душевния драматизъм, отколкото до програмния символизъм, целенасоче ните културно-ерудитски търсения, сантимента или пълното предаване на влечението и страстта. 0 TON RUS OSPATOTOSHOOn Друг един познавач на Димчовата нерада съдба и събрат в поезията Л. Стоянов избира съвършено друг аспект, който силно измества, пренасочва основната характеристика на човека и поета Дебелянов. Той нарича книгата си за него „Димчо Дебелянов - поет на жизнения подвиг". Има предвид не само гибелта му на фронта (доказала, че тихият човек на духа, поетът и мечтателят е бил много повече в бързея на живота, в борбите за човешка съпричастност и съзидание, отколкото словоохотливите политически ратници, войнолюбци и патриотари), а и скрития порядък в привидно обърканата Дебелянова житейска пътека, извеждаща в крайна сметка към светлата вяра, към тревожното недоволство, към стремлението за нравствено пречистване на обществото. Мини Многократно е подчертавана духовната близост между Дебелянов и Пенчо Сла вейков, между Дебелянов и П. К. Яворов, между Дебелянов и Н. Лилиев или Дебелянов и Д. Подвързачов. Връзките, взаимоотношенията са били сложни, съвсем не само дру жески, житейски и дори не само чисто творчески. В онези години на усилен интерес към етичните въпроси, към творчеството като възможност за вътрешно освобождаване и постигане други равнища на общуване и живот, когато се дирят нови пътища, скрижали, ценности, дирят се с увлечения и понякога с резки отрицания, в борби и противоречия, със сляпа праволинейност или с еклектична всепоглъщаемост, мнозина от призваните поети са се намирали, за да вървят сближени, да опитват, грешат или защищават заедно, да горят и се осъществяват в една колкото химерична, толкова и истинска „фактория" на духовното ограждане и възвисеност.