Елка Трайкова

Елин Пелин посреща скептично амбицията на Балабанов да създаде литературен вестник. Въпреки това той става не само съредактор, но и активен сътрудник особено през първата го дишнина. Развигор" дава тласък на неговото творчество, а и на публицистичната му дейност. За разлика от своя близък приятел писателят предпочита да бъде по-далеч от литературните борби, наизбягва публичните сблъсъци и острите полемики. Но заради „Развигор" той е принуден да се ключи по-активно в динамиката на културния живот, твърде темпераментно и пристрастно да от стоява своите позиции. Близката дружба на професора с Елин Пелин не е единствената причина, поради която той настоятелно държи писателят да бъде не само редактор на „Развигор", но и да печата във всеки негов брой. До 1921 г. Балабанов е известен преди всичко като външност и поведение, като герой на карикатури и анекдоти, като любим професор на студентите и подбудител на не една тяхна инициатива. Но неговият културен престиж и популярността му се определят преди всичко от пре вода на „Фауст" и на произведения от старогръцката литература. Въпреки че е „на жизненото поприще в средата", той още не се е проявил в пълна степен като темпераментен публицист с ориги нален стил, като далновиден критик откривател, като опако мислещ човек. Натрупаните през тези години знания, опит, амбиции и неудовлетвореност се превръщат в духовна сила, която намира своето осъществяване чрез „Развигор". Но за да съществува вестникът, е необходима моралната подкрепа на утвърдения писател, на представителя на голямата литера тура - Елин Пелин. Той придава тежест и авторитет на изданието и твърде често предпазва буйния му редактор от залитания и грешки. От друга страна, Балабанов е загрижен, че неговият не разделен приятел и най-талантлив писател (според него) от години се проявява само като автор ва учебници по Закон Божи и на читанки за отделенията, и иска чрез „Развигор" да го включи в динамичния обществен и културен живот, да го предизвика да реагира на събитията, да го изведе от изолацията му и да го подтикне отново към работа. Трябва да признаем, че професорът до голяма степен успява - естествено без да изпадаме в наивната заблуда, че това е само негова заслуга. Още първата статия на Елин Пелин с предизвикателното заглавие „Защо не ми се ходи в Народния театър“, раздвижва духовете и предизвиква оживени коментари. Общото мнение е, че въпреки силните артистични дарования през 20-те години националният ни театър изживява една от най-драматичните си творчески кризи, породена от липсата на режисьорска школа, която чрез обновяване на репертоара, чрез разчупване на остарелите шаблони за постановка да го изведе от застоя и да го доближи до съвременните идеи.

В делника ни, наситен с политически сл бития, парламентарни втлнения и все по-остър недоимък, появата на една книга с литературнокритически статии едва ли си направила впе чатление на някого. Пак и така долго прилаганата система за манипулиране на критиката отдавна ни гощава със своите безжизнени реж би. Уморен да очаква чудото, читателят раз гръща с подозрение критическите книги, които готовно му предлагат идеологически шаблони вместо вещ анализ на литературните явления, шахматно редуване на конюнктур-похвалиси поръчани отрицания. Постепенно, но убеди телно критиката се превърна в инструмент на политическата система, който устрдно раздаваше партийно правосъдие. Професионал ните критерии бяха заменени с идейни - за верните бе отреден белият цвят на суперла тивите, за отклоняващите се от нормите на гражданско послушание - черният цвят на публичното заклеймяване. Така литературният текст се превърна в абсурдна жертва на своя създател. Той изгуби стщностната си функция на самостоятелен фактор в културния контекст, който би трябвало да бъде осмислен и дешиф риран, Литературната критика трябваше да следва нормативните принципи на социалис тическия реализъм. Натоварен с идеологически функции, тек стът се превръщаше от предмет на анализ в повод за оценка на автора. Заемащите втрха на Перархическата пирамида можеха да сездават само гениални произведения. Останалите пи сатели попалваха плана за отрицателни ре цензии или изпадаха в небитието на забравата. Разбира се, имаше и изключения. През си тото на цензурата понякога се прома кваха задълбочени научни статии, но те се приемаха като ерес, която ни отклонява от „свещенната“ национална самобитност.