Владимир Тороманов

Нека не смятаме мотото на тези ре дове за въвеждане в поредната апология на критическата дейност. Всъщност почесто се налага критиката да бъде за щищавана от някои нейни емисари, за които боравенето с литературни факти и явления се оказва не толкова най-мъчина, колкото нескопосна работа. По страниците на „Пристрастия" чер ният, изнурителен труд на автора не се чувствува. Нещо по-важно: за разлика от немалкото критически писания, които изприказват все ясни и разчитани от пръв поглед знаци на идейно-художест вения свят в едно или няколко произве дения, авторът на разглежданата книга преминава отвъд очевидното, 173 За мен „Пристрастия" не е изненад ваща книга. Още в своя дебют Христо Стефанов прояви качества на критик, който адекватно прилага марксистко-ленинското разбиране за същността и со циалното значение на литературата, показа чувствителни и непогрешими сетива към истинските стойности в съвременната българска литература. Към това трябва да се прибавят завидната ерудиция не само в областта на нашата, но и на световната литература и продук тивният синтез на философия и социология (също и действието на някои ме ханизми на масовата култура).

От наблюденията на Марио Касини, разбира се, не трябва да се прави извод, че детето непрекъснато обитава някакъв въображаем свят, но истина е, че детското съзнание е движено от въображение, което понякога е доста далече от реалността и от настоящето. И още нещо, у детето съществува много по-силна вяра във възмож ностите на бъдещето, където то непременно иска да намери своето интересно и необикновено място. Въпреки цялата си рационалност и логическа строгост можем ли да отсъдим безапелационно до каква степен мечтата или представите имат по-голяма непълноценност в сравнение с делничното битие, което може да се анализира от про стите ни сетива? И не трябва ли да признаем, че нашите действия, нашите психически и физически реакции са плод именно на динамичната симбиоза между съзна нието (включително въображението) с цялата кодирана в него митологична, религиозна, атеистична, научна и художествена система и реалните фактори на дей ствителността? Но нека обърнем гръб на въпросителните. Този малко необичаен увод всъщност се цели и в предразсъдъците спрямо научната фантастика. Но за тях ще стане дума в следващите редове. Известно е, че децата и юношите четат книги, които не са пряко насочени към тях. Ясно е също, че в историческото развитие на научнофантастичния жанр все повече произведения за възрастни стават достъпни за по-младите читатели - това е общолитературен процес. Така че възрастовото разделяне на книгите е доста условно. Все пак приемаме, че има произведения, специално написани за деца и юноши или достъпни за тях (а и не всички книги за възрастни могат пълноценно да се възприемат от всички възрастни). Какви естетически и жанрови компоненти трябва да се изтъкнат, когато се разглежда съвременната научна фантастика за деца?

Изпитанията, на които времето подлага рабо тещия в сферата на литературната критика, са свързани с избора на произведенията, с дилемите, пред които изправя своя читател литературната творба. Във встъпителната част към книгата си „Имената на времето" Валери Стефанов катего рично посочва: „.. интересували са ме начините, по които литературата защищава човека, укрепва неговото място в света, шепнейки му любопитни приказки за дълга и свободата". Освен яснота тук откриваме и известна доза ирония, особена ирония, която, утвърждавайки, отрича и отричайки, утвърж дава. Става дума за нашепваните любопитни при казки... Авторът е наясно, че твърде много инди видуални и политически доктрини злоупотребяват с тези свещени понятия. Поради това са ги лишили от сакралната им същност. И все пак у В. Стефа нов съществува порив да се докосне до истинските им имена. Първата част на книгата разглежда произве денията „Моята молитва" на Хр. Ботев, „Бай Ганьо" на Ал. Константинов, „Септември" на Г. Милев, „Шибил" на Й. Йовков и цялостното творче ство на Св. Минков. При прочита на класиката авторът откровено се пази от преповтаряне на очевидни, добре известни тези. Но той не застава и в позата на тщестлавен първооткривател и нерядко прибягва до утвърж даване на ценни наблюдения на други изследователи, като обогатява и с нови аспекти техните тълкувания. Валери Стефанов е добросъвестен и оригинален литературен историк. Статиите от първия раздел на дебютната му книга доказват, че за тази дейност се изисква повече от сериозни исторически и литературоведски познания, търпеливо прощудиране на огромната планина от разнородни по своя та същност съчинения. Това повече при разглеждания автор е пъргава мисъл, боравеща свободно със знаците на българската култура от различни периоди. И това е единият от елементите, който хвърля мост между двете части на книгата, Вторият елемент е полемичната острота, която диалогизира (при това елегантно) с остарели, примитивни или неубедителни схващания. В едни случаи - открито, в други - косвено, със сред ствата на иронията, чиито възможности в широк регистър авторът владее така добре, както малцина негови колеги. И тази способност е своеобразен промоциум за всеки, който претендира да бъде arbitrum eleganterium в зоната на критиката. Съществуват ли обаче приносни наблюдения към разгледаните в първата част на книгата произведения на български класици? Въпреки твърде лековатото етикиране на маса литературнокритически писания със задължаващото „принос" нека се спрем конкретно върху разра ботките, които реставрират семантиката на тази поизносена дума.

Втората половина на ХХ в. все повече засилва съществуващата несигурност по отношение на научната компетентност. По света се издават многобройни научни списания, реферативни и справочни издания, бюлетини и сборници с материали от научни симпозиуми и семинари. Занимаващият се специално с литературна теория и критика е подложен на опасността от повторно откриване на велосипеда, тъй като определени художествени идеи и повествователни прийоми нерядко възникват приблизително в едно и също време в произведения на автори от различни страни. Една от областите на художествената литература, в която съществува голяма опасност от та кова дублиране, е научната фантастика. Лайп цигското издателство предлага интересно подне сена „Илюстрована история на научната фантастика", която е дело на авторския тандем Дитер Вюкел от ГДР и Брус Касиди от САЩ. Може да се гадае дали поредицата от подобни издания на немски, английски и френски език ще бъде продължена, тъй като освен това издание през послед ните години са отпечатани други два тома: за тривиалната литература, и през 1988 г. - върху Литературата за разследване и престъпления, с автори Валтрауд Вьолер и Брус Касиди (предста вено в сп. „Литературна мисъл", кн. 3, 1988 г.). Изследването е подредено в няколко големи дяла: „Начала“, „Индустриалната революция и отражението и във фантастиката“, „Развитието на научната фантастика след Първата световна вой на“, „Научната фантастика във втората половина на двадесетия век“ и „Теми, обекти и мотиви в Модерната научна фантастика". Най-напред се разглежда понятието научна фантастика. Посочени са различни дефиниции, които се опитват да определят границите и спе цификата на този дял от литературата. Трябва непременно да се подчертае, че възприетото на Запад название science fiction, буквално преведено, означава научна измислица. Цитира се становище, според което под фентъзи трябва да се разбира описанието на свят, който няма отношение към нашия. Урсула К. Ле Гуин определя научната фантастика като „екстраполативна литература". Съ ществува становище, че три различни епохи опре делят научната фантастика като новоразкрита форма на нов и отделен жанр. Първият иденти фицира научната фантастика с фантастичната литература на всички народи и поради това вижда 150 началото и в митовете, приказките и ранните паметници на човешката история. От друга страна, съществува научна школа, която определя раждане то на научната фантастика в 1929 г., когато Х. Гърнебак въвежда този термин. Тази позиция се натъква на трудности по отношение на автори като Ж. Верн и Х. Г. Уелс. Третото становище поставя еволюцията на жанра като съвременна на инду стриалната революция през XIX в. Мнозина, които застават зад този възглед, влизат в противоречие (като Бр. Олдис, който изказва становище, че тя е родена в 1818 г., когато М. Шели написва „Франкенщайн"). Според авторите на разглежданата история тя се появява през епохата на Ренесанса, когато проблемите, достиженията и откритията, засягащи възможностите на естествените науки - и над всич ко това и социалните науки, - започват да стиму лират техния път към традиционните фантастични произведения.