Златко Тасев

С пълно основание бихме нарекли Петър Караангов филигранен лирик, надарен с изключително чувствителни сетива. Оттук и понякога пейзажният характер на стиха или по-точно наличието на образа на природата в стиха. Пейзажът е не само пастелно чист, той е и пределно одухотворен. Той е и претво ряване на природата с нейната конкретност и мисловно сътворяване, т. е. творбите, наситени с присъствието на пейзажа, притежават и един друг план - интелектуален, поетически вглъбен.

В своето джобно тефтерче“, наричано още „личния бележник на Апостола", Васил Левски вписва не толкова похарчените грошове за конци, дребни харчове, попътни треби и цървули, колкото онези мигове, без които животът му би бил далеч по-оскъден както за съвременниците, така и в представите на изследователите му. Имах възмож ността да се докосна един-единствен път до този бележник. Трудно е да се опише усе щането за автентичност и близост до един живот, съкровен за всеки българин. e Страница 53. На два реда Апостола е вписал: „Бистрица: да има, има (-) три тополи. Народе???" С по-малко от десетина думи Васил Левски е изразил своите пътни впечатления и изградил един своеобразен и невероятен по своята лаконичност очерк". Струва ми се, че неговата изразителност не е постигната и досега в българската литература. Темата е сиромашкото по онова време с. Бистрица, Софийско. Някой (по всяка вероят ност това е другарят му от с. Бистрица, Софийско, Никола Стефанов Крушкин - Чолака) го е уверявал, че селото е имотно, че в него има и заможни българи, на което Апостола е отговорил със записката си, за да завърши с въпрос, равен на въздишка: „Народе??? От „джобното тефтерче" на скиталеца из Българско научаваме за кираджии, ханове и кафенета, за конете, които е използувал, за заплатените фалшиви тескерета, за феса, който си купил в Плевен, за да не се различава от поробителите, за платеното „яде не в къщата, дето се прибирам, защото са бедни", и още за какво ли не. На Димитър Общи, с който е в разрив още с пристигането му, купува шаяк за панталон", а в Пле вен - чорапи. Записва дори бръсненето си - 2 гроша, а на страница 81 отбелязва, за се знае: „Една кутия с огледало" - половин грош. Нея несъмнено дарява на дьщерята на укривателя си от с. Маджаре, Карловско. Може би за да се отплати за грижите на стопаните, които са треперили за него някоя и друга нощ.

Трудно е да се определи с какво ни привлича истинската лирика. Дали това е полъх от необяснимата магия на словото; от срещите многоликите страни на действителността, претворени по законите на красотата, или са моментите на пределно откровение, които съпът ствуват всяка поезия; дали е кондензираността на чувството, полетът на мисълта, или съприкосновението с неизмеримите възможности на метафората, с нейното изключително и многостранно въздействие всичките тези неща, колкото и бегло щрихирани, представят някои от важните особености, с които се характеризира лириката. И както често се случва в изкуството - колкото по-различни таланти, толкова по-добре, независимо от общите белези. Няма съмнение - в неповто римата индивидуалност се крие тайната за въздействието на поезията и поетичното. Едно по-окрупнено делене съобразно с преобладаващия акцент ще ни доведе до извода, че почти винаги в историческото развитие на лириката съществуват поети на мисълта, както и поети на чувството, а така също и творци, в чиято палитра тези две начала взаимно се преливат, и т. н. Да се определят основните типове поезия, интелектуална или емоционална, вътре в които съществуват безброй възможности, почти колкото са истинските поети, езадача благодатна и нелека, задача, която чака винаги наново своите талантливи интерпретатори.

Има въпроси, които винаги ще вълнуват съз нанието на изследователите, проблеми и традиционни, и вечно нови, изискващи не само дълбо чина на познанието, но и тънък усет за онова, косто извежда движението напред. Съвременната чувствителност, чието истинско проявление съ зираме в най-доброто от творческата практика, като един от съществените белези, свързани с динамизма на литературата, е онзи тънък резо натор, без който е невъзможно създаването на литература и актуална, и заредена с перспективата на времето. Ето защо изясняването на тази качествена страна от живота на художествената словесност изисква не само преки наблюдения върху литературния процес, но и особен усет за неговата динамика и актуална възприемчивост, изисква, не на последно място, гъвкав интерпре таторски подход, в който се преплитат естетиче ското, социологическото, психобиографичното и философското начало. Затова в появата на кни гата на академик Пантелей Зарев „Съвременна чувствителност" съзираме една дълбока закономерност, тъй като изследователят е сред малци ната критици, да не кажа единствения, които синтезират в своя изследователски почерк тези съще ствени изисквания; доказал е със своите, откроя ващи се в литературознанието литературно-теоре тически, литературно-исторически и критически книги, че комплексността на подхода, когато е съчетан с творческа интуиция, със силата на въоб ражението, с прозрението на анализа извежда тър сенията напред, сред най-доброто в нашата литературна мисъл. Сборници от подобен род изискват винаги по- дробно разглеждане, а не само разсъждение по повод или рецензентско откликване, тъй като не са нещо често срещано в българското литературознание. Тази книга би могла да се обозначи като Литературно-критическа, при все че теоретическите акценти в нея я правят теоретико-критическа. Имам предвид главно въвеждащата студия и за ключителната, тъй като теоретическите моменти, които се съдържат в тях, имат особена тежест, а прозренията вероятно ще оплодяват бъдещите търсения в тази посока. При все че в тези разра ботки теоретическият момент преобладава, трябва да добавим, че и творческите портрети и статии са пронизани от ръководната концептуална идея на автора, с оглед изследването на съвременността в литературата. Затова сборникът, озагла вен „Съвременна чувствителност", е монолитен и единен, схваща се в неговото компактно звучене, а не е механично съставен, каквито книги среща ме предостатъчно в нашата критическа книжнина. При всяка среща с нова книга на изтъкнатия изследовател на литературата нас винаги ни обхваща неспокойствието на творческата мисъл, непрестанния стремеж на литературоведа да раз ширява хоризонтите на своите изследвания, да добави нови щрихи към откритото от самия него. С основание бихме могли да говорим за неспирно движение на изследователската мисъл, за ней ното неуморно дерзание при съвременното осъз наване на редица централни, ръководни тенденции в литературния процес. В стила на твореца отзивчивостта на критика се съчетава с еруди цията на учения; многобройните и прецизни на блюдения се преливат непрестанно в крупни обобщения, в характерни акценти. Така и в новата си кни га Пантелей Зарев е разгледал с неизменната за него задълбоченост редица въпроси, които са само докосвани или въобще неразглеждани в критичес ката ни книжнина; с вещина и проникновение с анализирал проблеми, чисто подробно разглеждане има важно методологическо значение за разви тието на литературата. Наблюденията на критика са отправна гледна точка при подхода ни към художествено-творческата словесност, с оглед на нейната съвременност, те оплодяват изследовател ската мисъл в настоящето и бъдещето: те доофор мят редица от личните проникновения на литературоведа.

Матей Шопкин е сред онези пленници на патетичното лирическо слово, които трудно биха могли да бъдат сбъркани с някого другиго. Обикновено казват, че и в призванието личи пръстът на съдбата, но често забравят, че творчеството е нещо повече... То е непрестанно усилие да се съхраниш, да бъдеш свой, да не повтаряш вече казаното под българските поетически небеса, както и воля да откриваш непрестанно онези свои идейно-естетически подстъпи към любимата проблематика, чрез които да вграждаш собствените си вълнения сред многоликия хор от творци. Нашата литературна критика е разглеждала неведнъж характерното за този поет, писала е за мястото му в съвременната ни литература. Някои автори като Симеон Хаджикосев определят неговото поетическо име, както и имената на Иван Николов и Янко Димов, като своеобразно свързващо звено между априлската генерация поети и „втората априлска вълна", при все че това деление е до голяма степен условно. Творческия профил на Матей Шопкин обикновено свързваме с онези негови съратници в сферата на поетическото от 65-та аудитория, където лирическото слово набираше своята звучаща сила, където се проверяваха първоначално главните, съществените страни от поетическото дарование. Това не можеше да не даде отра жение върху характерния строй на лириката, която придобива все повече и повече пространствени измерения, които се стимулират от контакта със слушателската аудитория. Така поезията не само проверяваше своята интимна сила и съкровеност, но и подхващаше нови, неизследвани посоки в естетическото самоусъвършенству ване, а своеобразната „естрада" се превръщаше не само в подиум за експерименти, но и в мерило за повишена взискателност към себе си и другите. И в очарованието на звучащия глас, и в неговата дръзка сила и съдбовност се крие обяснението сътвореното от творците, които вляха своите търсения в яката сплав на априлското поколение. за Но дори и да разглеждаме творчеството на поета на цялостния фон на двете поетически поколения, ще видим, че от това той не губи, а има своето самобитно място в съвременната ни поезия. Може би сред съществените изисквания за всеки истински поет е да бъде именно такъв - неповторим, със свое лице сред поетическите си събратя, да бъде сам творческа индивидуалност независимо от плюсовете и мину сите, които могат да съпровождат поетическия му път. Което не ще рече, че авторът трябва да идва сякаш на голо място, че трябва да бъде откъснат от общите художе ствени тенденции. Матей Шопкин е свързан може би повече от всеки друг от своето поколение с предходниците, с развойните пътища на традицията и съвременната ни поезия като цяло. Неговият стих е продължение на трайни домогвания в нашата национална поезия като доразвиване на основни мотиви, като съхраняване на народностното звучене и национален колорит.

Всяко духовно съприкосновение с мигновената и трайната красота на истинската поезия, с експлозивната сила на лирическото слово е незабравимо преживяване, което оставя за дълго следи в нашата памет, извисява душевността ни, прави ни по-добри и сърдечни, дарява ни ново емоционално познание за света, в който живеем. Неизчерпаеми са възможностите на лириката, в която всеки ред приканва към общуване, което всъщност не е прекъсвало никога за хора с чувствителни души и несекващи духовни пориви. Словото е трепетно отношение към живота, то е позиция, откровение, граждански призив за достойно самоосъществяване в името на обще ството, повик за повече идеализъм. Така стихът е интимен резонатор на най-съкро вените вълнения на човешката личност през времето, художествен отклик на найсъществените страни от живота. Когато искаме да си обясним творческото дело на наш съвременник, ние сме любопитни не само към естетическата му палитра, но и към съкровените импулси, които движат неговото собствено развитие. Георги Джагаров е от тези съвременни поети, които с основание вълнуват нашите чувства и въображение. Неговата творческа личност се откроява в съвременната ни лирика с неповторимата си индиви дуалност и художническа визия. Неизменно ни грабват органичността на поети ческия му свят, характерната поривност, единството на естетическия и обществен идеал. В много отношения творчеството на този наш художник, гражданската му позиция като творец могат да бъдат и са пример за подражание. Неслучайно някои от съвременните ни лирици схващат и изповядват тази връзка с идейно-художестве ния свят на поета. Ала крупните черти на творческата му индивидуалност виждаме отразени преди всичко в пълнокръвната същност на поезията-изповед, съзираме ги в изпълнената с борбена страст драматургия, чрез която творецът се бори пак за тържеството на своя идеал, за съхраняване на неговата чистота и дълговечност. Белега на тази оригинална съвременна чувствителност виждаме и в сътворената с всеотдайност и горещина на чувството есеистика и публицистика, с нейния граждански и народностен ангажимент. Години ни делят от излизането на „Моите песни“, „Лирика", „В минути на мълчание", като не включваме избраните му, антологични стихосбирки, които поетът съставя с много взискателност, но времето не е в състояние да хвърли своята патина върху творбите. И ние виждаме как, проверена през годините, тази поезия не заглъхва в своя интимен порив, а зазвучава с нова сила - едно от сетните доказателства, че имаме среща с истинска, пълноценна в своята естетическа завършеност, ярка съвременна лирика.