Стефан Влахов-Мицов

От дебютната си книга „На път с връстни ците“, та и до днес Иван Спасов е най-близкият (и затова най-пристрастният) тълкувател и ценител на „априлската" литературна въл на. Критикът сам е избрал участта да бъде разпъван на кръст от многоликите творчески съдби на няколко десетки свои връстници и от недотам лоялните задевки на журналистически пописващи братя, за които интересът към едно поколение е признак на естетическа ограниченост. Ив. Спасов е от малцината, които търсят истините за литературния процес на възможно най-широка идейна и есте тическа база. За подобна ценностна ориентация голата амбиция не стига. Искат се знания, кураж и як гръбнак. Прочетете кой да е от очерците в „Портрет на едно поколение" (втора част) и ще се уверите, че авторът изстрадва съдбите на връстниците си. Защото е убеден, че „Кри тиката никога не може да стои там, на брега, и да чака, докато писателят се пребори с урагана. Тя е длъжна да подава ръка отблизо, а не да хвърля пояс отдалече" (с. 6). Очеркът за поета Дамян Дамянов въвежда не само в редиците на априлската фаланга, а е и ключ за морално-нравствения облик на Спасов. Ценна психоаналитична добавка към взаи моотношенията писатели-критици е разказа ната тук история на два получени автографа. Творчеството на четиринадесетте поети (ще припомня, че първата част от книгата съ държа тринадесет очерци) критикът оценява с единна идейно-естетическа мярка, но конкретните и форми са в зависимост от самите обекти на изследване. В зрелите си години Спасов е надмогнал характерните за критиката голословни пристрастия от рода „харесва ми“, „не ми харесва". Негово предпочитано оръжие не е каламбурът (па бил той ефектен и бодлив!), а сериозният инструментариум от критически средства за оценка. Някъде тем пераментът и полемичната му страст го водят към директен спор с разглеждания автор. За песимистичния тон в „Антикварни стихотворения" на Иван Динков той пише: „Но ако това е обобщение за времето, за изкуството, за ролята му в живота на хората, би трябвало да кажем на Иван Динков да не стоварва цялата си резигнация върху поетическото творчество. Нека запази светлия му взор и нека не задръства чистия му път" (с. 50). Анализи райки интелектуално-емоционалните похвати на Стефан Цанев, критикът заявява още по-остро: „Понякога даже приемат размерите и организацията на търсената абсурдност („Клас от ангели"), тъй като представената невярна сцена за истинска фактически се оказва безсмислена като рожба на поетовата фантазия... Дори да е имало някакъв шанс да и повярваме, той е изчезнал заедно с прекаленото преувеличение, което не е вече поетичес ка метафора, а е лошокачествена умозрителност, която е генералният недъг в интелекту ално-емоционалния конструктивизъм на Сте фан Цанев..." (с. 232). Цитираните извадки показват, че Спасов държи на собствения си глас и не е склонен да лази пред нечия попу лярност. Той не отстоява правото на естетска богопомазаност, а на критически вкус и избор.

Писателят дебютира през 1961 г. с повестта „Вълчи сънища" и времето до излизането на първия му роман „Реката" е белязано с още шест сборника повести и разкази. Няма да сбъркаме, ако насочим вниманието си към творбите „Небето на Велека“, „Гневно пътуване“, „Въздушните мостове", дали имената на съответните книги. През 1978 г. те заедно с „Дървото на греха“, „Зодията на рака“, „Животът - тази кратка илюзия“ и „Синият тютюнев дим" вля зоха в Избраните произведения на Д. Фучеджиев, което сочи тяхната роля в развитието му. Но само верността към хронологията ли кара писателя неизменно да поставя в началото на сборниците си „Небето на Велека" (1963)? Авторът тръгва към втората книга с плюсовете и минусите на „Вълчи съ нища". И ако дебютът му показва неизживяно увлечение по лансираната в дог матичния период литературна тема за диверсанта, за разлика от предшестве ниците си той прави крачка напред в реалистичното изграждане на характе рите и психологическото им уплътняване. Тук са заложени и кълновете на дву пластовия сюжетен подход - достигнал зряла форма в романите му; още тук енамерено мястото на природата като одухотворен участник в действието - в съзвучие или в контраст с поведението и изживяванията на героите. Белетрис тът въвежда в повествованието река Велека, която едновременно с превръщане то на региона в национален феномен ще стане нещо като символ на човешкото битие.

Светлосенките на таланта" представлява важен момент в развитието на автора. Спиридонов е известен като литературен критик с темпера ментно и остро перо, със своя позиция, която е готов да отстоява винаги и навсякъде. Духовна енергия и критически патос пронизват и рецензните му върху дадени творби, и разсъжденията му в статии върху актуални тенденции и проблеми, и в профилите на поети и белетристи, чието развитие внимателно следи. В послед ната му засега книга акцентът пада върху проявленията на истинския талант: увлече нията и пристрастията му, успехите и времен ните му неудачи. Авторът не разкъсва връз ката индивидуално творчество - литературен 146 процес и това му позволява да аргументира убедително своите заключения. „Светлосенките на таланта" е грижливо и прецизно съставен сборник и по отношение на композиция, и в тематично-проблемно отношение, и като разнообразие на похвати и критически техники Отделните му части „Традиция и новаторство", „Профили“ и „Критически дневник" състав ляват три етапа от самата литературна критика: оперативният жанр (рецензията), профилът и обзорно-проблемната статия. Така организиран, материалът ни дава възможност да проследим визуално критическия процес от единичния фрагмент до цялото. Добрата организация се проявява и във всеки от тези раздели, конто са здрави ядра от цялостния авторов замисъл. „Традиция и новаторство" включва четири статии: „Априлският дух и литературата", „Социално, национално и интернационално", „Селянофилът“ и „Вапцаров - наш съвремен ник", но още заглавията подсказват единното им звучене. Авторът си е поставил за цел да очертае най-важното от литературните тенденции и явления през 60-те години и чрез тях да осмисли хода на днешното развитие. Навре менните позовавания върху творчеството на поети и белетристи разкриват приемствеността между поколенията в областта на идеите, на социалния им заряд и художественото им пре творяване. Ал. Спиридонов е успял да вплете индивидуалния натюрел на белетристи като Б. Райнов, А. Гуляшки, К. Калчев, Ив. Пе тров, Д. Фучеджиев, И. Радичков, Г. Мишев и др., поети като Г. Джагаров, Л. Левчев, Слав Хр. Караславов в общия развой на социо културните процеси с оглед на „проблема за качеството - като проблем за героя и кон фликта, за идейно-естетическото извисяване на съвременната ни литература, за преодоляване на сивотата и посредствеността“ (с. 23) и на тази база да изведе актуалните задачи пред съвременния литературен процес. В идейнограждански план ръководна нишка в анализите на Спиридонов е единството на социално - национално-интернационално. Неслучайно критикът взема за основа на своите тълкувания благодатното време на годините след Април ския пленум, когато литературата е наситена със съдбоносни конфликти от нравственоестетически характер, когато откровено и не лицеприятно се спори за съдържанието и фор мата за героите и конфликтите, за региона и извисяването му на общонационално и общо човешко равнище. В патоса на тогавашното време авторът намира не само опорните точки на някои от днешните тенденции и в положи телен, и в отрицателен смисъл, но чувствува и духовна приобщеност към него. Защото Ал. Спи ридонов не е от типа литературни критици, които осмислят безстрастно или чисто лите ратуроведски поуките от миналото. За него всеки момент, всеки детайл от литературния живот и нрави са възможност за наблюдения, за сравнения с настоящето, за позоваване или отричане.

Творчеството на писателя Георги Мишев предоставя богати възможности за анализи и размишления както във връзка с проблемите и перспективите за разви тието на един талант с оглед на специфичната му нагласа към явленията и особе ности в гражданския и творческия натюрел, така и за интереса и настроенията на читателската публика и ролята на специалистите литературоведи и критици като обективни ценители и посредници в тези взаимоотношения. От трите вида общу ване - с творческия „Аз", критиката и читателите, за Г. Мишев най-безпроблемно винаги се е явявало последното. Той става известен на широката публика с разказите си още преди да ги събере в книжка.1 „Осъмски разкази" се счита за начало на творческата му биография, макар че преди това младият автор издава сборник за В. Левски „Синеокият рибар" (1958) и повестта „Две момчета и Олимпи" (1961). И днес независимо какво съчинение излиза изпод перото му - разказ, повест или роман и каква е оценката на специалистите, то се радва на добър прием сред читателите. Оживление и коментари съпровождат и редките изказвания и интервюта на писателя по конференции и в печата. Той не е голям почитател на литературните кафенета, не ще го видим дълбокомислен или темпераментно задъхан от шумен диспут. Сякаш иска да подчертае, че всичко онова, което ни интересува за личността и творчеството му ще намерим в неговите книги, че те са единствените меродавни източници на замислите, целите и въжделенията му за днешния ден и бъдещето. По отношение на художествените достойнства на съчиненията му обаче критиката в последните години се оказва раздвоена. Ако изхождаме от доминиращия оценъчен принцип (прокаран и в Очерците по история на българска литература след 9. ІХ. 1944 г.) времето до излизането на повестта „Матриархат" (1967 г.) бележи натрупване на жизнен и художествен опит у автора, а последвалите я творби чувствително отстъпват,2

Едва ли има сериозен български критик, който в една или друга степен да не се е докос вал до творчеството на Атанас Далчев заради твърде широкия спектър на изявите му - в поезията, като преводач и създател на есте тика, хвърлила здрав мост между епохата на Яворов и Вапцаров, като вдъхновител на поколения поети, за които си остава творчес ки и граждански кумир. За Далчев в продъл жение на повече от половин век са излезли много и противоречиви отзиви, статии, изследвания върху различни страни от духовната му биография (първият литературен портрет на поета е дело на К. Гълъбов във в. „Изток" още през 1926 г.), но интересът към мо нографичния труд на Свилен Каролев „Атанас Далчев“, излязъл наскоро в Университетското издателство, се дължи на факта, че след литературно-критическия очерк на Ат. Лазов ски отпреди две десетилетия той е единстве ното и най-цялостно изследване за бележития творец. За разлика от досегашните ценители Св. Каролев си е поставил много отговорната и трудна задача да анализира литературното наследство на Далчев в три посоки - на фона на общественото и духовно развитие в Бъл гария в годините от творческия му прощъпалник до неговата зрелост, в контекста на бъл гарската литература, на идейните, художествени и естетически гледища на нейните пред ставители, в единство между литературнопоетическите и гражданско-критически възгледи у самия Далчев, като бъдат отчетени специфичните нюанси в това отношение. Такъв подход дава възможност на автора да проследи убедително в най-голямата част от своето изложение етапите на „сливане с хората и нещата у Далчев, трудния път към хармонията между чувство, мисъл и поведение, за да повдигне булото около тайната на зримото пряко и косвено присъствие на големия творец в на шата литература и популярността му далече извън нейните предели. Ценността на монографията на Св. Каролев се определя и от още един важен момент, който в науката се възприема като задължителен. Става дума не само за познаване на историческата фактология на литературния процес, а и на всичко, излязло изпод перото на изследователите на Далчевото творчество. Извън традиционния акт на уважение към предшествениците и днешните колеги на автора и възможността 160 да вземе отношение към техни възгледи то зи открит подход към избраната тема ни раз решава да преценяваме аргументацията на литературоведа, улеснени още повече от конкретните анализи на Далчевите стихотворе ния и статии, които съдържат отправните точ ки към неговия художествено-естетически натюрел. Независимо че предложената структу ра и композиция на труда са издържани с оглед на литературно-критическата задача на автора, мисля, че той щеше да спечели от едно продължение за влиянието на Далчевата пое тика и естетика върху съвременните поети, като по този начин още по-релефно се открои сърцевината на „феномена" Далчев, неговата универсалност, която не потъмнява с времето, а си остава все така актуална и като творчески, и като граждански пример и завет.

„Цената на златото“ е най-популярното произведение на Генчо Стоев. В съз нанието на читателя дори заглавието на тази повест изниква автоматично със споменаването на името на белетриста. Без да отричам несъмнените достойнства на творбата, винаги съм намирал за несправедливо загърбването на останалите книги на писателя, без които не сме в състояние да схванем не само идейно-концептуалните опори в неговото творчество, но и особеностите на художествено естетическия му натюрел и развитието на неговата поетика. В традиционните представи на критиката за този автор едно твърдение за развитие и обогатяване на поетиката би изглеждало странно, защото пред нейния съд творческата физиономия на Г. Стоев се представя по следния начин: начало през 1953 г. със сборник от очерци, вдъхващ умерени на дежди, последвано от 12 годишно мълчание, изпълнено с творчески и житейски колизии, ярък взрив в 1965 г. с „Цената на златото“ и оттам насетне в „Лош ден“, „Като лястовици" и „Циклопът" движение в подножието на достигнатия връх. В това отношение съдбата на Г. Стоев в очите на ценителите е сходна с тази на Г. Мишев, който според тях все не може да постигне равнището на повестта „Матриархат" В сянката на „Цената на златото“ остана и нейното продължение „Завръщане", отделено с повече от десетилетие от нейния триумф. Като че ли съществува орисия над българските писатели да не успяват напълно с продълженията на своите ше дьоври - достатъчно е да си спомним за тетралогията на Д. Талев, та до пресните случаи с „Биографии на писатели, генерали и трети лица" от С. Янев, „Земя за прицели от Св. Бъчварова и т. н.. Но в случая с двете части на повестта на Г. Стоев играе роля не само художествено-творческият подход. Според мен в концептуално отноше ние „Завръщане“ е напълно равностойна на „Цената на златото“, нещо повече, авторовите внушения биха останали непълни, ако ги анализираме и тълкуваме неза висимо една от друга. Белетристът е успял да улови народностния дух в различни гранични състояния - между мирния живот и въстанието, и в обратната градация - между освободителната руско-турска война и мирния живот на българската държа ва. Но съществува качествена разлика между това отиване към върха на народна та свяст и „слизането" оттам - разлика не само конкретна историко-психологическа, а и по отношение на възприемането и от съвременниците. Независимо от тъмните пет на в народностния характер „Цената..." е балада и хими на победата, на надеждата: въпреки личното достойнство на Павел Хадживранев и останалите поборници „Зав ръщане" е творба за поражението, за обезсмисления живот на личността от обществе ните институции дори когато тази личност забогатява и просперира. Личността в творчеството на писателя е барометър за равнището на обществените отношения, за обществената чест и достойнство и неслучайно пътят на баба Хаджийка и малката Деянка към смъртта придобива измерение на грандиозно жертвоприношение в име то на бъдещето, а пътят на Павел към червения фенер на проститутките отброява началните мигове на личната му поквара в отровната атмосфера на социалното разложение. Това е завръщане към нищото, към дъното, за да избликнат след време новите филизи на надеждата и всичко да започне отначало. Защото общественият кръ говрат се нуждае от нови, чисти, непреломени хора, от жертвоготовни романтици