Велчо Велчев

Творчеството на П. Ю. Тодоров е твърде слабо изучено. Буржоазното литературоведение в лицето на Б. Ангелов, М. Николов, Т. Атанасова, Вилински и др., общо погледнато, не отиде по-далече от онова, което направиха за писателя д-р К. Кръ стев и Пенчо Славейков. Марксическото литературоведение едва сега прави първите си стъпки. След работата на В. Христу, който хвърли донякъде светлина върху обществената дейност на П. Ю. Тодоров през 1899 г., известен опит за обгръщане и оценка на творчеството на писателя от съвременно-научно гледище направи Ж. Авджиев през 1956 г. във връзка с 40-годишнината от неговата смърт. 8 За да може обаче да се сложи на здрави основи изучаването на П. Ю. Тодоров като писател и общественик, необходимо е да се извърши не малка предварителна работа. Нужно е да се очертае по-конкретно линията на неговия живот, да се установят неговите отношения към важни събития от обществено-политическата действителност у нас от края на XIX и началото на ХХ век, да се проследи върху документален материал развитието на обществено-политическите и литературни възгледи на писателя и др. Едва тогава ще имаме възможност да поставим неговите произведения в рамките на обществения живот, да ги свържем с неговото схващане за живота и литературата, да ги оценим с оглед на онова познание, което дават за действителността и пр. В тази работа ние си поставяме за задача въз основа на неизползувани досега архивни материали да разкрием отношението на П. Ю. Тодоров към социалистическото движение още като ученик в Тулуза, да покажем отношението му към монархическия институт у нас през 1899 г., да изнесем непознати данни за поведението му като писател и гражданин по време на глада и селските бунтове от 1900 г.

Александър Сергеевич Пушкин — най-пълния израз на руския дух (Горки), родоначалник на реализма в руската литература - е велик писател хуманист, един от онези поетически гении, чието дело бележи етап в развитието на художественото мислене на човечеството. Неговото творчество, дълбоко и всеобемно като живота, страстно устремено напред, ще бъде винаги актуално и вълнуващо, ще привлича погледа на чита тели, критици и писатели. Още на времето великият критик Белински с право пише за него: „Пушкин принадлежи към гениите творци,... които, работейки за настоящето, подготвиха бъдещето и поради това не могат да принадлежат само на миналото.. .“ И това е валидно както за собствената негова родина, така и за други страни и народи. В своето творчество Пушкин отразява основните стремежи на новото време, когато неудържимо се рушат началата на средновековното минало. Той е поет, който възславя свободата“ в един момент, когато в цяла Европа се извършват освободителни движения. Всички това издига високо Пушкин, отрежда му мястото на поет с епохално значение, който упражнява влияние и в други страни, през други епохи, върху други народи, развитието на които поставя задачи, подобни на онези, които той поставя и решава в своята страна и епоха. Влиянието на Пушкин в България прониква твърде рано. Вля зъл дълбоко в културния бит на народа, в неговия дух, в сърцето на много писатели, Пушкин напълно естествено става за редица български поети предмет на възторг, който се излива в лирически стихотворения, които най-често съпътствуват негови юбилейни I тържества.

В последно време творчеството на Йордан Йовков се радва на оправдан интерес и широко признание от страна на читатели и литературоведи. Особено с появата на специални монографии както върху целия му творчески път, така и върху отделни негови произведения. След издадения от Литературния институт при БАН по случай 100-годишнината от рождението на писателя сборник „Йордан Йовков. 1880-1980. Нови изследвания" (С., 1982) наблюдаваме попряко и непосредствено обръщане към важни проблеми, които творчеството му поставя пред търсещата мисъл, към по-точна оценка на онези завоевания, които прави той в художественото усвояване на живота на българина през различни периоди от историческото му битие, и към особеното място, което следва да му се отдаде в развитието не само на българската литература. Това се отнася особено до „Старопланински легенди“, които бележат изключителната висота, до която се издига художественото виждане на писателя. Те са коронно произведение на Йордан Йовков, което ни завладява и поразява с богатство и разнообразие на художествени идеи, човешки типове и природни картини, битови, психологически и нравствени прозрения, езикови и стилни открития, в които народностната душевност на българина придобива общочовешко значение. При несъмнените успехи, които достига научната мисъл в оценката на „Старопланински легенди", те все още ни изправят пред трудни задачи. Поставят пред нас основни проблеми, които чакат по-пълно, по-определено и най-вече по-обосновано разрешение. Такива са проблемата за метода, жанра, творческата история на произведението и др. Между тях не на последно място стои проблемата за основния замисъл, за патоса, за идейната насоченост на „Старопланински легенди". Тук правим опит да осветлим тази именно пробле ма, като се основаваме, доколкото това е възможно, на автентични източници - авторски признания, писма, архивни материали и др.

Проблемата за човека е съпътствувала всички етапи в духовното развитие на обществото. Решителна промяна в нейното осветление настъпва през епохата на Ренесанса. Събудената и еманципирана от догмите на религията човешка мисъл се насочва не само към изучаване на природата, но и към човека - господствува щият през Средновековието теоцентризъм се заменя с антропоцентризъм. Чрез устата на Хамлет този прелом бляскаво е изразил великият Шекспир: „Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си! Как е безпределен в способностите, в поривите, в движенията си! Как изумително съвършен е в действията си! Колко прилича на ангел в своята прозорливост! Колко е подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички твари!" (Превод на Л. Огнянов-Ризор) Но от Ренесанса, когато настъпва този поврат в статута на човека, до истори ческите предпоставки за осъществяването на тези същностни негови качества и възможности, е било твърде далеч. Еманципиран спрямо „извънбитиен Абсолют през Средновековието, с установяването на буржоазното общество човекът е поставен вече в друга - социална, класова зависимост, която принципиално го лишава от възможност за изява и развитие на заложените в него потенции. Историческите условия за промяна и решителна перспектива в положението на човека настъпват на прехода между XIX и ХХ в., когато центърът на световното антибуржоазно революционно движение се пренася от Запад в Русия. Тук именно през 90-те години на миналото столетие ускореното промишлено развитие предиз виква по-нататъшно рязко разпадане на феодалните отношения, с бързи темпове се установява капиталистическата структура на обществото. Заедно с това възник ва и се развива силен пролетариат, ръководен от създадената от В. И. Ленин Социалдемократическа работническа партия. През този период започва процес на епоха лен прелом в цялостния идеологически живот не само в Русия, но и в Западна Европа. В контекста на това епохално движение на мисълта и в българската литерату ра се наблюдава забележима промяна в художествената трактовка на човека. Заедно с идейното израстване и подем на българския пролетариат болшевизацията на Българската комунистическа партия, откритото настъпление на народните маси срещу буржоазията и т. н. самата действителност у нас повелително постави проблемата за мястото и ролята на човека в колектива и в живота.