Любка Захариева

В кн. 8 от 1987 г. на сп. „Литературна мисъл" бе поместена статията на Запрян Козлуджов „Проблемът за сказа в съветското литературознание от 20-те години", изградена почти изцяло върху книгата на Е. Г. Мушченко, Б. П. Скобелев и Л. Е. Кройчик „Поэтика сказа", в отделни откъси с буквално текстуално заимствуване. Безспорно посочената книга, издание на Воронежкия университет от 1978 година, има свой принос за уточняване теорията на сказа. Замислена като „опит да обобщи резултатите от изследванията, да изведе закономерностите в еволюцията на сказа, да определи типологическите основи на неговата поетика“, тя конкретизира и доизяснява характерологичните белези на сказовата повествователна форма, набелязани от Б. Айхенбаум, В. Виноградов и М. Бахтин. Отчетливо са разграничени сказът и фолклорната стилизация, сказът и персонифицираното повествование. Показва се подробно как сказовата повествователна форма се осъществява в творчеството на редица художници. Наред с това въпросната книга представя както моменти от историята на теорията на сказа, така и самата теория на сказа от разглеждания период твърде непълно неточно. Това налага да се върнем още веднъж към проблема за сказа в съветското литературознание от 20-те години. Както отбелязват авторите на книгата „Поэтика сказа", Б. Айхенбаум пръв прави опит да осмисли теоретически сказовата повествователна форма. (Нека засега не разискваме въпроса, дали това става под влияние на немското и френското литературознание, или го обуславя литературната практика на предреволюционните години в Русия.) През 1918 година излиза неговата статия „Илюзията на сказа“, в която уче ният изследва един от най-съществените признаци на този тип повествование - насочеността към устната реч. Приел идеята на т. нар. слухова филология, че всяка художествена реч трябва да се разглежда като звучаща реч, Б. Айхенбаум стига до своето определение на сказа: „Под сказ аз разбирам такава форма на повествователна проза, която в своята лексика, синтаксис и подбор на интонациите разкрива насочване към 3. устната реч на разказвача "; сказът е повествователна форма, която „се строи по законите на устната реч, съхранавяйки нейния глас и интонация". С това приносът на Б. Айхенбаум според авторите на книгата „Поэтика сказа" се изчерпва.

В „незавършените" си разговори с Николай Хайтов Симеон Султанов пише: „Трябва човек да види десетте подвързани огромни тома с материали, случки, записки, диалози, непознати думи, които лесничеят е събирал като трудолюбива пчела дълги години, за да се убеди, че такъв писател няма нужда от „командировка" в родния си край Томовете отдавна не са десет - вече са близо три пъти по толкова. Но мисля, че ако Симеон Султанов е успял да надникне проникновено в„Шумки от габър“ и „Диви разкази", то е и поради факта, че търпеливо, с вещ професионализъм и сърдечно вживяване се е ровил в архива на писателя. Там има толкова „истини в сянка" - и за Хайтов, и за книгите му. В неговите бележници, дневници, писма и чернови на творби е творческата история на разкази, пиеси и статии. Но преди всичко там е творческият и човешкият портрет на писа теля - дълбок, сериозен и етичен. От интервюта и разговори той оставя впечатление, че влиза в литературата благодарение на случая. Но въпросният „случай" само е изиграл ролята на катализатор за ускоряването на един творчески процес, който вече е имал поне 5-годишна история. Още през февруари 1953 година радуилският лесничей Никола Хайтов е записал в своя дневник: „Онова, което аз искам да напиша, е една книга, каквато е току-що прочетената..." (Книгата, която го впечатлява, е „Култ на живота“ от Лео Ерато Слуцки.) Времето между 1953 до 1957 година е времето на раждането на писателя. Той е решил да пише книга, макар че нейният образ е все още твърде смътен: „Моите литературни интереси напоследък придобиват специфична физиономия: интересува ме главно етич ният момент..." - е записано в дневника само след няколко месеца. Бъдещият писател чете усилено книги по философия, психология, физиология и медицина, по история и социология (и си води бележки!) - за да си обясни „душата" на природата, пти ците, дърветата и животните. Но преди всичко - на човека! Интересуват го „еволюцията на човешката психика“, интуицията „като проявление на подсъзнанието“, „ понякога по-безпогрешна, отколкото съзнанието“, „централната лаборатория" в ония времена на човешкото съществуване, когато „главният мозъка е бил само в зачатие“, „език на очите“, „психологията на облеклото“, „човешките страсти“, които се опитва да картотекира. Този „научен“ интерес към човека и човешкия живот, към сериозното и задъл бочено знание за тях издава ранния му стремеж към „една документалност" във всич ко - както по-късно Симеон Султанов (и не само той) определя най-характерното У Хайтов като творец.