Творческа история на Диви разкази. Своеобразие на повествователната форма

В „незавършените" си разговори с Николай Хайтов Симеон Султанов пише: „Трябва човек да види десетте подвързани огромни тома с материали, случки, записки, диалози, непознати думи, които лесничеят е събирал като трудолюбива пчела дълги години, за да се убеди, че такъв писател няма нужда от „командировка" в родния си край Томовете отдавна не са десет - вече са близо три пъти по толкова. Но мисля, че ако Симеон Султанов е успял да надникне проникновено в„Шумки от габър“ и „Диви разкази", то е и поради факта, че търпеливо, с вещ професионализъм и сърдечно вживяване се е ровил в архива на писателя. Там има толкова „истини в сянка" - и за Хайтов, и за книгите му. В неговите бележници, дневници, писма и чернови на творби е творческата история на разкази, пиеси и статии. Но преди всичко там е творческият и човешкият портрет на писа теля - дълбок, сериозен и етичен. От интервюта и разговори той оставя впечатление, че влиза в литературата благодарение на случая. Но въпросният „случай" само е изиграл ролята на катализатор за ускоряването на един творчески процес, който вече е имал поне 5-годишна история. Още през февруари 1953 година радуилският лесничей Никола Хайтов е записал в своя дневник: „Онова, което аз искам да напиша, е една книга, каквато е току-що прочетената..." (Книгата, която го впечатлява, е „Култ на живота“ от Лео Ерато Слуцки.) Времето между 1953 до 1957 година е времето на раждането на писателя. Той е решил да пише книга, макар че нейният образ е все още твърде смътен: „Моите литературни интереси напоследък придобиват специфична физиономия: интересува ме главно етич ният момент..." - е записано в дневника само след няколко месеца. Бъдещият писател чете усилено книги по философия, психология, физиология и медицина, по история и социология (и си води бележки!) - за да си обясни „душата" на природата, пти ците, дърветата и животните. Но преди всичко - на човека! Интересуват го „еволюцията на човешката психика“, интуицията „като проявление на подсъзнанието“, „ понякога по-безпогрешна, отколкото съзнанието“, „централната лаборатория" в ония времена на човешкото съществуване, когато „главният мозъка е бил само в зачатие“, „език на очите“, „психологията на облеклото“, „човешките страсти“, които се опитва да картотекира. Този „научен“ интерес към човека и човешкия живот, към сериозното и задъл бочено знание за тях издава ранния му стремеж към „една документалност" във всич ко - както по-късно Симеон Султанов (и не само той) определя най-характерното У Хайтов като творец.