Книжка-8

1989, Книжка 8 - Съдържание

Историческият живот на мотивите, които тръгват в лириката ни от Ботевата поезия, е бил проследяван много пъти, в различни посоки, с различни интерпретационни средства, с различна вещина и прозорливост. Откривани са и множество фразеоло гизми и отделни образи у по-стари наши и чужди автори и в народни песни, откъдето са преминали в Ботевата лирика. Осъзнавано е било, че и по отношение на фра зеология и поетическа лексика неговата поезия е едно синтетично явление. Проследявани са и удивителното битие на „Хаджи Димитър" в българската култура, ролята на баладата като непрестанно раждаща творба, възможностите, които тя предоставя да бъдат преобразувани словата и в посветените на Ботев по-късни произведения. за Всички чувствуваме, че не само гениалността на „Хаджи Димитър“ е причината това битие. В някакъв смисъл то е подготвено и предопределено още преди създа ването на творбата.

След „Под игото“ „Левски“ е може би най-популярната творба на Иван Вазов. Нейната популярност се отразява и в количеството на анализите, интерпретациите позоваванията, натрупани в стогодишната история на творбата. Ва нея са изказали мне нията си критици, литературоведи, та дори и историци. Само прочитането на т. нар. вторична литература по повод на „Левски" вече представлява една сериозна изследо вателска задача. По повод на тази популярна творба са прокарвани далеч не само , чисто литературни" идеи. В текстовете на анализаторите могат да се открият много от белезите за развитието на обществени, културологични, литературоведски, народопсихологически и прочие възгледи. В известен смисъл те представляват една своеобразна история на българската обществена мисъл в течение на сто години. Това, разбира се, първо място се дължи на самото произведение - както неговата тема, така и характерът на неговото обществено въздействие далеч не са само литературни - те отразя ват един същностен аспект от битуването на някои основни за българина национални идеали, представи, та дори и митологеми. на В този извънредно богат контекст творбата действително е разгледана многостранно и на пръв поглед като че ли не е останала никаква възможност да се прибави нещо ново, неказвано досега. Та дори и една нова смислова интерпретация като че ли е изключена, защото една по своя характер толкова „ясна" творба едва ли може да ни предложи основания за едно неочаквано, породено от смяната на гледната точка тълкуване, което да обърне привичните и стереотипни представи на читателя за нея, както това става с редица творби на класиката, които при замяната на интерпретаторската позиция разкриха своя смисъл в твърде непривична светлина. В изследователската литература подробно са обяснени обществените, социално-психологическите и личностно-психологическите основания за възникването на стихотворението, както и на целия цикъл „Епопея на забравените“. Посочени са и влиянията и заемките от Рунеберг и и Виктор Юго както в тематично, така и в стилистично отношение. Подробно са разгледани композицията, смислообразувателните механизми на текста на творбата, изтъкната е нейната по същество реторическа постройка и стилистика, изследван е и непривичният не само за Вазовото творчество, но и за цялата българска литература начин за стихова организация на цикъла. Описани са мястото и ролята на творбата в личното творчество на Вазов, в развитието на българската лирическа традиция, а не на последно място и значението на цикъла в изграждането на обществената оценка на „героите" от цикъла в стогодишното развитие на българската обществена мисъл и нейната връзка с Българското възраждане. Като че ли наистина едва ли нещо може да се прибави, освен да се тълкуват, оспорват и дискутират изказаните мнения.

Книгата на Николай Лилиев „Стихотворения“ (1931) е многозначителен и многозначен литературен факт в развитието на българската поезия, свързан с общия преход на националната лирическа поетика към следващи етапи и форми в превъплъще нията на лиричното начало. Ва поета тази книга е едновременно естетически и морален акт, защото е неговата единствена и окончателна дума в оживените идейноестетически полемики за пътя на българската поезия през втората половина на 20-те и началото на 30-те години, за собствените му позиции на художник, отстояващ и за щищаващ своето изкуство. Вглеждането в нейната съвършена завършена структура обяснява необикновената издръжливост и търпимост на Лилиев към съвременната му критика, на която той реагира с еднакво мълчание - и на похвалите, и на отрицанията, и когато обрича на забрава поезията му. B Автор на две извънредно нашумели книги - Птици в нощта" (1919) и„Лунни петна" (1922), първата претърпяла две поредни издания за една година, редактор и редовен сътрудник на сп. „Златорог", Николай Лилиев престава да печата свои стихове тъкмо когато поезията му е в центъра на критическото внимание и се е превърнала своеобразен критерий за поетичност на своето време. Според оценката на Гео Милев поезията на Лилиев българският език се е превърнал в инструмент, способен да изра зи всичко"; Лилиевата лирика е последен, „четвърти етап от развитието на българската поезия" по линията „Вазов -Пенчо Славейков - Яворов -Лилиев". B C Същевременно няма друг автор в историята на българската литература, от когото така категорично да са се отрекли онези, които са го обичали и ценели (Георги Бакалов, Гео Милев, Георги Цанев и т. н.), и който с нищо написано и с никакъв конкретен жест да не е реагирал дори в самозащита. Може би Лилиев е бил съгласен критиката, че неговият изчистен песенен стих, изграден върху принципите на римата музикалните съзвучия, се е превърнал в „еталон" за поетичност и лиризъм и е подготвил условията за големия прилив на епигони, чието принизено отношение към смислово-съдържателната страна на лирическото слово опасно е рефлектирало и върху собствената му поезия.

В „незавършените" си разговори с Николай Хайтов Симеон Султанов пише: „Трябва човек да види десетте подвързани огромни тома с материали, случки, записки, диалози, непознати думи, които лесничеят е събирал като трудолюбива пчела дълги години, за да се убеди, че такъв писател няма нужда от „командировка" в родния си край Томовете отдавна не са десет - вече са близо три пъти по толкова. Но мисля, че ако Симеон Султанов е успял да надникне проникновено в„Шумки от габър“ и „Диви разкази", то е и поради факта, че търпеливо, с вещ професионализъм и сърдечно вживяване се е ровил в архива на писателя. Там има толкова „истини в сянка" - и за Хайтов, и за книгите му. В неговите бележници, дневници, писма и чернови на творби е творческата история на разкази, пиеси и статии. Но преди всичко там е творческият и човешкият портрет на писа теля - дълбок, сериозен и етичен. От интервюта и разговори той оставя впечатление, че влиза в литературата благодарение на случая. Но въпросният „случай" само е изиграл ролята на катализатор за ускоряването на един творчески процес, който вече е имал поне 5-годишна история. Още през февруари 1953 година радуилският лесничей Никола Хайтов е записал в своя дневник: „Онова, което аз искам да напиша, е една книга, каквато е току-що прочетената..." (Книгата, която го впечатлява, е „Култ на живота“ от Лео Ерато Слуцки.) Времето между 1953 до 1957 година е времето на раждането на писателя. Той е решил да пише книга, макар че нейният образ е все още твърде смътен: „Моите литературни интереси напоследък придобиват специфична физиономия: интересува ме главно етич ният момент..." - е записано в дневника само след няколко месеца. Бъдещият писател чете усилено книги по философия, психология, физиология и медицина, по история и социология (и си води бележки!) - за да си обясни „душата" на природата, пти ците, дърветата и животните. Но преди всичко - на човека! Интересуват го „еволюцията на човешката психика“, интуицията „като проявление на подсъзнанието“, „ понякога по-безпогрешна, отколкото съзнанието“, „централната лаборатория" в ония времена на човешкото съществуване, когато „главният мозъка е бил само в зачатие“, „език на очите“, „психологията на облеклото“, „човешките страсти“, които се опитва да картотекира. Този „научен“ интерес към човека и човешкия живот, към сериозното и задъл бочено знание за тях издава ранния му стремеж към „една документалност" във всич ко - както по-късно Симеон Султанов (и не само той) определя най-характерното У Хайтов като творец.

Ето ни пред нова идея. Склонен съм да кажа не само нова, а истинска. Нови идеи се появяват, но истините им не са гарантирани. Авторът на тази идея не може да e се сравни с друг. Нито с фолклорист (ще стане дума), нито с медиевист, нито с историк. В новата ни култура Иван Венедиков продължава стореното през Възраждането. Той продължава със свои средства прозренията на неколцина големи умове. Това мисия, която настоява за най-трудното: да върне затлачени следи в културата, да озву чи тяхната неподозирана стойност и сила. Тези следи не са музейни. Те са в нас - културата, която ражда поведението и мисленето ни. Тези следи бяха активизирани през Възраждането. Тогава народната ни култура доби нови черти. Но не за дълго. След този звезден час на българския живот следите отново се изгубиха и продължиха пътя си по своя закон: да избухват навремени остро, взривно, от незнайната глъбина. Те са живи там. За да оживеят, нужен им е не делникът на българския ни живот култура, а празникът (ползвам думата условно) - високата точка на нашето битие. B И Проявата на тези следи настъпва при умове и дарби с особено прозрение. Над тези следи тежи проклятие. Три пъти те са засипвани с нещо чуждо, два пъти догонваме чуждото нещо, без нуждата да е прояснена на инициаторите. Нуждата била мощна, изглежда неизбежна, но едва ли е била наложителна: първия път политическа (покръстването), втория път провинциален комплекс (европеизацията). слагам междинното проклятие, османското. То е може би най-благото - в известен e He смисъл е дори преграда за чуждите неща. И двата случая, и при покръстването, и при европеизацията българите се превъоръжават с чужди явления; и в двата случая културата се пренарежда с друга култура. В първия случай беше пожертван собственият ни космос. Той не беше изживян и неговото угнетяване с официална култура беше една трагедия. Във втория случай започнахме да се превъоръжаваме с чужди неща, преди да сме се въоръжили със свои. Или след като сме забравили своите - да се изразя по-конкретно. Християнизацията като цивилизоване" (интересно, другите култури, и най-първичните, не са ли „цивилизации"; и от каква отправна точка налагането на една култура върху друга ще се нарича „цивилизоване"?) би била полезна и потребна, ако драстично не беше изместила нещо жизнено. Европеизацията като „цивилизоване" (същите въпроси) би била и е още полезна, ако изхождаме от нашите жизнени въпроси. Тази жизненост на културата през вековете, за която говоря, е различна, но е жизненост. До девети век тя е живяна открито и необходимо в културата, официалната и народната. През Възраждането нейният народен импулс излезе на пре ден план и образува сърцевината на явлението „Българско възраждане".

Ще започна с въпрос. Защо, питам се, толкова често срещам в романи, повести, B разкази и сценарии от съвременни автори мотива с героя, изгубил паметта си? Напри мер „Знахар" на Тадеуш Доленга-Мостович и двете му екранизации, филма на Мишел Дреш „Минало свършено" с Мари-Жозе Нат, няколко съветски филма за следвоенното завръщане на хора със загубена памет, парапсихологически обагрения роман на Сти вън Кинг „Мъртва зона". Още размишленията на Чингис Айтматов от „Денят по-дълъг от век“ за лишаваните насилствено от памет, а с това и от род и отечество степни хора, или идентификацията на амнезията с условие за стимулация на творческия потенциал на художника в „Мантиса" на Джон Фаулз. Започва да ми се струва, че литературата и киното днес амнезията се среща едва ли не по-често, отколкото наяве. С какво толкова е удобно използването й, с какво толкова подпомага писателската задача героят, оказал се без лична памет? Литературни или извънлитературни, просто човешки задачи ли решават съвременните творци посредством тази фабула? Нещо друго - в много от случаите художественото изображение на амнезията не съответства стриктно на клиничната картина на това страдание. Нима писателите не се интересуват от реалното явление, което изобразяват? Не, тук явно става дума не за описание на за губилия паметта си страдащ човек, а за условна конструкция, която е възможност за поставяне и евентуално решаване на дадени проблеми. И така: на какви търсения съвременната литература отговаря използването на амнезията като сюжетно скеле? Не е трудно да се даде отговор: Загубата на лична памет провокира вечно актуалния въпрос за оправданието и центъра на личността, за нейното единство и предназначение. Амнезията предоставя удобни за психологически детайлизирано литературно разгръщане на тази проблематика шансове. B Този отговор обаче води към нови въпроси. Защо различните творци интерпретират по различен начин изхода от ситауцията, в която героят е изгубил личната си памет? Сходствата във фабулата предполагат ли идентичност на проблемите, чието ре шение се търси в хода на повествуванието? Защо завършекът на конструирана по сходен начин изходна сюжетна перспектива бива различен? Така амнезията си остава проблем в своя конкретен литературен живот. Нека тогава видим по-отблизо как стоят нещата.

В почти пустинната празнота на женската светост в руските земи образът на Фев рония - Ефросиния от град Муром се извисява бляскав и омайващ. Селско девойче, привидно свенливо и покорно, в действителност образец на мъдрост и решителност, Феврония, е била обект на местно благоговение заедно със съпруга си Петр, Муромски княз, от средата на тринадесети век до 1547 година, т. е. до момента, в който на синода на Митрополит Макарий те биват официално канонизирани (новые чудотворцы) признати за национални светци. Иван Кологривов, предлагайки на западния читател първия последователен трактат (популярен, но прецизен) върху руската духовност, отбелязва: „Не съществува никаква биография на тези две фигури, а единствено една полуезическа легенда, истинско бижу на руския фолклор, но без каквато и да било И стойност за историята на руската духовност. "4 Не е различно по същество, но по-изчерпателно и твърде сурово спрямо руските книжовници становището на В. Ключевски, който решително отрича агиографско достойнство на „Повесть о Петре и Февронии“. „Легенда о Петре - пише Ключевски - под которым, по-видимому, разумеется умерший в 1228 г. в иночестве муромский князь Давид Юрьевич, не может быть названа житием ни по литературной форме, ни по источникам, из которых почерпнуто ее содержание; в истории древнерусской агиографии она имеет значение только как памятник, ярко освещающий неразборчи вость, с какою древнерусские книжники вводили в круг церковно-исторических преданий образы народного поэтического творчества.

Ако доскоро някой ми кажеше, че духът на Дикенс се е появил в София, сигурно щях да му се изсмея. Просто защото не вярвам в духове и... И все пак той наистина е жив. Или по-точно е оживял в един дом. В дома на Нели Доспевска. Потомка на големите ни художници самоковци Христо Димитров - Майстора, Димитър Христов, правнуч ка на Станислав Доспевски (който е чичо на Захари Зограф), тя като че ли е попила, получила е в кръвта си любовта към изкуството. Завършила американски колеж, от малка обикнала английската литература, Нели Доспевска има рядкото щастие да срещне на 16 години Димитър Б. Митов, редактор на едно от най-авторитетните литературни издания у нас през 20-те и 30-те години - в. „Литературен глас". Тук ще се появят първите и критики, есета върху английската и американската литература, ще навлезе в кръга на писатели като Константин Константинов, Людмил Стоянов, ще общува с начеващите като нея Веселин Ханчев, Радой Ралин и др. А за да е пълна картината, животът ще я срещне и събере с писателя и учения Димитър Димов, който ще я направи съпричастна на творческите си търсения и за когото след години тя ще създаде една от най-проникновените книги, писани за български писатели - Познатият и непознатият Димитър Ди мов" (Профиздат, 1985). И сякаш съвсем логично къщата и се намира на улицата, носеща името на Д. Димов. В малкия, някога кокетен двор цари един артистичен хаос, който не дразни. Вито дървено стълбище (съвсем като в Дикенсов роман) ви отвежда до врата с надпис на английски „Клуб Пикуик". Може би наистина сте попаднали в някоя от къщите-клопки на Дикенс?! Не, просто стопанката на този дом остава вярна на духа на своя любим писател. Тя стои горе на стълбището и ви чака леко усмихната, разперила ръце, а в очите й, много светли, святкат иронични пламъчета. Ето ви пред Нели Доспевска - тази, която може да се превъплъщава и в Хък Фин, и в леля Поли, и в Беки Тачър, дори в Том Сойер. Преводът и на „Том Сойер" е отпреди 30 години, но благодарение на нея тази книга влезе в златния фонд на пре водната литература и претърпя няколко издания. И в това няма нищо странно, защото в „Том Сойер" са събрани сънищата и мечтите на всяко детство. Макар че Нели Доспевска е превела над 40 книги (между тях „Бабит" на С. Луис, „Панаир на суетата" от У. Текери, „Великият Гетсби" от Скот Фицджералд, „Закуска в Тифани" от Труман Капоти, книгите на Кенет Кларк „Цивилизацията“, „Голото тяло“ и „Леонардо да Винчи"), все пак най-трайна и най-голяма си остава любовта и към Дикенс. „Дейвид Копърфилд“, „Оливър Туист“, „Коледна песен", излезли многократно, говорят не само за тази любов, но са и атестат за достойнствата и като преводач. Сега, когато Нели я няма, все по-често си спомням за нея. Припомням си срещите и разговорите ни, започнали през една топла юнска вечер. С нея ме запозна Кръстан Дянков, който ме отведе в дома й. След това се срещахме още десетина пъти в компанията на приятели (Кръстан, Георги Вишоградски, Алберт Бенбасат), аз пусках касетофона (да бъде благословен, че запази гласа и за мен) и разговаряхме до късно през нощта. Предлагам тук част от анкетата, която направих с Нели Доспевска. Тя включва наши беседи от 20 юни 1984 г., 21 август и 1 ноември с. г. и от 24. VII. 1985 г.

Сузан Зонтаг (род. 1933 г.) е личност, която стои в първите редици на американския културен жи вот. Типична съвременна интелектуалка, тя опитва перото си в няколко жанра: критика, проза, публи цистика. Но нейната страст са идеите, затова и силата й е в есеистиката. Независимо дали ни говори за красотата на машината, за картина на Джаспър Джонс, за феминизма или за мита „Битълс“, есетата и притежават характерен почерк. Те носят една кристална чувствителност и дълбоки интереси и съчетават широта на мисленето с изящество на формата. Нито едно от тях не е тясно ограничено върху темата си. Те винаги си поставят по-големи задачи от обсъждането на дадена книга, явление или човек. Така например, пишейки за Арто, Сузан Зонтаг изгражда цяла феноменология на страданието; взирайки се в Канети, извиква безпределния човешки ум; а у Барт открива гениалния интелект, съчетан с жизнелюбие. Особено лирично настроение създава почитта, която авторката изпитва пред тези личности. Кардиналният въпрос, който я занимава, е взаимоотношението между моралните и естетическите идеи в съвременната култура. Може да се каже, че нейният стил е модернизмът, тъй като самият модер низъм е стил, а фигурите, които тя обича да съзерцава, синтезират в себе си тъкмо неговите светоусе щания, пристрастия, вкусове. Едно от най-известните и есета, „Против тълкуването", окачествява като абсурд интерпретационния подход към изкуството. „За стила" отхвърля традиционното разграничаване между форма и съдър жание - именно стилът, твърди авторката, е същността на всяка художествена творба. Книгата и „За фотографията" разглежда фотографията като изкуство, като съвест и като познание. Психоаналитичният труд „Болестта като метафора" изследва символиката на две основни болести на деветнадесети и двадесети век в литературата - туберкулозата и рака, а съвсем наскоро тази тъй нейна тема бе продълже на от новоизлязлата и книга „Метафориката на СПИН". С блестящите си идеи, със смелия, открит подход към темата и с точния като скалпел език Сузан Зонтаг ни поднася богатството на есеистичната форма по един винаги привлекателен, нетрадиционен начин. ДИ „Народна култура" подготвя том с нейни произведения, който ще включва предложените тук текстове. Христина Кочемидова

Предавам предисторията на тези шест писма, за да може читателят да се ориентира. Войната вече е свършена. 1920 г. е. Недоимък има, за да не кажем глад, но това, което най-вече се чувствува от младежта, е глад за духовна обнова. Аз вече съм студентка в Юридическия факултет заедно с моите връстници четем и попиваме Ибсен, Стриндберг, Хауптман, Хамсун, а Достоевски жадно поглъщаме. Блок, Брюсов, Балмонт са наши настолни книги и другари в срещите ни. Знаехме наизуст цели пасажи и понякога в хор ги декламирахме. А далечният тътен на Маяковски вече се усещаше. Плиснала беше вълна от белогвардейци над цяла Европа. На път за Париж през София минаваха знаменитости - Полевицкая, Карсавина, хор „Жаров" и за наша велика радост - Московският художе ствен театър с Качалов, Павлов, Германова, Чехова, Масалитинов и още много, много театрални знаменитости. Не изпускахме тези срещи. И ето на едно от тези представления се започна тази история". В кулоарите на стария Народен театър сме рояк момичета. Между нас е и омъжената вече Дана Петко Атанасова със своята вечна придружителк а Кайото. Приятелки са от детинство. Дана е решила да я въведе и свърже със своята интелектуална и артистична среда. Между многобройната публика се откроя ва красивата фигура на Петър Райчев, придружен от едър очилат мъж. Райчев - това е нашият кумир. За първи път той ни поставя в контакт с голямото оперно изкуство. През вечер ние гледаме и слушаме опери, в които той създава незабравими образи. Дана свойски се поздравява с двамата. „Дано, молим те, запознай ни с Петър Райчев“ - крещим ние. И след малко той е между нас, доведен от приятеля си Йордан Мечкаров, когото Дана е предопределила вече за партньор на Кайото. „Защо не запознаеш и мене с тези прекрасни същества?" - чуваме гласа на Мечкаров. Бяха го забравили. А след няколко вечери (ние бяхме най-ревностните посетителки на театъра) Дана се появи с нашия известен вече писател Геор ги Райчев. (Тук ще отбележа, че двамата Райчевци - Петър и Георги се родеят.) Той ни се представи като много забавен и весел събеседник с тежест (а беше доста по-възрастен от нас), но с непринудено държание. Харесахме го, хареса го и Кайото, а той беше доведен тази вечер специално за нея. И колко много я хареса той! Тя беше хубаво русокосо момиче със сини очи като незабравки, но това, което бле стеше у нея, бе усмивката, която не слизаше от лицето й. Румена, весела, закачлива, много остроумна, тя непрестанно се шегуваше, хуморът и обаче бе лек. И никой никога не можеше да разбере кога тя говори шеговито, кога - сериозно. Така започна един мъчителен роман в живота на двамата. Тя дари на Райчев само мъки и разочарования. Впрочем ето редове от „Мъничък свят", с. 129 от т. І на „Георги Райче в. Съчинения", 1968 г.: „У всяка жена има две жени: едната капризна, егоистична, Я жестока - това е жената, която не люби, а другата..." А по-надолу, на с. 181, той описва великоленно своята жажда за женска близост. Спомням си много добре, че скоро след тая среща той вече наричаше не по име, а жестокото създание". Тя идваше от еснафска среда, бе вкусила меда на новия интелектуален и артистичен свят (елит), а бе интелигентна. Тя имаше обаче желание да устрои живота си, да има дом. А какво можеше да и даде той? Беше вече утвърден, известен писател - това я блазнеше, но бе дребен чиновник в Министерството на финансите. А по това време писателите живееха трохите от своите произведения. Едва ли днешните писателски крезове могат да си представят тези картини. От всички интимни писма, писани от това време, личи оскъдицата, в която са живеели, желанието по-скоро да се напечата творбата им, защото „авансът" вече е „хвръкнал".

Статията на Андрей Синявски „Митовете на Михаил Зошченко" (в рубриката „Дискусионна трибуна") спира вниманието на читателя върху митовете, намерили широко място в творчеството на М. Зошченко. Авторът възразява срещу съще ствуващото мнение у читатели и зле разбрали го критици, че Зошченко е „битов писател". Дори „най-битовият Зошченко - изтъква А. Синяв ски - живее в света на митовете, които преследват човека. И това не е само външна заплаха. Това са непонятни страхове, довеждащи го до съ стояние на черна меланхолия, в което той периодически е изпадал. Цял живот М. Зошченко се мъчи да избяга или да се защити от неведома опасност. Опасността се поражда от безсъзнателните „първообрази на страха“, които могат да се допълнят и усложнят от други фактори, идващи вече от неговото социално битие, но които в основата си представляват своего рода „митология" на човешкото съществувание на равнището на детския или почти животинския живот. Във връзка с поставената тема в статията са разгледани няколко повести на М. Зошченко: „Козата" (от сборника „Сантиментални повести"), очерците „Хляб и „Безумие" (от сборника „Пред изгрев слънце"), „Аполон и Тамара“, „Страшната нощи и др. Литературният сюжет на повестта „Козата" и нейният главен герой Забежкин, дребен канцелар ски служител от съветско време, води началото си от „Шинел“ на Гогол и отчасти от „Невски проспект". Подобно на Гоголевия Башмачкин, за който всичко в живота се съсредоточава в един шинел, така и за Забежкин всичко се свежда до една коза. Във фамилното име на героя Забежкин, както се изяснява от развитието на сюжета, са от разени и характерът му, и неговата съдба: Забеж кин изтичва в чуждия двор, където се намирала съдбоносната коза. Словото у Зошченко - отбе лязва авторът, — се движи преди сюжета и управ лява сюжета. Подобен е случаят и с името на героинята Домна Павловна - и тук името и презимето на героинята предшествуват появата й и я характеризират. Забежкин завързва с козата близки, почти лирични отношения. Козата сякаш влиза в таен за говор с него и става единственото му близко и любимо същество; той се съветва с нея, тя е не говото доверено лице, от нея Забежкин черпи сили в борбата си с препятствията, които му препреч ват пътя към същата тази коза.

През последните десет години букурещките издателства „Албатрос“, „Картя ромъняска“, „Ака демия" и „Научно-енциклопедическо издателство" насочиха своите усилия към популярните и специализирани речници и енциклопедии от различни изкуства и области на знанието и особено към литературата. Някои от публикациите им имаха много голям успех („Обща митология" от Виктор Кернбах, „Героите на Достоевски" от Валериу Кристя, „Съвременна румънска литература" от Мариан Попа, както и хронологичните и азбучните речници на американската, френската и италианската литература). Към списъка на тези прецизно подготвени справочници - белег на високоразвита издателска култура - можем да добавим и „Речник на румънската литература от началото и до 1900 година" на „Академия". Предлаганият труд респектира не само с обема си (976 страници голям енциклопедичен формат, но и с огромната информация, която авторски колектив от 16 сътрудници на Литературния инсти тут „Александру Йон Куза" от Яш (а не от столи цата) са представили на читателите. В него можем да прочетем 1211 статии (от тях 731 за отделни автори и 477 за периодичния печат). Така енцикло педията представя почти изцяло онова, което е създала румънската книжовност от първите си стъпки до началото на столетието и по същество е опит за история. Достойнството на обзора е и в това, че той включва не само всички литературни публикации, но и по-важните обществено-полити чески периодични издания, в които е имало литературни, културни и художествени рубрики в редакциите, в които са работили писатели. Трябва да се отбележи, че през миналото столетие (както може да се предположи, то заема централно място в речника) културният живот в страната е силно Децентрализиран (всъщност това продължава чак до 30-те години на нашия век) и затова твърде голямо внимание е отделено на литературата, която се е създавала в Яш, Клуж, Брашов, Темишоара, Крайова, Галац, Браила, Сибиу и други по-големи или по-малки центрове. В този раздел особено интересни са статиите за периодичния печат. За всяко от разглежданите издания е дадена максимална информация: издател, редакционен състав, източници за финансиране, списък на сътрудниците, общ обзор на рубриките. Отделно са представени: идейно-естетически насоки и търсения, кампани ите и полемките, промените в ориентацията; резюмирани са програмните статии. В този смисъл специалистът, а и не само той, може да си представи обема на предварително извършената работа от този сравнително неголям колектив, ръководен от видния яшки литературовед Николае А. Урсу. Както отбелязват авторите в предговора си към речника, повечето от разглежданите издания са достигнали до тях в непълен вид, с липсващи или повредени страници, тъй както са се съхранили в обществените библиотеки..." Освен това в труда има и редица микромонографии за малкоизвестни, излизащи през съвсем кратки периоди от време вестници и списания. Техните усилия са особено ценни, като се има предвид, че доста от разгледаните издания са почти недостъпни дори за специалистите - те не могат да се намерят във фондовете на големите книгохранилища в столицата и в останалите университетски градове Клуж, Яш и Крайова. Така че съ ставителите на речника са реставрирали почти изцяло пълната картина на печата от 1829 г. (това е началото на румънската периодика на свободните княжества Молдова и Влахия) до края на XIX век. Немалък интерес представлява и вторият раздел - произведенията, чието авторство е спорно или е неизвестно. Сред тях са: прочутото „Писмо на Някшу" от 1521 г., „Орещийската палея" (пър вият румънски превод на Вехтия завет от 1582 г.), „Воронецкият сборник" (XVI в.), „Букурещката библия" (1869), т. нар. популярни книги: „Еротокрит“, „Езопията“, „Бертолдо“, „Физиолога“, „Варлаам и Йоасаф", „Синтипа", първият превод на 1001 нощ под заглавието „Халима" и др. В реч ника е дадено сбито изложение на тяхното съдър жание и е направен кратък и достъпен за широкия читател литературен анализ. Понякога тези малки очерци са по-интересни и по-полезни, отколкото големите и претенциозни монографии и трактати. А присъствието на всички заедно повишава ценността на речника. Отделно внимание заслужават и статиите за народното поетическо творчество: (баладите, митовете, легендите, приказките, дойните), тъжните народни песни (обредни песни, гатанки, пословици, поговорки). Тук без излишни теоретически разсъждения са описани точно и изчерпателно различните видове фолклор, посочени са характерни примери, разгледана е историческата еволюция на отделните жанрове.

Книгата на Александър Кьосев е новаторско научно изследване, което отразява съвременната методологическа ситуация в нашата литературна наука и е съзвучно с най-модерни търсения в чужде странното литературознание. То носи, тъй да се рече, синдрома на онова, което Пол дьо Ман ше говито нарече „клаустрофобия" - стремежът да се излезе извън иманентното текстово разглеждане на творбата, ситуирането и в широк социално-исторически и културен контекст. Патосът на изследването има, фигуративно казано, центробежна посока. В неговия център е поставена една творба, която обаче не остава цел за себе си, а трябва да се превърне по замисъла на автора не само в произведение, което се наблюдава и разбира, а в уникална гледна точка", от която могат да се наблюдават развойни процеси на българската литература. Композицията на труда демонстрира това отваряне на изследователския кръгозор чрез вписване на първоначално интерпретирания текст - стихотво рението на Н. Фурнаджиев „В нивята" - във все по-широки контекстуални кръгове - най-напред в стихосбирката „Пролетен вятър" като сложно организирана художествена цялост, след това в интертекстуалния фон на публицистично-документалните текстове през 1923 г., литературно-историческия развой на темата за родината, Ботевата литературна традиция. Онова, което характеризира книгата като цяло, бих нарекъл „литературоведски универсализъм". Най-напред това се отнася до съчетаването и пресичането в различните и части на различни литературоведски подходи и жанрове - критикоаналитичен, литературно-исторически, литературно-културологически, сравнително-типологически. А като цяло изследването има теоретическа подкладка: работейки върху конкретен материал от българската поезия, то на всяка крачка разчиства своя методологически терен - обляга се на вече проверени идеи или попътно изработва евристич ни модели, предлага хипотези. Силният теоретичен профил на труда се изра зява още на пръв поглед в неговата методологическа „снабденост“, усилията и амбицията да се съберат в един методологически „ансамбъл едва ли не всички нови идеи, теории и научни дисциплини, влезли напоследък в активно обръщение в литературознанието: Бахтиновата диалогистика, тео 154 рия на интертекста, херменевтика, семиотика, фи лософия на езика, теория на четенето, структурна Лингвистика, антропология. Искам да обърна внимание, че авторът е успял, общо взето, да се справи с една толкова трудна задача - да намери сферата на приложение, да „пласира" и субординира толкова различни теоретически гледни точки и идеи, да ги вземе в опре делено ограничение и уточняване една спрямо дру га, като ги постави в рамките и контрола на социологическия и историческия подход. Тази теоретическа подготвеност се съчетава с други разнородно допълващи се черти на висока изследователска култура: откривателска стръв, ярка способност за индуциране на идеи, завидна овладяност и логика в аргументирането на тезите, усет за художествените тънкости на текста, интуиция за едромащабни, но трудно доловими за не набитото око дистантни сближавания - трансформации в литературния процес, ясен, терминологично точен, изразителен език. Уводната част на книгата изработва гъвкаво определение на ключовия термин „контекст". От една страна, с него се означава литературният и културно-исторически процес, извънтекстовага реалност, в която се ситуира творбата. От друга страна, самото ситуиране, - и тук е методологическият акцент на дефиницията - се пречупва през призмата на четенето-тълкуване, осъществява се като „език на разбирането“. По този начин става илю зорна метопозицията на интерпретаторската гледна точка, тя се оказва поместена в самия контекст, а безкрайната отвореност и незавършеност на мрежата от смислови свързвания (в Бахтиновия и интертекстуалния вариант) придобива конкретна актуалност чрез селективно конструиране на едни или други контекстуални пластове. Опасността от изпадане в обективизъм или релативизъм при решаването на този въпрос (кой конструира?) се преодолява чрез свързване в акта на четенето на заложените в текста на творбата актуализиращи потенции със сътворяващата активност на читателя.

Започнатото от известните литературноисторически трудове на Боян Пенев бинарно разглеждане на южнославянския културен фонд като славянски и като балкански продължава да бъде основен проб лем в развитието на литературната славистика и балканистика. Тази двоичност на научното изследване е обяснима със спецификата на самия регион, мост между Запада и Изтока, даваща неограничени възможности за прилагане на вси чки направления на сравнителното литературо знание. Избраната от Лилия Кирова концептуална формула на „литературни сходства" всъщност представлява опит за типологизиране на различни литературни процеси и явления, обединени хроноло гично в преходния отрязък между XIX и ХХ в. - време, преломно и плодотворно за неотдавна осво бодените от национална зависимост южнославянски народи. Авторката проследява подробно трансформирането на общественото напрежение в ду ховна активност, която от своя страна формира историко-функционалните контури на балканския литературен процес. Съдържащите се в книгата студии и статии са насочени към откриването на идейно-естетическия статус на регионално близ ките и исторически свързани в еволюцията си литератури. Началната студия „За някои особености на южнославянския реализъм" продължава изследователската тенденция, започната от Боян Ничев в неговия „Увод в южнославянския реализъм" (1971), предполагащ продължаващи научни усилия и на други учени спрямо такъв важен период от развитието на славянските литератури изобщо. Релефът на южнославянския реализъм е обяснен от Л. Кирова с появата на жанрови предпочитания във формиращото се литературно направление, отнасящо се към действителността с непознат дотогава аналитизъм и критицизъм. Интересът към романа е заменен с предпочитание към творческите възможности на кратките белетристични форми, изравняващо усилията на балканските прозаици с апогея на западноевропейския и руския разказ (Мопасан, Чехов и др.). Това съвпадение е представено от авторката не като ускорено достигане, а като показател за възможностите на самобитния балкански литературен генезис. Може би едно по-задълбочено структурно анализиране на поетиката на южнославянската белетристика би дало още по-убедителни доказателства за култур ната приемственост като литературно-процесуал на (стара и нова литература) и социално-рецеп ционна (патриархално-буржоазно общество) изява, Действително процесът на „огражданяването" на населението определя характера на литературната комуникация, но фиксираното от авторката жанрово темпо за началото на ХХ век (закъсняването на романа, появата на цикли от разкази и пр.) би могло да се дообясни освен с влиянието на масо вата социокултурна среда и с особеностите на книжовната традиция.

Изпитанията, на които времето подлага рабо тещия в сферата на литературната критика, са свързани с избора на произведенията, с дилемите, пред които изправя своя читател литературната творба. Във встъпителната част към книгата си „Имената на времето" Валери Стефанов катего рично посочва: „.. интересували са ме начините, по които литературата защищава човека, укрепва неговото място в света, шепнейки му любопитни приказки за дълга и свободата". Освен яснота тук откриваме и известна доза ирония, особена ирония, която, утвърждавайки, отрича и отричайки, утвърж дава. Става дума за нашепваните любопитни при казки... Авторът е наясно, че твърде много инди видуални и политически доктрини злоупотребяват с тези свещени понятия. Поради това са ги лишили от сакралната им същност. И все пак у В. Стефа нов съществува порив да се докосне до истинските им имена. Първата част на книгата разглежда произве денията „Моята молитва" на Хр. Ботев, „Бай Ганьо" на Ал. Константинов, „Септември" на Г. Милев, „Шибил" на Й. Йовков и цялостното творче ство на Св. Минков. При прочита на класиката авторът откровено се пази от преповтаряне на очевидни, добре известни тези. Но той не застава и в позата на тщестлавен първооткривател и нерядко прибягва до утвърж даване на ценни наблюдения на други изследователи, като обогатява и с нови аспекти техните тълкувания. Валери Стефанов е добросъвестен и оригинален литературен историк. Статиите от първия раздел на дебютната му книга доказват, че за тази дейност се изисква повече от сериозни исторически и литературоведски познания, търпеливо прощудиране на огромната планина от разнородни по своя та същност съчинения. Това повече при разглеждания автор е пъргава мисъл, боравеща свободно със знаците на българската култура от различни периоди. И това е единият от елементите, който хвърля мост между двете части на книгата, Вторият елемент е полемичната острота, която диалогизира (при това елегантно) с остарели, примитивни или неубедителни схващания. В едни случаи - открито, в други - косвено, със сред ствата на иронията, чиито възможности в широк регистър авторът владее така добре, както малцина негови колеги. И тази способност е своеобразен промоциум за всеки, който претендира да бъде arbitrum eleganterium в зоната на критиката. Съществуват ли обаче приносни наблюдения към разгледаните в първата част на книгата произведения на български класици? Въпреки твърде лековатото етикиране на маса литературнокритически писания със задължаващото „принос" нека се спрем конкретно върху разра ботките, които реставрират семантиката на тази поизносена дума.

Програмният колектив по историческа поетика под ръководството на проф. Атанас Натев проведе от 11 до 13 април 1989 г. своята редовна втора конференция. Общата тема на конференцията беше формулирана „Проблемни ситуации в бъл гарската литература“, като под проблемна ситуация се разбира такъв кризисен момент в движе нието на художествения процес, при който литературата търси някакво свое ново качество. Това ново качество може да се отнася както до вътрешния механизъм на самата литература - нейните начини на проява в общественото пространство, правилата, според които тя се организира като обществена дейност, а също така и вътрешните промени в самите правила - типове условност, въздействен механизъм, нови структури, ценностна система, проблематика на процеса. Така формулираната тема даваше възможност да се хвърли мост между подчертано методологическите търсения на литературознанието и конкретните прояви на българския национален художествен процес с неговите специфични исторически, обществени и художе ствени детерминатори. В работата на конференцията беше включена и кръгла маса по методология на литературозна нието, която остава постоянна задача на програмния колектив, доколкото въпросите на самото изу чаване на литературните движения представляват една динамична и зависима от конкретността на литературния процес проблематика. Тема на кръглата маса беше замислената от секцията по 11 Литературна мисъл, кн. 8 ПО ИСТОРИЧЕСКА ПОЕТИКА теория на литературата програма за изучаване на понятийната система на литературознанието, свързана с проблемния заряд на литературовед ските термини, които непрекъснато се колебаят между способността си да означават вътрешни противоречия в проблематиката на литературоведските изследвания, от една страна, и способността им да се клишират, да се схващат като найменования на някакви затвърдели структури, което обаче означава постепенно изпразване на реалния смислов обхват на понятието и превръщането му в магическа формула. Затова и мотото на програ мата беше „Проблематичните понятия на литературознанието". А целта - създаване на поредица от студии, които да разгледат вътрешната проблемност на литературоведските понятия. Първият ден на конференцията беше открит от проф. Милена Цанева и проф. Атанас Натев. Първият доклад беше изнесен от проф. Боян Ничев на тема „Историческа поетика и история на литературата. Проблемни ситуации". Докладчи кът говори за механизмите на осъществяване на преломните движения и за откриването на древни поетически структури в модерната литература с променена художествена функция. Такива струк тури са например вълшебната приказка за романа и митологическата сказовост за прозата от шестдесетте години.