„Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време от Александър Кьосев

Книгата на Александър Кьосев е новаторско научно изследване, което отразява съвременната методологическа ситуация в нашата литературна наука и е съзвучно с най-модерни търсения в чужде странното литературознание. То носи, тъй да се рече, синдрома на онова, което Пол дьо Ман ше говито нарече „клаустрофобия" - стремежът да се излезе извън иманентното текстово разглеждане на творбата, ситуирането и в широк социално-исторически и културен контекст. Патосът на изследването има, фигуративно казано, центробежна посока. В неговия център е поставена една творба, която обаче не остава цел за себе си, а трябва да се превърне по замисъла на автора не само в произведение, което се наблюдава и разбира, а в уникална гледна точка", от която могат да се наблюдават развойни процеси на българската литература. Композицията на труда демонстрира това отваряне на изследователския кръгозор чрез вписване на първоначално интерпретирания текст - стихотво рението на Н. Фурнаджиев „В нивята" - във все по-широки контекстуални кръгове - най-напред в стихосбирката „Пролетен вятър" като сложно организирана художествена цялост, след това в интертекстуалния фон на публицистично-документалните текстове през 1923 г., литературно-историческия развой на темата за родината, Ботевата литературна традиция. Онова, което характеризира книгата като цяло, бих нарекъл „литературоведски универсализъм". Най-напред това се отнася до съчетаването и пресичането в различните и части на различни литературоведски подходи и жанрове - критикоаналитичен, литературно-исторически, литературно-културологически, сравнително-типологически. А като цяло изследването има теоретическа подкладка: работейки върху конкретен материал от българската поезия, то на всяка крачка разчиства своя методологически терен - обляга се на вече проверени идеи или попътно изработва евристич ни модели, предлага хипотези. Силният теоретичен профил на труда се изра зява още на пръв поглед в неговата методологическа „снабденост“, усилията и амбицията да се съберат в един методологически „ансамбъл едва ли не всички нови идеи, теории и научни дисциплини, влезли напоследък в активно обръщение в литературознанието: Бахтиновата диалогистика, тео 154 рия на интертекста, херменевтика, семиотика, фи лософия на езика, теория на четенето, структурна Лингвистика, антропология. Искам да обърна внимание, че авторът е успял, общо взето, да се справи с една толкова трудна задача - да намери сферата на приложение, да „пласира" и субординира толкова различни теоретически гледни точки и идеи, да ги вземе в опре делено ограничение и уточняване една спрямо дру га, като ги постави в рамките и контрола на социологическия и историческия подход. Тази теоретическа подготвеност се съчетава с други разнородно допълващи се черти на висока изследователска култура: откривателска стръв, ярка способност за индуциране на идеи, завидна овладяност и логика в аргументирането на тезите, усет за художествените тънкости на текста, интуиция за едромащабни, но трудно доловими за не набитото око дистантни сближавания - трансформации в литературния процес, ясен, терминологично точен, изразителен език. Уводната част на книгата изработва гъвкаво определение на ключовия термин „контекст". От една страна, с него се означава литературният и културно-исторически процес, извънтекстовага реалност, в която се ситуира творбата. От друга страна, самото ситуиране, - и тук е методологическият акцент на дефиницията - се пречупва през призмата на четенето-тълкуване, осъществява се като „език на разбирането“. По този начин става илю зорна метопозицията на интерпретаторската гледна точка, тя се оказва поместена в самия контекст, а безкрайната отвореност и незавършеност на мрежата от смислови свързвания (в Бахтиновия и интертекстуалния вариант) придобива конкретна актуалност чрез селективно конструиране на едни или други контекстуални пластове. Опасността от изпадане в обективизъм или релативизъм при решаването на този въпрос (кой конструира?) се преодолява чрез свързване в акта на четенето на заложените в текста на творбата актуализиращи потенции със сътворяващата активност на читателя.