вятър

Фурнаджиев винаги е амбицирал тълкувателите: в поезията му се сплитат необикновената сила на емоционалното внушение и някаква неподвластност на неговия поетичен свят на мерките на здравия разум, той е завладяващ, стихиен, от една страна, и труден до неразбираемост, от друга. Вероятно това странно сплитане е двига тел на нестихващия през годините интерес на критиката към него, на създаването на все нови и нови тълкувания. Иван Мешеков, Георги Цанев, Георги Бакалова, Людмил Стоянов, Пантелей Зарева, Здравко Петров, Тончо Жечев, Розалия Ликова, Милена Цанева, Радосвет Коларов, Лидия Велева", Жельо Авджиев 12, Здрав ко Чолаков13 - тази непълна верига от имена, която достига до представителите най-младото критическо поколение 14, 15, удостоверява жизнеността на този интерес, а и малко плаши онзи, който застане с интерпретаторски амбиции пред „Пролетен вятър": какво друго, какво ново и различно би могъл да каже той? Още повече, в тълкуванията и оценките сякаш са изчерпани възможните мнения и дори край ности - от високата оценка на Ив. Мешеков и Мл. Иванов (Г. Цанев) до унищожителните статии на Людмил Стоянов и Константин Гълъбов 16...

Книгата на Александър Кьосев е новаторско научно изследване, което отразява съвременната методологическа ситуация в нашата литературна наука и е съзвучно с най-модерни търсения в чужде странното литературознание. То носи, тъй да се рече, синдрома на онова, което Пол дьо Ман ше говито нарече „клаустрофобия" - стремежът да се излезе извън иманентното текстово разглеждане на творбата, ситуирането и в широк социално-исторически и културен контекст. Патосът на изследването има, фигуративно казано, центробежна посока. В неговия център е поставена една творба, която обаче не остава цел за себе си, а трябва да се превърне по замисъла на автора не само в произведение, което се наблюдава и разбира, а в уникална гледна точка", от която могат да се наблюдават развойни процеси на българската литература. Композицията на труда демонстрира това отваряне на изследователския кръгозор чрез вписване на първоначално интерпретирания текст - стихотво рението на Н. Фурнаджиев „В нивята" - във все по-широки контекстуални кръгове - най-напред в стихосбирката „Пролетен вятър" като сложно организирана художествена цялост, след това в интертекстуалния фон на публицистично-документалните текстове през 1923 г., литературно-историческия развой на темата за родината, Ботевата литературна традиция. Онова, което характеризира книгата като цяло, бих нарекъл „литературоведски универсализъм". Най-напред това се отнася до съчетаването и пресичането в различните и части на различни литературоведски подходи и жанрове - критикоаналитичен, литературно-исторически, литературно-културологически, сравнително-типологически. А като цяло изследването има теоретическа подкладка: работейки върху конкретен материал от българската поезия, то на всяка крачка разчиства своя методологически терен - обляга се на вече проверени идеи или попътно изработва евристич ни модели, предлага хипотези. Силният теоретичен профил на труда се изра зява още на пръв поглед в неговата методологическа „снабденост“, усилията и амбицията да се съберат в един методологически „ансамбъл едва ли не всички нови идеи, теории и научни дисциплини, влезли напоследък в активно обръщение в литературознанието: Бахтиновата диалогистика, тео 154 рия на интертекста, херменевтика, семиотика, фи лософия на езика, теория на четенето, структурна Лингвистика, антропология. Искам да обърна внимание, че авторът е успял, общо взето, да се справи с една толкова трудна задача - да намери сферата на приложение, да „пласира" и субординира толкова различни теоретически гледни точки и идеи, да ги вземе в опре делено ограничение и уточняване една спрямо дру га, като ги постави в рамките и контрола на социологическия и историческия подход. Тази теоретическа подготвеност се съчетава с други разнородно допълващи се черти на висока изследователска култура: откривателска стръв, ярка способност за индуциране на идеи, завидна овладяност и логика в аргументирането на тезите, усет за художествените тънкости на текста, интуиция за едромащабни, но трудно доловими за не набитото око дистантни сближавания - трансформации в литературния процес, ясен, терминологично точен, изразителен език. Уводната част на книгата изработва гъвкаво определение на ключовия термин „контекст". От една страна, с него се означава литературният и културно-исторически процес, извънтекстовага реалност, в която се ситуира творбата. От друга страна, самото ситуиране, - и тук е методологическият акцент на дефиницията - се пречупва през призмата на четенето-тълкуване, осъществява се като „език на разбирането“. По този начин става илю зорна метопозицията на интерпретаторската гледна точка, тя се оказва поместена в самия контекст, а безкрайната отвореност и незавършеност на мрежата от смислови свързвания (в Бахтиновия и интертекстуалния вариант) придобива конкретна актуалност чрез селективно конструиране на едни или други контекстуални пластове. Опасността от изпадане в обективизъм или релативизъм при решаването на този въпрос (кой конструира?) се преодолява чрез свързване в акта на четенето на заложените в текста на творбата актуализиращи потенции със сътворяващата активност на читателя.

Краткото ми познанство с него е сред най-щастливите в живота ми. За Тодор Нейков, преводача, знаех от малката книжка с откъси от Менендес-и-Пелайо, Унамуно и Ортега-и-Гасет за „Дон Кихот", от превода на гениалния роман на Сервантес „Дон Кихот" и от още няколко книги на испански и латиноамерикански автори. Знаех, че е получил блестящо образование в Гренобъл и Париж, че владее прекрасно френски, немски и испански, че е син на известния дипломат Петър Нейков... Делото на Тодор Нейков е огромно - той работи на попрището на превода повече от 40 години. На него дължим преводите на десетки книги от: Бласко Ибанес, Перес Галдос, Гарсия Лорка, Унамуно, Ортега-и-Гасет, Хименес, Карпентиер, Неруда, Камило Хосе Села... Той еистински посланик на испанската култура у нас, подготвил едесетки талантливи свои уче ници, които днес продължават делото му. Както казва за него проф. Исак Паси, извършеното от Тодор Нейков е истински интелектуален подвиг Имах щастието да го срещна и разговарям с него в продължение на един-два месеца, Спомням си първата ни среща на 31 март 1984 г. Бяхме се уговорили по телефона и още като позвъних ми отвори висок строен мъж, в елегантен сив костюм и любезно ме въведе в гостната. От цялата му фигура се излъчваше сдържана сила. Ведрото му лице, спокойният глас - мек и уверен, отмерените жестове, деликатността му - всичко това издаваше характер на човек, който знае цената си и следва линията на живота си неотклонно. Заобиколен от лавици с книги, сред „ладиите от речници", както той се изрази, Тодор Нейков приличаше на капитан на кораб, тръгнал в безкрайно пътешествие из света на испанската и латиноамериканска литература. Предлагам на вниманието на читателите запис на разговорите ми с изтъкнатия преводач Тодор Нейков, състояли се на 31 март, 2, 3 април и 9 май 1984 година. Текстът на разговорите бе проведен от самия преводач и в настоящата публикация се взети предвид неговите поправки и бележки. - Другарю Нейков, Вие сте сред учредителите на СПБ. Как се стигна до създаването на този съюз, Какво сдружение имаха преди това преводачите? - Преди да се създаде този съюз, имаше различни форми в миналото, които до една не задоволяваха нуждите и бяха еднодневки. В Министерството на информацията още от 1946 г. бе основан един комитет, чийто секретар бе Хенри Левенсон. Този комитет бе установил практиката, всички преведени книги, които предстоят да излязат, да бъдат преглеждани от него. И това бе много важно. Освен партийното издателство, което не бе подложено на този контрол, всички други (тогава още частни) не можеха да минат без визита на този комитет. След това преминахме към едни кабинети на преводачите, към едно обединение, включено към Съюза на писателите с много плаващ статут, без никакви привилегии. При едно посещение на хърватския поет Златко Гориян - който бе председател на Международната федерация на преводачите, той ни запали за борба за някаква организация. И почнахме да работим, съ ставяхме устави, събирахме се, дискутирахме, търсехме подкрепа от различни инстанции. Накрая Международният отдел на ЦК на БКП пое инициативата в ръцете си и с негова помощ организирахме учре дителния си конгрес. Той се състоя през 1974 г. с около 300 души членове-учредители. Той бе признание за нашата работа и постави началото на организираната ни дейност.