своето

Географските, етнологическите и историческите координати на ру мънския народ са, разбира се, известни. Краен резултат на романиза цията на местния трако-дако-моезийски елемент и на по-късната асимилация на славяните в последните векове от първото хилядолетие на нашата ера, в земите на европейския Юго-Изток, северно от Дунав, както и върху двата склона на Карпатите, румънският народ се е развивал при особени условия, между Изток и Запад, между Север и Юг, върху кръстопътя на известни нации и съдби, почти винаги антагонистични. Твърдите насоки на културата и на литературата отразяват на свой ред, както това впрочем еестествено, всички тия координати. Създавайки своя собствена национална структура, която е била в постоянна еволюция, културата и литературата на румънския народ са поддържали в същото време многобройни и живи връзки с културните прояви на славянския свят, както и с тези на византийската култура, а също така с културата и литературата на романските и германски народи на Запад. Преди да преминем към предмета на настоящия доклад, който има за цел да представи развитието на румънската литература, като се започне от края на XVIII в., ние смятаме за необходим един кратък увод, предназначен да припомни фазите, предшествуващи модерната епоха, която е въз приела - както ще видим - известни позиции спрямо литературата на феодалното минало.

Темата е интересна и многообещаваща Всеки ценител на художествена литература, а дори и обикновеният любознателен читател винаги с удоволствие ще научат нещо за произхода на една творба, за това, как и защо е написана, как я оценява нейният създател, колко истина и колко измислица" има в тази или онази книга, в един или друг герой и т. н. От друга страна, въпросите за творческия процес при писателя, за историята на неговите произведения представляват солидна основа за изучаване както на творческия му път, така и за обобщения върху литературното ни развитие през определен период, а също и материал за психологията на литературното творчество. Така че двата тома „Български писатели за себе си..." безспорно ще достигнат до широки кръгове, ще задоволяват разнородни интереси. Усилията на колектива от редактори и съ ставители (Борис Делчев, Симеон Султанов, Иван Пауновски, Иван Сестримски, Мария Арнаудова, Надежда Тихова, Пеньо Русев и Лидия Велева) са се оказали плодотворни. Основното достойнство на сборника е оригиналността на поместените материали. Съставителите изоставят всякакви тълкувания, преразкази, спомени и др., а с това и неизбеж ните прояви на субективизъм, неточност и противоречия при коментиране на фактите от различни лица. Творците говорят сами за себе си, а това вече определя и редица характерни особености на сборника. Преди всичко неговите съставители са поставени в зависи мост от материала, с който разполагат, т. е. от това, което съществува в архивите или което са получили от самите автори. Така че когато говорим за пълнота и изчерпателност на съдържанието, за броя на представените писатели, една голяма част от бележките остават като пожелания, без да се отнасят за сметка на съставителите. И все пак даже беглият поглед доказва, че в двата тома участвуват с един или с повече материали почти всички изтъкнати фигури в българската литература от Възраждането до днес. Може да се съжалява например, че един крупен творец като Г. Караславов не е разказал повече за началото на своя творчески път, за жизнените източници на своите книги, за работата си при създаване на своя положи телен герой - комуниста от 30-те години. Ясно е, че тежките условия на живот и творчество на нашите най-големи пролетарски поети Смирненски и Вапцаров, както и на изтъкнати творци на нашия пролетарски литературен фронт като Н. Ланков, Н. Хрелков, Кр. Белев и др. не са им създавали възмож ност за творчески самоанализи, оценки, тъл кувания. Липсата на материали за тези творци 142 безспорно обеднява картината на развитието на революционната линия в българската литература (Хр. Смирненски е представен в т. II само с няколко бележки за творчески проекти). Не е безинтересен творческият процес и у някои от майсторите на съвременната поезия и проза, като Вл. Башев, Л. Левчев, Б. Райнов и др. При преглед на съдържанието на сборника възниква и друг въпрос: доколко ценен може да бъде творческият опит при някои средни по възможност писатели, чието дело ес поограничено значение и представлява отминал етап в литературата ни, или при личности, оставили име в други области (например К. Гълъбов). Необходимо ли е да се занимаваме с историята на едно произведение, което не е в златния фонд" на българската литература? Въпросът е особено спорен за съвременни произведения, още непревърнали се в литературна история. Ясно е, че всяко творческо усилие, всеки опит за превръщане на жизнената в художествена правда представлява интерес от гледище на психологията на литературното творчество. В този смисъл въпросът може да се сведе до степенуване на задачите по тяхната важност, т. е. след като извлечем максимума от опита, творческия мироглед и естетическите възгледи на големите" да вървим към обогатяване, допълване, детайлизиране на общата картина на един вековен национално-исторически и социално обусло вен общокултурен и литературен процес. Може би именно в стремежа да се извлече този максимум" в сборника са попаднали откъси от изказвания, писма, предговори и др., които в лаконичната си форма и вън от контекста са често неясни и едва ли разкриват нещо характерно за личността на писателя или за обстановката, при която той твори и издава своите книги (например 3. Стоянов: 1. От гдето минах искат Искандеря... 4. Така също и Искандер стои още. Ако го дадем без пари, ще се намерят мющерии. Елин Пелин: Първата ми книга излезе към 1904 го дина. Д. Димов: Моето развитие като писа тел в тази насока се определя от романите Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн"). Материалите в сборника са от различен характер - авторски предговори към съчи нения, откъси от автобиографии, отговори на анкети, изказвания, направени специално за случая, лични спомени; някои са написани белетристично, други - в по-теоретичен аспект. Отделните автори според творческата си натура изясняват фактологиче ската страна на проблема, клонят към теоре тически обобщения или създават по-богат емоционален пълнеж. Цялото това разнообра зие прави сборника (независимо от голямата му литературоведска стойност), четивен, инте ресен и занимателен в най-добрия смисъл.

Външният вид на човека играе немалка роля за самочувствието му. Антон Страшимиров е бил красив човек. Ето как са го видели неговите съвременници: „Тогава Страшимиров беше едва на 20 години. Той беше едно бяло и стройно, с възхитителна красота младо момче, с гълъбови очи и буйна къдрава, дълга руса коса, с весел и пъргав нрав и с едно рядко красноречие. Той беше тогава с касторена шапка с голяма периферия... Ние всички се възхищавахме от неговата красота. А когато се разхождахме с него из бургаските улици, младите еврейки икрасиви гъркини се захласваха да го гледат и лудееха по него..." (Иван Калинкоев. Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Елин Пелин в спомените на съвременниците. С., 1962, с. 20). И по-късно през годините на зрелостта: „Едър, винаги с черна шапка, с малко наведена глава, с тъмна брада, с болно свити устни и полупритворени очи, които се тъмнеят и горят, загледани колкото навътре, толкова и към света. Особено към живота на общата родина..." (Цветан Петков. Юбилеен сборник по случай 60 г. от раждането на Антон Страшимиров - 1931 г., с. 55). И най-после през годините на старостта: „Антон Страшимиров бе на вид хрисим човек. Закачил бастуна между лакътя и китката си, той носеше спокойно деликатното си тяло и в напреднали години. У него правеха впе чатление зорките му, бляскави очи, които не изпускат нищо и на този, и на отсрещния тротоар, и влажните му младежки устни. Имаше една благородна триъгълност в главата му поради широкото му открито чело и заострена брада. Казваха, че бил лют, а имаше вид на човек, когото лесно можеш да разплачеш“ (Петър Мирчев. София от завчера. С., 1969, с. 183). Тази външна представителност, за която говорят всички автори, индиви дуализирана и одухотворена от постоянен вътрешен огън, несъмнено е правила впечатление навсякъде, където се е появявал този човек през дните на младостта му. Но нас ни интересува повече доколко той е осъзнавал привлекателността на своята личност и доколко това съзнание е влияело на самочувствието му. Красивият учител несъмнено е улавял женските погледи, които са проследявали високата му фигура, когато е пресичал бургаските улици.

Книгата на Александър Кьосев е новаторско научно изследване, което отразява съвременната методологическа ситуация в нашата литературна наука и е съзвучно с най-модерни търсения в чужде странното литературознание. То носи, тъй да се рече, синдрома на онова, което Пол дьо Ман ше говито нарече „клаустрофобия" - стремежът да се излезе извън иманентното текстово разглеждане на творбата, ситуирането и в широк социално-исторически и културен контекст. Патосът на изследването има, фигуративно казано, центробежна посока. В неговия център е поставена една творба, която обаче не остава цел за себе си, а трябва да се превърне по замисъла на автора не само в произведение, което се наблюдава и разбира, а в уникална гледна точка", от която могат да се наблюдават развойни процеси на българската литература. Композицията на труда демонстрира това отваряне на изследователския кръгозор чрез вписване на първоначално интерпретирания текст - стихотво рението на Н. Фурнаджиев „В нивята" - във все по-широки контекстуални кръгове - най-напред в стихосбирката „Пролетен вятър" като сложно организирана художествена цялост, след това в интертекстуалния фон на публицистично-документалните текстове през 1923 г., литературно-историческия развой на темата за родината, Ботевата литературна традиция. Онова, което характеризира книгата като цяло, бих нарекъл „литературоведски универсализъм". Най-напред това се отнася до съчетаването и пресичането в различните и части на различни литературоведски подходи и жанрове - критикоаналитичен, литературно-исторически, литературно-културологически, сравнително-типологически. А като цяло изследването има теоретическа подкладка: работейки върху конкретен материал от българската поезия, то на всяка крачка разчиства своя методологически терен - обляга се на вече проверени идеи или попътно изработва евристич ни модели, предлага хипотези. Силният теоретичен профил на труда се изра зява още на пръв поглед в неговата методологическа „снабденост“, усилията и амбицията да се съберат в един методологически „ансамбъл едва ли не всички нови идеи, теории и научни дисциплини, влезли напоследък в активно обръщение в литературознанието: Бахтиновата диалогистика, тео 154 рия на интертекста, херменевтика, семиотика, фи лософия на езика, теория на четенето, структурна Лингвистика, антропология. Искам да обърна внимание, че авторът е успял, общо взето, да се справи с една толкова трудна задача - да намери сферата на приложение, да „пласира" и субординира толкова различни теоретически гледни точки и идеи, да ги вземе в опре делено ограничение и уточняване една спрямо дру га, като ги постави в рамките и контрола на социологическия и историческия подход. Тази теоретическа подготвеност се съчетава с други разнородно допълващи се черти на висока изследователска култура: откривателска стръв, ярка способност за индуциране на идеи, завидна овладяност и логика в аргументирането на тезите, усет за художествените тънкости на текста, интуиция за едромащабни, но трудно доловими за не набитото око дистантни сближавания - трансформации в литературния процес, ясен, терминологично точен, изразителен език. Уводната част на книгата изработва гъвкаво определение на ключовия термин „контекст". От една страна, с него се означава литературният и културно-исторически процес, извънтекстовага реалност, в която се ситуира творбата. От друга страна, самото ситуиране, - и тук е методологическият акцент на дефиницията - се пречупва през призмата на четенето-тълкуване, осъществява се като „език на разбирането“. По този начин става илю зорна метопозицията на интерпретаторската гледна точка, тя се оказва поместена в самия контекст, а безкрайната отвореност и незавършеност на мрежата от смислови свързвания (в Бахтиновия и интертекстуалния вариант) придобива конкретна актуалност чрез селективно конструиране на едни или други контекстуални пластове. Опасността от изпадане в обективизъм или релативизъм при решаването на този въпрос (кой конструира?) се преодолява чрез свързване в акта на четенето на заложените в текста на творбата актуализиращи потенции със сътворяващата активност на читателя.

Динамиката на представите за свое и чужди, за старо и ново е провокирала често изследователите на Българското възраждане. У етановяването на нов начин на тълкуване на света, на моралните норми налага необходимостта от стабилизиране на новата ценностна система. Това води до постоянно угвърждаване на новите модели - поведенчееки и културно-художествени- на базата на ПОЗНАТОТО. Срещата на новата (от европейски тип) цивилизованост, от една страна, със старата, ориентирана към гръко-византийския културен модел, от втора, и с патриархалнофолклорната култура, от трета, предизвиква някои от основните тематични, идейни и художествени търсения на новата българска книжнина.

The paper examines the way Alexander Teodorov Balan’s textbook Bulgarian Literature (1896) - the first academical history of Bulgarian literature - includes in the content of the latter folklore, medieval and modern literature; the manner in which it draws the line at the "ours" and "appropriates" unexpected ranges and parts of oral culture and literature. Described here are the rhetorical strategies of appropriation of migrating plots in folklore; of creating of the Bulgarian "Marko-iad"; of transformation of Byzantine manuscripts into Bulgarian ones, etc. The strategies in question are examined as a part of an all-round institutional rhetoric, logically conflicting, but stimulating, a rhetoric inherited by Balan" s textbook from its models - the histories of slavonic literatures. The paper attempts to elucidate a paradox: how is it possible the "Bulgarian" which is composed of so many problematic pieces to be presented as non-problematic and apparent.