художествения

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

Пет години преди Едгар Елан По да измисли своя детектив мосю Огюст Дюпен като пример за аналитична фантазия и комбинативност, той разкрива произхода на Дюпеновата проницателност: по дедуктивен път той лишава Мелцеловия играч на шах от неговата мнима техника, която го бе превърнала в многопосещавано и многохвалено чудо. По доказа скрития в апаратурата човек. Шах матното изкуство на този играч съвсем не беше сензационно, учудване предизвикваше илюзорното техническо постижение, мнимият автомат. В седемнадесет точки По обоснова не само защо по всяка вероятност в апарата може да е скрит човек, но и че по необходимост той се обслужва от човек. Мелцеловият играч на шах, построение на Волфганг фон Кемпелен, беше едно измамно изобретение, чийто нос обаче сочеше във вярната посока. Два века след механизма на Фон Кемпелен, който трябваше да създава илюзията за автомат, ние сме изправени пред автомати не само при игра на шах. И не само техният малък обем, но и тях ната мощност, комбинативност и бързина ще попречат поначало на всеки да търси в тях скрит човек. Сега изобретателите на компютъра са онези, които искат да вмъкнат в него, в перфектния автомат, човек. Защото съвършенството на автомата предизвиква у много хора ирационални страхове - независимо от социалните проблеми, които възникнаха в западния свят с неговата масова поява. Перфект ността е повече от човешка, свръхчовешка, следователно нечовешка и поради това обезпокояваща. Не съвсем без вътрешен страх ние обслужваме копчетата, завиждаме на следващите поколения за непринуденото им боравене с тези уреди и развиваме може би едно закъсняло разбиране за нашите прадеди, които уплашени и с треперещи пръсти са обръщали ключа на електрическата си лампа. Производителите на компютри се опитват да обезсилят такива блокиращи пласмента страхове чрез очовечаване на апарата, което го представя като партньор и приятел. До микропроцесора се вгражда, така да се каже, един човек. Този излишно инсталиран човек няма нищо общо със стоящия зад апарата човек, с тези, които го произвеждат, използуват и направляват, с учените и техниците, с политиците и военните. Този човек има само една-единствена функция: той трябва да ни убеди в своето непрестанно присъствие и само чрез него да постави под съм нение техническото управляващо устройство и да го представи като нов тип на Мелцеловия играч на шах. Нещо противоестествено, защото то противоречи не само на нашата природа, то

В процеса на организация на художествения универсум определяща роля играят както философските и естетическите възгледи на поета, така и най-значимите структурни принципи, обусловени от тях и позволяващи да се създаде повторно и адекватно структурата на макро- и микросвета. Този въпрос е останал встрани от вниманието на изследователите на фетавото творчество. Изясняването на проблема би доказало непроизволността и системността на художественото мироздание в лириката на Афанасий Фет, би го представило именно като ко см о с (организирано пространство), противостоящ на ентропията. В това отношение особен" място при моделирането на света заемат принципите на сакрализация, на отразяване и бинарност, тенденцията към примиряване на антиномиите, към съвместяване и единение, ефектите на неуловимост и повишена сетивност, представите за светлината като метацвят, за тишината и мълчанието като форма на изказ и др. Светът в лириката на Афанасий Фет е почти "безлюден". Той е моноцентричен, първичен и универсален. Малобройността и несложността на елементите, които го изграждат, са дълбоко осмислени: те се определят hреди всичко от стремежа на поета да моделира своето художествено мироздание като първосвят, в който извечиото е същевременно вечно, константно и абсолютно. По самата си структура светът като Дом на поетичната истина би трябвало да бъде достоен за нея, съответстващ и - за Фет това означава: изчистен от всичко преходно. Поетът не връща Cll"тa към неговото начално състояние, но го освобождава почти напълно от "наносите" на еволюцията (и преди всичко от историко-социалните черти, от "прозата" и "суетата"), за да разкрие неизменната същност на вселената - красотата. Второто важно основание за първичната структура на фетавото художествено мироздание е схващането на поета, че примитивът притежава особена философска значимост. Неговата истинност е едновременно и тайна (т. е. непонятност, неразгадана сложност), и откровение (откровението, подобно на прозрението, означава яснота, п~остота и недвусмисленост - тъй като се отнася до същността на нещата). Универсумът на красотата, създаден от поетическото слово на Афанасий Фет е "семето", което се запазва във времето. Апологията на красотата е всъщност култова памет