Писма на Георги Райчев до Йордан Мечкаров

Предавам предисторията на тези шест писма, за да може читателят да се ориентира. Войната вече е свършена. 1920 г. е. Недоимък има, за да не кажем глад, но това, което най-вече се чувствува от младежта, е глад за духовна обнова. Аз вече съм студентка в Юридическия факултет заедно с моите връстници четем и попиваме Ибсен, Стриндберг, Хауптман, Хамсун, а Достоевски жадно поглъщаме. Блок, Брюсов, Балмонт са наши настолни книги и другари в срещите ни. Знаехме наизуст цели пасажи и понякога в хор ги декламирахме. А далечният тътен на Маяковски вече се усещаше. Плиснала беше вълна от белогвардейци над цяла Европа. На път за Париж през София минаваха знаменитости - Полевицкая, Карсавина, хор „Жаров" и за наша велика радост - Московският художе ствен театър с Качалов, Павлов, Германова, Чехова, Масалитинов и още много, много театрални знаменитости. Не изпускахме тези срещи. И ето на едно от тези представления се започна тази история". В кулоарите на стария Народен театър сме рояк момичета. Между нас е и омъжената вече Дана Петко Атанасова със своята вечна придружителк а Кайото. Приятелки са от детинство. Дана е решила да я въведе и свърже със своята интелектуална и артистична среда. Между многобройната публика се откроя ва красивата фигура на Петър Райчев, придружен от едър очилат мъж. Райчев - това е нашият кумир. За първи път той ни поставя в контакт с голямото оперно изкуство. През вечер ние гледаме и слушаме опери, в които той създава незабравими образи. Дана свойски се поздравява с двамата. „Дано, молим те, запознай ни с Петър Райчев“ - крещим ние. И след малко той е между нас, доведен от приятеля си Йордан Мечкаров, когото Дана е предопределила вече за партньор на Кайото. „Защо не запознаеш и мене с тези прекрасни същества?" - чуваме гласа на Мечкаров. Бяха го забравили. А след няколко вечери (ние бяхме най-ревностните посетителки на театъра) Дана се появи с нашия известен вече писател Геор ги Райчев. (Тук ще отбележа, че двамата Райчевци - Петър и Георги се родеят.) Той ни се представи като много забавен и весел събеседник с тежест (а беше доста по-възрастен от нас), но с непринудено държание. Харесахме го, хареса го и Кайото, а той беше доведен тази вечер специално за нея. И колко много я хареса той! Тя беше хубаво русокосо момиче със сини очи като незабравки, но това, което бле стеше у нея, бе усмивката, която не слизаше от лицето й. Румена, весела, закачлива, много остроумна, тя непрестанно се шегуваше, хуморът и обаче бе лек. И никой никога не можеше да разбере кога тя говори шеговито, кога - сериозно. Така започна един мъчителен роман в живота на двамата. Тя дари на Райчев само мъки и разочарования. Впрочем ето редове от „Мъничък свят", с. 129 от т. І на „Георги Райче в. Съчинения", 1968 г.: „У всяка жена има две жени: едната капризна, егоистична, Я жестока - това е жената, която не люби, а другата..." А по-надолу, на с. 181, той описва великоленно своята жажда за женска близост. Спомням си много добре, че скоро след тая среща той вече наричаше не по име, а жестокото създание". Тя идваше от еснафска среда, бе вкусила меда на новия интелектуален и артистичен свят (елит), а бе интелигентна. Тя имаше обаче желание да устрои живота си, да има дом. А какво можеше да и даде той? Беше вече утвърден, известен писател - това я блазнеше, но бе дребен чиновник в Министерството на финансите. А по това време писателите живееха трохите от своите произведения. Едва ли днешните писателски крезове могат да си представят тези картини. От всички интимни писма, писани от това време, личи оскъдицата, в която са живеели, желанието по-скоро да се напечата творбата им, защото „авансът" вече е „хвръкнал".