писма

По-долу публикуваме две писма на писателя Антон Страшимиров, писани през 1931 и 1935 г. От тях се вижда в какво тежко материално състояние е прекарал писателят последните години от своя неспокоен живот. Тези писма свидетелствуват и за неговото голямо желание изцяло да се похарчи", за да остане верен до край на своя народ.

От писмата на видния културен и обществен деец К. Шапкарев, които се публикуват тук за първи път, се вижда неговата голяма просветна дейност. К. Шапкарев води неуморна борба за изграждане на просветни центрове в Македония както преди освобождението на България, така и след това. Той се бори за изграждане на бы гарско съзнание в тежка борба срещу гръцкото влияние, особено срещу гръцката патриаршия която е имала за цел да асимилира българите в Македония. Гръцката пропаганда, ръководена от цариградската патриаршия, пречеше на българските просветни дейци да създават български училища, за което бяха арестувани видните дейци, два мата братя от Струга -Миладинови. Но въпреки тяхната борба, която се водеше в Македо ния, българският елемент успя да преодолее всички трудности за създаване културни центров, както например в Охрид, Битоля, Струга и други градове. Със създаването на такива културни центрове бе формирано българско съзнание и ликвидирана асимилационната линия, която про веждаше фанариотската пропаганда спрямо българския народ както преди, така и след Осво бождението. Не е случайно,че много видни възрожденци знаят гръцки език, за да служат на цър квата и в търговията, което ебило необходимо през турското робство. Тук трябва да се подчер тае, че цариградската патриаршия беше проводник на османската политика на Балканите, за да може да поддържа едно равновесие между народите на Османската империя, и най-вече се страхуваше от една революционна ситуация на Балканския полуостров, така че турската държава гледаше да изтощи славянския елемент, защото гледаше на славяните с презрение и опасение от многобройния етнически елемент, което водеше към опасност за Турската империя. Турската им перия се намираше под две остриета - едно от Запад, а друго от Изток: Руската империя, която имаше за цел да освободи православните християни от петвековното робство, а, от друга стра на - Западът, който гледаше на турската държава като на икономически плацдарм спрямо Турция. Турското правителство освен това бе принудено да направи някои реформи спрямо поро бените християни, при което се давало възможност на славянските народи на Балканския полу остров да имат училища в рамките на турската държава. Един от ревностните просветители бе и К. Шапкарев, роден на 1 февруари 1834 г. в гр. Охрид, български възрожденец, ревносте събирач и издател на фолклорни и етнографски материали. Също така трябва да се спомене за неговата лична борба срещу цариградската патриаршия и османското владичество. Неговата обширна кореспонденция от личния му живот е адресирана до видните братя Робеви от Охрид, които имат голям принос за Българското възраждане в Македония, тъй като братя Робеви раз полагат с големи материални средства за поддръжка на просветни центрове в Македония: в Охрид, Битоля, Струга и други градове.

Георги (Жорж) Папазов, роден в Ямбол, напуска рано своя роден град и след като пропътува редица европейски страни, непреодолимо тласкан от любовта си към изкуството, се установява в Париж, където намира среда и приятели, на първо място - своя съотечестве ник от дунавския град Видин, художника Жул Паскен, с когото Папазов се свързва про фесионално и творчески и под неговото влияние, както и с неговата дружба и помощ, която продължава до предивременната и трагична смърт на Паскен през 1930 г., той създава първите си живописни творби, силно повлияни от шествуващия тогава пиктурален модерни зъм и сочещи едно своеобразно виждане на геометричната линия и на баграта. Папазов прави редица изложби в Париж и другаде и намира положителна оценка от страна на видни Френски и европейски критици на изкуството, която насърчава творческите му усилия и опити. Успоредно с четката Папазов държи и перото на писател, пише своя български роман „Братя Дренови", очерци за художниците Паскен и Дерен, опити върху проблеми на изку ството, всичко това създавано на френски език. Във френската столица нашият съотечественик се радваше на приятели и почитатели както между колегите си по професия, така и сред много френски писатели, които драговолно го посещаваха във вилата му край Ница, където гостолюбивият и щедър домакин ги задържаше често на трапезата си, за да им поднесе да гювеч вкусят приготвения лично от него типичен „български

В архива на Николай Лилиев намерихме пет непубликувани досега писма от Димчо Дебелянов; две от тях публикуваме тук. В архива на Николай Лилиев са запазени всичко 39 писма на Дебелянов, писани през периода от 1907 до 1915 г. 1907 е годината на тяхното запознаване в Долна баня. Там Лилиев е работел като счетоводител, а Дебелянов, вече установил се в София, бил на гости на брат си Илия. Дебеляновите посещения в Долна баня особено зачестили след запознанството му с Николай Михайлов. През 1908 г., когато пише публикуваното по-долу първо писмо, Димчо Дебелянов работи в Метеорологичната станция в София. Приятелят от Долна баня го въвежда в столичните ли тературни среди, запознава го с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Георги Бакалов. Де белянов започва редовно да сътрудничи на Бакаловото списание „Съвременник“, където печата и Николай Лилиев (псевдонимът му, измислен от Георги Бакалов, се появява за пръв път в това списание на кн. 2 от 1908 г.). Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов стават неразделни, сърдечни приятели. „Николай Лилиев - казва Димитър Подвързачов в спомените си - от край време има този усет да открива млади момчета - като него самия любимци на музите. Той доведе при мене Димчо Дебелянов... Много бързо се сближихме - Николай и аз - с Димчо. Той беше по природа кротък и обичлив момък... Колкото и скромно да оценявам значението на нашия приятелски кръжец, отпосле събран около списание „Звено", за развитието на Димчо - не ще мога да отрека, че изобщо ние се влияехме един от друг в най-добрия сми съл на думата." Първото писмо от архива на Николай Лилиев, което публикуваме тук за пръв път, с от 1908 г. Написано е върху осем страници (два големи прегънати листа) с черно мастило и е без дата и без обръщение (нещо нехарактерно за Дебеляновите писма). По всичко личи, че началото на писмото е загубено. На пощенското клеймо върху плика разчитаме следните дати: 19. VII. 1908, София и 23. VIII. 1908, Долна баня. Второто писмо, което публикуваме тук, е част от писмо, писано от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов до Николай Лилиев. Адресирано е до Базел в Швейцария, където Лилиев бил за кратко време пристигнал от Париж.

Това са десет документа, съхранени в основния архив на националната къща-музей, П.К. Яворов" в София - шест писма и четири пощенски карти, адресирани до Радка Бонева - близка та приятелка на Лора и нейна кума при венчавката и с Яворов, състояла се на 19. ІХ. 1912 г. в малката подуенска черква. Деветте са писани през същата година, а последното -вероятно в началото на следващата 1913 г. От няколко години се забелязва едно засилване на интереса към Лора. Публикуваха се редица неизвестни епистоларни документи, като нейни писма до майка й и нейни близки. Пуб ликуваха се статии за нейното участие в подготовката на Яворовата чета в навечерието на Балканската война, достъпа и до секретни документи, свързани с тази подготовка. 2 Предстои и второ публикуване на писмата й до Яворов. 3 Тази кореспонденция, която се съхранява в музей „П. К. Яворов", разкрива състоянието на Лора по време на пребиваването и в Париж през 1912 г. Тя допълва образа й, разкрил се пред нас от всичко публикувано и написано за нея досега. Съ държанието на тези десет епистоларни документа, без да има особена емоционална и художестве на стойност, заключва веригата, доизгражда малко или повече образа на тази жена, толкова труден и мъчен за проникване в него. Но когато човек се добере до макар и малка част от неговата същност, трудно след това ежедневието го изтиква към някое ъгълче от съзнанието. 1 Ст. Памуков. Едно неизвестно писмо на Лора за Яворов. - Тракия, бр. 6, 1974; Неизвестни писма на Лора. - Отечествен глас, броевете от 2, 4 и 16 декем. 1981; Неизвестни писма на Лора. - Литературен фронт, бр. 49, 3 декем. 1981; Сто неизвестни писма. Пловдив, 1981. 97 с. 2 3 л. Хлебарова. Лора - малко позната. - Жената днес, 1979, кн. 5, с. 20; 3 л. Хлебарова. Дейността на П. К. Яворов през Балканската война. -Пламък, 1983 кн. 2, с. 162. 3 Г. Найденова-Стоилова. Лора до Яворов. С., 1935; Лора до Яворов. - На- родна култура, бр. 31, 32, 33, 34, 35, 36, 1981. 146 От редовете на тези шест писма и четири пощенски карти, написани с праволинейния ситен почерк на Лора, блика загрижеността и тъгата на майката за малкото и момченце, голямото же лание да го има при себе си в Париж - град, който тя много не обича, където „бавно минува времето" въпреки нейните занимания с музика и живопис... Известно е, че на 29 февруари 1912 г. Лора заминава за Париж за времето, докато се гледа делото по развода и с д-р Иван Дренков. То приключва към началото на месец юни по нейна вина, като съдът й налага двегодишно безбрачие. Синът и Петко е на 3 години. В Париж Лора е самотна и тъжна, изпълнена от нерадостни мисли. Затова тя би се радвала на една силна физическа болка, която „да поотвлече мислите и от нерадостни теми". Загриже на от липсата на всякаква информация за хода на бракоразводното дело, Лора се страхува да не би то да продължи години. „Много черно и тежко" е на душата й. Затова тя моли приятелката си да и дойде на гости, като вземе и малкия Петко със себе си. Ако детето не бъде пуснато, Лора твърдо заявява, че ще се върне в София преди делото да е приключило. Тежки проблеми са се изпречили пред нея: намирането на самостоятелна квартира в София (ясно личи решението да се отдели от майка си); вземането на официален документ от френския пансион, което ще й поз воли да учителствува (за да стане материално независима от близките си). Тези две свои решения Лора пази в тайна от тях, страхувайки се от евентуална „буря в къщи.

Публикуваните по-долу писма на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев са открити и разчетени от Магдалена Баева и Маргарита Дойренска - сътруднички в къща-музей „Ангел Ка ралийчев". Вероятно самият Н. Лилиев на времето ги е предал на Каралийчев, който ги е съ хранил заедно с редица други документи и с личната си кореспонденция. Писани в периода между 1912 и 1916 г., тези писма хвърлят допълнителна светлина върху живота на Димчо Дебелянов в самоковската казарма, в София и на фронта; върху житейските и естетическите му възгледи, върху настроенията му, върху „необикновеното“ му приятелство с останалите писатели, журналисти, художници и др. от групата на Димитър Подвързачов, вър ху особеностите на българския символизъм и т. н. В дълбоките изповеди, които прави пред своя искрен приятел, Димчо Дебелянов се разкрива отново като болезнено чувствителна и кристално чиста личност, като непрестанно измъчваш се (без конкретна причина) от угризения на съвестта и от своето човешко несъвършенство. Особено ценни тук са признанията, които Дебелянов прави за отношението си към же ните, самоанализите му, както и новият по-ранен вариант на стихотворението „Гора". Едва се га се откри и оригиналът на стихотворението „Прииждат, връщат се...", за което се знаеше, че е изпратено в писмо до Николай Лилиев. По сведения на Тихомир Геров това стихотворение е писано в с. Давидово преди един военен поход и е завършено на 22. . 1916 г. В публикуваното тук писмо „Прииждат, връщат се..." носи същата дата. За пръв път стихотворението е публи кувано в сп. „Везни" (1 - 1979, кн. 5, с. 129) в същия вариант като публикувания тук. В едно от писмата е преписан един от вариантите на стихотворението „Изминал пътя през льките..." То е публикувано за пръв път в сп. „Смях" (III, бр. 107, 13. IX. 1913 г., с. 4, под заглавие „Късна жалба"). Стихотворението има още две редакции: в сп. Художествена култура" (IV, кн. 2 от 1944 г.) и в сп. „Звено" (1, кн. 4-5 от 1914 г.). Тук, в писмото си до Лилиев, пое тът преписва стихотворението във втория му вариант (както е в сп. „Художествена култура"). За написаното в стихове писмо на Д. Дебелянов от 27. ІІ. 1913 г. дава сведения Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов", 1957, с. 27. В архива на Ангел Каралийчев се пази и ръкописът на едно писмо, писано от Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска. Писмото е без дата и без адрес, написано е на тесен и къс кариран лист. Ето неговия текст: „От всеки ред на писмото ти личи презрение, което аз, може би, не заслужавам. Кои са при чините, които са те накарали да ми пращаш след толкова дълго мълчание такова надуто и ви сокомерно писмо, не зная и не искам да зная вече. Това е навярно последното ми любовно пис мо до тебе, а може би, и последното любовно писмо. Ако ти си заблудена от хорски клюки това говори повече в твоя вреда отколкото в моя. Пиша ти при чудно душевно спокойствие. Някога имаше наистина хубави дни и вечери, но за тях по-хубаво да си не спомняме. Но тогава още грееше слънцето на пролетта", а сега то угасна без всякакви катастрофи Като приятели, може да се срещнем някога, но любов между нас няма вече и не може да има, с поздрав Д. Дебелянов" Нямаме никакви сведения по какъв начин ръкописът на това писмо, чийто текст с вече известен, е попаднал в архива на писателя Ангел Каралийчев.