Райчев

Днес на фона на търсенията и постиженията на съвременната ни художествена проза творческите завоевания на Георги Райчев изпъкват с истинската си стойност, добиват ново, трайно значение, издържало присъдата на времето. От съвременни естетически позиции можем истински да оценим делото на този крайно интересен, импулсивен и противоречив писател, незаслужено останал сред множеството спътници на големите майстори на художественото ни слово. e Авторът на „Мъничък свят“, „Грях" и „Карачакал" има свое неповторимо място в националната ни проза - не е между най-големите й създатели, но един от най-своеобразните и разноликите; не достига в повестта и разказа върховите постижения на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, но упоритите му търсения, вечната му неудовлетвореност и дързостта му постоянно да преодолява себе си придават на произведенията му възбуждаща тревожност и динамична устременост, събуждат остро любопитство. Творчеството му е крайно разнообразно и неравностойно. В значителните си зрели творби като повестите „Мъничък свят“, „Грях" и „Мерзавец“, като разказите „Карачакал“, „Смърт“, „Накрай града“, като драматичната поема „Еленово царство“ той остава верен на своята дарба, на удивителната си интуиция и психологическа прозорливост, на вродената си чувствителност и тънка наблюдателност. Не са редки обаче случаите, когато изневерява съзнателно на себе си, ограничава и потиска първичната стихия на природата си и се мъчи да бъде рационален и интелектуален. Неговата сила е в пластичното изобразяване на конкретно психическо със тояние и на конкретна човешка страст, а тръгвайки срещу себе си, той се стреми неудържимо към абстрактност и философски обобщения. Най-понятен и близьк му е светът на първичното, на примитивно-стихийното, а непрекъснато го привличат висшите сфери на духа (например в несполучливия роман „Господинът с момичето"). Понякога Райчев робува на модата (в следвоенните си диаболични разкази), хвърля се в крайни увлечения, изразходва много творчески сили, но успява да постигне ново, нетрадиционно повествование, в което разкрива по свой начин страданията, бълнуванията и ужасите на помраченото съзнание, на раздвоената личност, на разкъсваната от противоречия душа. Творческите усилия на Георги Райчев вдъхват респект и уважение, защото са породени от искрена обич и всеотдайност към писателското призвание и към българската култура. Той сякаш се бои да не остане в рамките на своите възмож ности, стреми се да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пределите на българската литература. Именно тази амбиция да надмине не само предшествениците си и съвременниците си, но и самия себе си го поставя често и пред 27 риска да претърпи поражения. В това отношение Георги Райчев прилича много на един друг наш писател, който е негов пръв учител и наставник в литератур ното поприще - на Антон Страшимиров.

Монографията на Елка Константинова „Георги Райчев. Жизнен и творчески път" е първото в нашата литературно-историческа наука цялостно проучване и анализиране на живота и творчеството на писателя. В нея личността на Г. Райчев се разкрива от различни страни, в богатството на прояви, идеи, нравствени принципи и възгледи, задълбочено са разгледани важни въпроси от областта на поетиката и стилистиката на неговата проза. В този смисъл тя е не само продължение на по-раншните интереси на изследователката към този писател, но и прин ципно ново изследване както по отношение на методологията, така и по отношение на кръга от проблеми, които се разглеждат. Веднага се натрапва обстоятелството, че за първи път личността и творчеството на Георги Райчев, за когото са писали мнозина наши литературни историци и критици (Г. Константинов, Вл. Василев, Г. Цанев и др.), са проучени почти детайлно, при това не в тяхната самозатвореност, а в отношението им към един широк и многостранен културологичен и социално-естетически контекст. Елка Константинова е от тези литературни историци, които не разделят литературната история от литературната критика. Тя разглежда и изследва проблемите на литературата от миналото, съхранявайки усета си на литературен критик, виждайки винаги пред себе си съвременното литературно развитие. Чрез проучването на определени факти от литературната история Константинова възстановява не само картината на миналото. За нея е по-важно да открие „връзката" между конкретно-историческата самоценност на дадено произведение и неговия днешен живот в читателското съзнание. Въпросът, как живее в нов художествен контекст „старото" произведение, как то „подготвя" този които не завършват своето битие в рамките на конкретно-историческата среда, в която възникват, а по особен начин се трансформират и включват отново в „обръщение" в съвре менната ни литература. Неслучайно още в уводните страници на монографията, озагла вени „Георги Райчев и българската литература" (при други автори това най-често са заключителните страници на техните изследвания!), Константинова категорично изтъква значението и ролята на Георги Райчевия повествователен стил за съвременната ни белетристика. „Едва днес - пише тя - на фона на търсенията и постиженията на съвременната ни белетристика неговите творчески завоевания изпъкват с истинската си стойност, добиват ново, трайно значение, издържало присъдата на времето." Монографията доказва този „извод", а изследо вателката не е далеч и от обобщението, че само онези произведения, които в своето конкретно-историческо проявление изпълняват определено новаторски художествени функ ции, имат и историческия шанс" да очертаят нови пътища в литературата, да стимулират нейното движение и да съхранят своята оригиналност дори и при различна социокултурна действителност.