време

Преди повече от двадесет години един Белградски вестник направи анкета, с която искаше да узнае кои свои сънародници югославяните считат за най-популярни. След приключване на анкетата начело на листата стоеше името на Бранислав Нушич, наред с това на футболиста Моша Марянович. Това бе и е един от редките случаи в наше време, когато ня- какъв голям писател е ограден с такава популярност. За да я спечели, безспорно Той е навлязъл и в делника, и в празника 1 Боян Ничев - Бранислав Нушич", изда елство на БАН, 1962 г. 120 на хората. Само това можеше да ги на кара категорично да го поставят веред своите избранници на деня. Защото ве личината на един известен ум обикновено не се съпътствува с голяма популярност.

През своя бурен и дълъг живот, замирал временно през войните и завършил през трагичната 1923 г., сп. „Ново времен на Димитър Благоев отделя неизменно широко място за проблемите на изкуството и особено на художествената литература. Благоев е дълбоко убеден, че художествената литература е едно от най-добрите средства за самопознанието на обществото", че влиянието, което тя може да упражнява върху живота, е грамадно". Това му убеждение го вдъхновява да се грижи неуморно за осветляване в „Ново време проблемите на изкуството и литературата от „социалистическа гледна точка", да води последователна борба за реалистична и прогресивна художествена литература.

Най-важният проблем на един исторически роман, както и на всяко художествено произведение, е неговото отношение към съвременността. Всеки значителен исторически роман е показателен за умонастроенията, естетическите принципи, вкусове и предпочитания на своето време. Да се открие съвременното в историята, да се привлече вниманието на читателя към едни или други нейни страни, към едни или други аспекти на известни и обикновено не нови исторически проблеми - това е индивидуално творческо дело. Категорията субективност си запазва в нашата естетика своето място като право на писателя за самобитно творческо тълкуване на темата въз основа на обективно-материалистическия подход към историята. Това е субективност от ново качество, която няма нищо общо с произволите на субективизма, тъй като писателят не противопоставя себе си на дълбоките и трайни общест вени умонастроения, а напротив, се стреми да ги изрази колкото е възможно по-отчетливо и пълно.

Второто поколение театрални критици, което изцяло израсна и се оформи след победата на социалистическата революция, вече навлиза в годините на своята творческа зре лост. Неговите най-изтъкнати представители проявяват широта на интересите и възгледите, солидна професионална подготовка, повишена творческа активност. Това е очевидно и може да бъде констатирано по страниците на техните книги и в общата атмосфера на творче ско оживление и взискателност. Но има поосновни неща в съвременната театрална критика, представлявана главно от критиците на това второ поколение, които ни навеждат на мисълта за наличието на съществени качествени изменения на критическото поле. Тези изменения се отнасят до разбирането за предмета на изкуството и самата критика, до овладяването на техните специфични закони.

„Съвременността" на един писател не винаги е достатъчен критерий за оценка на неговото творчество. Особено важно еда се види какво писателят връща на епохата, която го е създала и издигнала, каква е творческата лихва, която плаща - произведенията, идеите, героите, които той е взел от епохата си и ги е претворил като истински представители на една историческа реалност.

Втората книга на Симеон Хаджикосев „Проза и време" се чете със смесено чувство. От една страна, тя представлява нова крачка напред за автора, от друга, повтаря допускани вече слабости. Посветена на особено силно изявената в последните години белетристика, тя прави опит да обхване цялостния литературен процес, да очертае основните му насоки, да покаже най-характерните му явления. Първата част на книгата, озаглавена „Младата българска белетристика през последните години", има претенциите да изпълни тази задача. Авторът насочва вниманието ни към един значителен по време (в рамките на съвременността) период - от 1956 до 1971 г. Подходил от определена обществена позиция, Симеон Хаджикосев оценява историческата значимост на последното петнадесетилетие, а оттам и на литературната му продукция. Авторът е огра ничил изследването си главно върху наймладите белетристи, дебютирали след 1966 г. Задачата му е трудна и за съжаление недокрай осъществена. Да се отграничи едно „поколение" в съвременността означава способност да се дистанцира литературният процес, да се познават в пълнота съответните творци, написаното от тях, да се концентрира вниманието върху анализа на конкретни художествени постижения, да се отсее типичното, характерното, определящото за периода, да се открие истински ценното, което ще надживее днешния момент. При това Хаджикосев оставя настрана утвърдените по-рано имена, които биха слу жили като стабилен център, обединяващ многобройните и разнородни явления на най-младата ни белетристика. Преди всичко авторът е потърсил жанровата определеност на съвременната ни проза, тенденциите в смяната, възраждането или запазването на жанровите форми. Намерена е приемствеността на най-младите от превърналите се вече в традиция творчески експерименти на Йордан Радичков, Ивайло Петров, Дико Фучеджиев, Генчо Стоев; посочват се индивидуални сходства, характеризирани са жанровите предпочита ния на всеки от разглежданите писатели. Отделено е място на проблемата за регионалната литература, която ярко и категорично се наложи с творчеството на Хайтов и Радичков и влияе на цялостния колорит на съвременната ни литература. Наред с изявените в тази насока млади белетристи - Димитър Вълев и Георги Мишев - авторът намира благотворното влияние на котловинната" литература върху други творци, където регионът присъствува като елемент в една много по-сложна философска система и кореспондира с проблемите за смисъла на човешкия живот и различния нравствен пъл неж на ред понятия, далеч от големия град. Нататък Хаджикосев се спира последователно на отделни автори, представя твор чеството им до 1971 г. и анализира по-зна чителното в него, определя мястото на всеки от тях в литературния процес, като се основава на най-характерните му художествени прояви и като търси паралели с по-възра стните, с установени вече позиции писатели. Тук би следвало да изискваме по-голяма прецизност в подбора на творбите, който често е доста произволен. Георги Мишев е представен с изявените си предпочитания към проблеми с актуален обществено-етичен характер. Коментарът на творчеството му точно определя авторския натюрел и идейния му диапазон, но е съвсем фрагментарен. Интересни са наблюденията върху стилните похвати и характера на речта, където внимателният анализ, насочен към откриване на положителното, е съчетан с подчертана взискателност. „Може би е излишно да се доказва, че присъствието на тази репортажна актуалност прави стила не само по-беден, но и понебрежен. Увлечен в телеграфния стил, в подобни случаи Г. Мишев греши и спрямо граматиката, и спрямо семантиката на словото, и спрямо изобразяваните обекти“ (c. 20-21).

През 1872 г. на страниците на в. „Свобода" Каравелов заяви: „А бездарните писатели, неспособните вестникари, полуобразованите учители, невежествените проповедници и безглавите“ публицисти са морални убийци. Петнадесет дни преди героичната си смърт в първия брой на в.., Нова България“ Ботев дописваше революционния си завет: „Журналистиката е едно от първите средства за революцията... Поддържането на един истинно революционен и народен лист е само по себе си голяма помощ. "2 Двама изключителни творци, редактори, революционни дейци и мислители, направили периодичните си издания образец на действена и завладяваща журналистика, бяха загрижени за нейното настояще и бъдеще. Каравелов и Ботев нямаха възможност да разгърнат публицистичните си възможности в кървавите пристъпи на борбата. Редактирал първия брой на „Нова България“, журналистът стана войвода и след броени дни „найде" своя гроб „В редовете на борбата“, както беше предвещал преди няколко години поетът. Съд бата на Каравелов не беше по-честита. Оттеглил се от активна революционна дейност, заподозрян от някои свои съвременници в родоотстъпничество, бившият редактор на „Свобода" не можеше да издава свой революционен орган, да печата в революционните български издания. През 1875 г. той публикува анонимно две свои статии във вестника на Кириак Цанков „Балкан“, през 1876 г. сигурни данни за сътрудничеството му в български периодични издания все още няма. Големи имена на журналисти и публицисти по време на Априлското въстание У нас липсват. Въпреки това революционните ни вестници от този период са инте ресни. Заслуга за това имат не само драматичните събития, които те отразяват. На страниците им се чувствува „присъствието" на двамата корифеи на възрожденската ни журналистика и публицистика Каравелов и Ботев - вестниците, които те редактираха, бяха създали традиции, на които неспокойната 1876 г. даде конкретен идеен смисъл и богато творческо съдържание.

За функция на литературата може да се говори в различни аспекти: за писателя литературната дейност е труд; в неговия живот функцията на литературата се различава в много отношения от тази в живота на читателя. Функцията, която изпълнява литературното произведение в биографията на един писател или читател, не е идентична с функцията, която то изпълнява по отношение на произведенията (от същия жанр или литературно направление) в литературния процес, нито пък с функцията, която произтича от начина, по който литературната творба се възприема и оценява от съвременниците и следващите поколения, което е резултат на идеологическата, естетическата и поетическата структура на ценностите, от която ще изхождат мащабите на критиката. При друг аспект на разглеждане вниманието може да се съсредоточи върху функциите на литературните методи, средства и техника при създаването на литературната творба или върху функциите на елементите и различните съставни части на едно произве дение в ансамбъла, който самото то е изградило в разнообразието на своята вътрешна структура. Ако погледнам на литературното произведение като на употребен езиков материал, на преден план ще излезе въпросът за стила и за функцията, която изпълняват текстът и неговите елементи в литературното произведение, както и въпросът - в какво отношение се намира литературно-художественият текст спрямо други текстове, например ежедневния, научния и т.н. Изброяването би могло да продължи. Фактически никакъв литературен проблем не може да се постави, при който функционалната гледна точка да не играе роля. Затова предмет на спорове в литературознанието не е това - дали функ ционалните методи на разглеждане изобщо са годни да разрешават литературнотеоретически и литературно-критически проблеми. Ако не експлицитно, то имплицитно функционалните взаимовръзки са стояли винаги в полезрението на Литературното изследване. Въпросът, по който се е спорило и продължава да се спори, е - на кои страни на литературното произведение, които допускат или изискват функционален начин на разглеждане, трябва да се даде преимущество? Докато при една идеалистическа интерпретация литературата заедно със своите създатели и реципиенти се е отдалечила от обективната и среда (обществото и неговото историческо развитие), то за историко-материалистическото Литературознание тъкмо тази връзка на литературата с обществото еот гене рално значение и тя интегрира в себе си всички останали взаимоотношения фактори, които играят някаква роля в литературата. В историко-материалистическата литературна теория вътрешнолитературните функционални отношения И 131 налагат въпроса - какво е отношението им към функцията, която литературата упражнява вътре в историческия развоен процес - следователно за функцията на литературата в развойния процес на обществото, за обществената функ ция на литературата, както ще обозначим този доминиращ аспект.

Това е книга за „най-българското време, за онези съдбоносни мигове от живота на една личност и един народ, които, понесени от вихъра на историческото време, засияват с ореола на безсмъртието. Книга, която пронизва огнените страници на Захари Стояновите „Записки", прониква в дълби ните на неговата душа и прави своите открития. Комплексно изследване за найкомплексната (в идейно-естетическо и жанрово отношение) книга, писана на български език. Трябва да се притежава изклю чителна ерудираност и многостранност на таланта, необходимата творческа смелост, за да се пристъпи към подобно произве дение, което близо едно столетие държи будно съзнанието на читателя и ценителя на непреходните литературни ценности. 157 Комплексната творческа (в най-широк смисъл на думата) нагласа на Ефрем Каранфилов му позволява да осъществи бле стящо сложната задача. Безспорно генералната цел на литератора е била да обхване в широта и дълбо чина онзи многолик и многоаспектен документално-художествен свят на една творба, която само условно носи името „мемоари". Успехът на подобни произведения се съдържа предимно в принципа на адекват ност спрямо представената обективна реалност. Записките" на Захари Стоянов са най-високото постижение в богатата традиция, създадена в новата българска литература от този род. Автобиографичнолетописните, лирико-драматическите страници на Софрониевото „Житие", фрагмен тите от недовършената автобиография на Раковски, Епизодът на П. Р. Славейков, Каравеловите мемоари, мемоарно-изрази телното „В темница" на Константиви Ве личков са само красноречиви предмостия (в смисъл на значимост) към реализирането на най-величавата наша мемоарна „епопея". А оттук и към перспективите на съвре менната документална проза за антифашистката съпротива. Естестевено е било авторът на „Най-българското време" да си зададе въпроса: защо "Записките" се четат с интерес и от читателя на най-динамичния век, когато много социологически анкети у нас и в чужбина регистрират вниманието на съвременния читател към синтетичната", малкообемна проза. Отговорът му е категоричен: „Записките" са и художестве но произведение. И оттук започват мъ ките" на литературния теоретик, аналитика и стилиста Е. Каранфилов.

Напоследък у нас става все по-голям инте ресът към литературната ни история. Едно след друго добиват завършен вид дългогодишни индивидуални и колективни усилия за изследване и преосмисляне на българската литература. Излязоха последните томове на: „Страници от историята на българската ли- тература" - Г. Цанев; „Панорама на българската литература" - П. Зарев; появи се пър- вият том от „История на новата българска литература" на Б. Пенев. И ето че от края на миналата година в ръцете на читателите е и четвъртият том от колективната „История на българската лите- ратура" - дело на Института за литература при БАН. След две десетилетия, изпълнени със съмнения и търсения, с дискусии и спорове, е завършена първата марксическа история на българската литература, която проследява нейното хилядолетно развитие. Последният том обхваща един богат както в литературно отно- шение, така също и в обществено-политически аспект период от развитието на българската литература - от края на Първата световна война до победата на социалистическата рево- люция на 9. IX. 1944 г. В композиционно от- ношение той следва схемата на предишните три тома от „академичната история..." (за по-кратко ще я отбелязваме по-нататък така) - обзорни глави за отделните подперио- ди и десетилетия или части от тях и очерци за най-изтъкнатите според преценката на предакторите автори, творили по това време. Тази схема отговаря на принципната периодизация, възприета от нашата ли- тературно-историческа наука, която разгра ничава в българската литература два основни дяла - стара българска литература до сре дата на XVIII в. и нова българска литература. Вътре във всеки дял е направено разделяне на по-големи основни периоди, които от своя страна са разчленени на по-малки подпериоди идесетилетия. За делитбен принцип в литературното ни развитие обикновено служат значителни ис торически, политически и обществени събития в нашата история, а така също и безспорни 1 История на българската литература. Т. V. С., БАН, 929 с. 8 Сп. Литературна мисъл, кн. 4 явления, процеси, моменти, които характеризират самата литература. По тази причина ,, академичната история" носи предимствата и недостатъците на едно прието още преди 20 години положение, което доста втвърдено се е прилагало в досегашните три тома. Естестве но е то да се разпростре и върху четвъртия том пак поради съображението да се спази един възприет вече в литературно-историческата ни наука принцип. Съставителите и редакторите на четвър тия том са положили безспорни усилия да обозрат (с някои изключения) всичко найсъществено и важно от литературата ни през този 25-годишен отрязък от време, на който е посветен томът. А този отрязък от време е наситен както с изключителни историко-политически събития, така също и с важни изме нения в развитието и структурата на литературата ни. Известно е, че всеки по-голям период от историята на дадената литература носи отличителните белези на времето, изпитва въздействието на социално-икономическите, обществените, политическите и културните прояви и събития. Наистина развитието на литературата през това време си има свои особени, свои вътрешнизакономерности, които не могат и не трябва да се идентифицират със социално-историческия процес. През последните години се налага необходимостта да се изследват и анализират именно тези закономерности, като се очертават основни тенденции, линии на развой, плодотворността на дадена традиция, перспективността на новаторските явления и т. н. Това изисква литературно-историческата наука да се съобразява както със специфичното развитие на литературата, така също и с основните моменти от социалноисторическия процес. А периодът от края на Първата световна война до 9. ІХ. 1944 г. включва важни изменения ив двете посоки. От една страна, имаме победата на Великата октомврийска революция, две въстания (Вла дайското от 1918 г. и Септемврийското от 1923 г.), години на безкомпромисна антифашистка борба и съпротивително партизанско движение, увенчани с победата на демократичните и революционните сили в страната.

Външният вид на човека играе немалка роля за самочувствието му. Антон Страшимиров е бил красив човек. Ето как са го видели неговите съвременници: „Тогава Страшимиров беше едва на 20 години. Той беше едно бяло и стройно, с възхитителна красота младо момче, с гълъбови очи и буйна къдрава, дълга руса коса, с весел и пъргав нрав и с едно рядко красноречие. Той беше тогава с касторена шапка с голяма периферия... Ние всички се възхищавахме от неговата красота. А когато се разхождахме с него из бургаските улици, младите еврейки икрасиви гъркини се захласваха да го гледат и лудееха по него..." (Иван Калинкоев. Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Елин Пелин в спомените на съвременниците. С., 1962, с. 20). И по-късно през годините на зрелостта: „Едър, винаги с черна шапка, с малко наведена глава, с тъмна брада, с болно свити устни и полупритворени очи, които се тъмнеят и горят, загледани колкото навътре, толкова и към света. Особено към живота на общата родина..." (Цветан Петков. Юбилеен сборник по случай 60 г. от раждането на Антон Страшимиров - 1931 г., с. 55). И най-после през годините на старостта: „Антон Страшимиров бе на вид хрисим човек. Закачил бастуна между лакътя и китката си, той носеше спокойно деликатното си тяло и в напреднали години. У него правеха впе чатление зорките му, бляскави очи, които не изпускат нищо и на този, и на отсрещния тротоар, и влажните му младежки устни. Имаше една благородна триъгълност в главата му поради широкото му открито чело и заострена брада. Казваха, че бил лют, а имаше вид на човек, когото лесно можеш да разплачеш“ (Петър Мирчев. София от завчера. С., 1969, с. 183). Тази външна представителност, за която говорят всички автори, индиви дуализирана и одухотворена от постоянен вътрешен огън, несъмнено е правила впечатление навсякъде, където се е появявал този човек през дните на младостта му. Но нас ни интересува повече доколко той е осъзнавал привлекателността на своята личност и доколко това съзнание е влияело на самочувствието му. Красивият учител несъмнено е улавял женските погледи, които са проследявали високата му фигура, когато е пресичал бургаските улици.

Около тези книги се вдигна странен шум. Говореше се, че Енчо Мутафов пренесъл механично текстове от едната книга в другата. Дори в един провинциален вестник се появиха цитати, които „изобличаваха" автора, позволил си да издаде два пъти една и съща книга под различни заглавия. За всеки, който познава критика и теоретика Енчо Мутафов, тези твърдения изглеждат необясними - та той има публикувани статии не за две, а за поне пет книги - какво би могло да го накара да повтаря едни и същи текстове ? Внимателният прочит разсейва веднага съмненията ни и ние разбираме, че критикът ни предлага един интересен и, бързам да споделя мнението си, сполучлив експеримент - да разгледа някои от най-интересните явления в съвременната българска литература от две гледни точки: да види едни и същи събития, първо, в светлината на заложения в тях съвременен конфликт („Подвижният човек") и, второ, да открие в тях „наличието и функционирането на няколко вида художе ствени единства" („Време и художествено единство").

Що е време, Този въпрос занимава европейската литература още в средата на XVIII в., а от началото на нашето столетие - и литературната наука. Българската проза си го зададе значително по-късно, във втората половина на 60-те години. Несравнимо по-скромна по обхват и дълбочина е и критико-теоретическата му интерпретация у нас. Нещо повече - ако в западноевропейското и американското литературознание проблемът се разглежда с редки изключения в неговите тясно формални аспекти, ние също не сме изяснили, както следва, идеологиче ските му корени. А те са изключително важни. Търсейки ги в нашата - българската - следреволюционна социално-художествена действителност, ние бихме излезли към обяснението на внезапно нарасналата значимост на време-пространствените решения в националната ни художествена практика - особено в прозата. И не бихме омаловажавали като подражателни досегашните откъслечни опити на критиката да подхване един въпрос, върху който от десетилетия работят редица чуждестранни изследователи. Като отбелязваме актуализацията му у нас, обикновено я разглеждаме като резултат от взаимодействието на редица фактори: вътрешната потребност на словесното изкуство към саморазвитие и самообновление; засилените контакти на съвременната ни литература с чуждия естетически опит; интензивния обмен между литературата и кинематографа. Това е така, но не е всичко. Преди да бъдат специфично творческо явление, експериментите с времето са явление дълбоко социално. В тях, ако си позволим да избързаме с изводите, се оглеждат своеобразно пречупени духовните брожения на епохата, промененото из основи светоусещане и самочувствие на днешния български човек. За тези брожения и за ролята им във формирането на новите художествени концепции за времето ще става дума в тази статия. За целта ще се върнем накратко назад, към традицията. Без такова връщане ще е трудно да разберем новото, което я преобрази през последните двадесетина години.

Димитър Благоев, както е известно, се установява в Пловдив през 1894 г. и прекарва в този град една значителна и плодотворна част от своя живот. Там пише редица от най-забележи телните си съчинения и два пъти е избиран за народен представител. Там, по поръчение на ЦК на БРСДП, в началото на 1897 г. той започва да издава списание „Ново време - месечен ретичен орган на партията. Това става причина правителството на народняците да го уволни службата му на учител по руски език в Пловдивската мъжка гимназия. Благоев обаче заедно семейството си остава в Пловдив до края на 1902 г., а „Ново време" не спира да излиза остро да критикува политиката на буржоазните кабинети. От 1903 г. до смъртта си Дядото жи вее в София и редактираното от него списание продължава да се издава там чак до 1923 г., ко гато е спряно от деветоюнската власт след Септемврийското въстание. със Днес, когато се навършват 130 години от рождението на Димитър Благоев (1856-1924), имама още един повод да се върнем към неговата дейност на редактор и народен трибун - въз основа на нов документален материал. Неотдавна в нашия семеен архив се намериха две неизвестни писма на Благоев до дядо ми по майчина линия Никола Василев (1874-1930). Датиращи от прехода между ХІХ и ХХ век, те хвърлят допълнителна светлина върху пловдивския период от живота на основоположника на научния социализъм у нас. От тях научаваме любопитни детайли около списването на „Ново време", поддържането на рубриките в него, тежките материални условия, при които се печати списанието и т. н. Ясно личи също така отношението на Д. Благоев към една революционна проява на българското студентство през онази далечна епоха... Но нека най-напред да дам кратки биографични данни за човека, комуто са адресирани двете новооткрити Благоеви писма, и да кажа няколко предварителни думи за неговите лични и делови контакти с редактора на „Ново време". Никола Василев Апостолов е роден в гр. Пловдив четири години преди освобождението на Был гария от османско иго. Първите му трайни спомени са зверствата на отстъпващите башибозуци черкези и триумфалното влизане в града на руските войски. Родителите му се развеждат рано. Останал при майка си, която се омъжва повторно, той още в детска възраст е принуден да ра боти като чирак, а по-късно, бидейки гимназист, дава уроци на други ученици, за да си изкарва хляба. С цената на големи усилия и материални лишения завършва основно, а през 1895 г. и средно образование в родния си град. Като ученик в гимназията овладява много добре руски и френски език. Чете с увлечение руска художествена и научна литература, а също така списания и книги, раз пространяващи социалистическите идеи. Пряк ученик е на създателя на българската стенография Ан тон Безеншек, който преподава тази дисциплина в Пловдив. (През 1893 г. е отличен с медал и гра мота, носеща личния подпис на Безеншек). След завършване на гимназията работи една година като първоначален учител в Пловдив.

През месец юли 1986 г. Съюзът на преводачите в България прие Програма за изпълнение решенията на ХІІІ конгрес на БКП. Една от съществените точки в програмата се нарича „Критиката на превода - синтез на идеология и културна политика". В раздела се говори колко необходимо е бързо да се издигне качеството на критиката на превода, защото именно по този начин ще се утвърдят още повисоки идейно-художествени критерии. за Съвременната обществено-политическа реалност всекидневно ни показва, че е дошло време революционни дела във всички области на социалистическия живот, че трябва да се намират новатор ски решения за назрелите обществени и културни проблеми, да се създават и прилагат нови практически подходи. В докладната записка на другаря Тодор Живков „Някои съображения във връзка с Януарския пленум на ЦК на КПСС и с по-нататъшната работа за провеждане на стратегическия курс на Българ ската комунистическа партия" се казва: „Идеологическата работа ще бъде съвременна и действена, ако подеме проблемите на преустройството и утвърждава новото в различните сфери на обществения живот", и още: „Нам сега е нужна не самоцелна критика, а критика пеленасочена, тясно свързана със задачите на преустройството, критика, която улеснява преустройството, набелязано от Тринадесетия конгрес." Повече от ясно е, че вече не можем да се самоуспокояваме и разхвалваме, да се радваме на полууспехи. Длъжни сме в атмосфера на гласност, на творческа непримиримост да прилагаме нов стил на работа, нови изисквания към творците от нашия съюз. Тук ще си позволя да припомня още един цитат, този път от неостаряващата реч на др. Тодор Живков пред XVI отчетно-изборна конференция на столичната организация на Димитровския комунистически младежки съюз (от 14 март 1969 г.): „Критиката винаги е била и ще бъде - до построяването на безкласовото комунистическо общество - инструмент на борбата, която се води между класите, за идейно-политическо ръководство на литерату рата и изкуството. Ето го най-точното предназначение и на критиката на превода. Но дали го помним, дали го следваме във всекидневната си творческа практика? Доказателство за огромното значение, което ръководството на СПБ придава на критическото творчество, е стриктното изпълнение на приетата през 1985 г. Програма за развитието на критиката на преводната литература и на преводаческото из куство. Само положителни неща могат да се кажат за работата на постоянната съюзна комисия по критиката, която направи много както за идейното и художественото израстване на критици-личности, така и за разширяването на територията за тяхната обществена изява. Но без съмнение това все пак е на чалото на пътя. Много от критиците на превода сами стесняват кръга на интересите и задълженията си. Дори в обсъжданията, които прави секция „Теория, история и критика“, по-често ще чуем сериозни разговори по въпроси от терминологията, лексикологията, а оскъдните думи, отделени за критиката, не рядко носят отпечатька на шаблона, Добре знаем, че повечето от младите критици няма къде да печатат своите рецензии, че много наши вестници и списания отказват да се занимават с преводна литература. Остава ни да се вълнуваме какво ще се появи в колонките за нови книги на в. АБВ", да следим рецензиите в списанията „Панорама“ и „Факел". Но тези публикации се покриват само с представата ни за оперативна критика“, един безкрайно важен поджанр, който обаче не може да се отъждествява с много образието, характерно за онази критика на превода, която е нашата стратегическа цел.

Монографията на Сабина Беляева изисква от читателя пълна концентрация. Тя не е от онези често срещащи се литературоведски опуси", които могат да бъдат четени и по хоризонталната система". Тук всяка дума е изпълнена със смисъл, тежи на мястото си. Духовната храна не ни се предлага напълно смляна, а още в първите страници авторката ни подготвя за такъв прочит, който предполага напрегнато интелектуално съ причастие. Чух мнения, че това било самоцелно изследване, без практическа полза, своеобразна игра на осведоменост и теоретическа подготовка. Но аз добре знам колко сериозно Сабина Беляева се подготвяше за тази своя книга, как самоотвержено поглъщаше трактати по съвременна физика, чуждестранни изследвания върху проблемите за времето и пространството в литературното произ ведение. Не крия, че и за мен първите петдесетина стразащото да осмислим как съвременният човек вижда и усеща действителността, ще рече да проникнем по-дълбоко в неговата, в нашата същност, да достигнем по-висша степен на самопознание, Разбира се, подобно осмисляне е невъзможно, ако ни се предложи само, моментна снимка", без да се държи сметка за диалектиката на промените, за историческите корени на явленията. ници никак не бяха леки за възприемане. Но инте ресът ми се разпали още докато четях, въведението". И не защото срещах непозната тематика, а поради умението на Беляева да мисли концептивно и да поставя въпроси, които трябва да вълнуваг не само писателите и критиците, а въобще мислещите хора в днешния свят. Предпоставка за разсъжденията й е марксическата убеденост, че жизнените реалии търпят преобразования в худо жествените творби от различните епохи, а тези преобразования задължително са съобразени с материала, от който е моделирана картината на света", зависят от културно-естетическите конвенции" на своето време, т.е. биха могли да ни дадат вярна представа за мирогледа и естественонаучните постижения" на века. От богатството на жизнени реалии тя избира безспорно най-важните: времето и пространството.

Ако се събере всичко, което е написано на тази тема, ще се образува цяла библиотека. Но както всяко живо явление в изкуството, така и проблемът художник на време винаги има свои актуални аспекти, особености. На тези особености бих искал да се спра с оглед на съвременния обществено-политически и духовен живот. Преди всичко трябва да се отбележи високото предназначение на твореца, изкуството. Древните гърци са смятали, че вдъхновението е дар божи: „Демокрит казва така за Омир: „Омир, като получава божествен талант, издига великолепно здание от разнообразни стихове, тъй като (според него), ако не притежаваш божествена и свръхестествена природа, невъзможно е да съчиниш такива прекрасни мъдри стихове. 1 B Дълго време, по същество и до ден днешен, материалистическата естетика се отнася критично, отрицателно към това твърдение, оценявайки го преди всичко от гледна точка на философията, на онтологията. Но ние трябва да видим и друго, дадения случай по-съществено значение на това твърдение: вдъхновението, изкуството са така велики, че само боговете, най-могъщите свръхестествени същества могат да дарят човека с това чудо! На това обръща внимание навремето Г. Флобер: „Античността - пише той - е смятала изкуствата толкова за благородни, че тех ния източник е отнасяла към боговете. "3 А Томас Ман, разказвайки как е създал своя роман „Доктор Фаустус“, споделя: „Тежкият труд в изкуството е като битка, като корабокрушение, като смъртоносен риск, който те приближава към бога, вну шава ти смирено упование на благословение, помощ, милост, и събужда у теб ре лигиозен трепет.

Изследователите на Софрониевото „Житие" до последно време все още не бяха стигнали до окончателно утвърдено мнение относно възможни и предполагаеми източ ници, които биха могли в една или друга степен да подбудят Софроний към написване автобиографията си. на Доскоро мнозина изследователи на Софрониевото творчество смятаха, че „Житие то" било замислено и написано от него под въздействие на автобиографичното произведение на неговия съвременник сръбския книжовник Доситей Обрадович „Животь и приключенія Димитріа Обрадовича, нареченаго у калуђерству Доcivea" (1783). Допустимо е, че с него Софроний би могъл да се запознае още във Видин или по-късно (след 1803 г.) в Букурещ. Обаче тази версия остава днес неподкрепена от фактически или убедителни литературни свидетелства. За B пръв път в печата такова предположение било изказано от Васил Стоянов неговия очерк „Stojko Vladislavov - Sophronius" в пражкото списание „Lumir" в 1865 г., а след него - от известния български историк М. С. Дринов в статията „Няколко за- бравени списания на Софрония Врачанскаго" в 1884 г. Според Дринов Доситеевите съ чинения били доста разпространени във Влашко между тамошните сръбски търговци, а някои от тях може би попаднали в ръцете на Софроний още във Видин. „Възможно е, че автобиографията „Житие и страдания грешнаго Софрония..." е предизвикана от автобиографията на Доситея Обрадовича" - заключава Дринов.2 Подобна мисъл споделя в своята „Българска литература“ (1896) и един от първите историци на българската възрожденска книжнина Ал. Теодоров-Балан, за когото „Близостта на Сърбия ще да му (на Софроний - б. м., Н. Д.) е докарала в ръце някои от произведенията на връстника му, знаменития сръбски моралист и патриот Доситей Обрадович (1739-1811), и той се наумил да обдари с такава и своите съвременници". 3 С няколко думи за въздействието на Доситеевия „Животь и приключенія" върху Софроний загатва и руският славист и българовед М. Г. Попруженко в монографичния очерк „Софроний Врачанский" (1906), по чието мнение „Житие“ несомненно вызвано произведением известного сербского деятеля Д. Обрадовича"

Първата си книга стихове издадох, когато бях втора година студентка. Бях лишена от острите вълнения, свързани с отпечатването на една стихосбирка. Изпратих ръкописа си до издателство „Народна младеж" по пощата от Москва. Цяла година не знаех почти нищо за съдбата на ръкописа. Повечето стихове бяха свързани с моята биография, с онова особено следвоенно време. Най-характерно от тази книга беше стихотворението „Тя и аз" - посветено на едно руско момиче, по-късно преведено от поетесата Юлия Друнина. „Тя и аз стана много популярно, беше отпечатано в няколко съветски издания и може би то най-силно събуди интереса и на другите преводачи към моите стихове. Това стихотворение беше част от мен, от живота ми. То разкриваше историческия паралел между едно българско момиче от софийския краен квартал „Красно село" едно руско момиче от московската „Красная пресня". Помня, че го отбелязаха такива поети като Ярослав Смеляков, Павел Шубин, Семьон Гуденко, Александър Коваленков, Алексей Сур ков и др. С малки изключения повечето от тези стихове бяха написани в Москва и затова сбор никът носеше естественото си заглавие „В Москва". През една от ваканциите на 1952 г. моят състу дент, поетът Димитър Методиев, замина за София и когато се върна, ми донесе вече отпечатана първата ми книга. Едрите букви на заглавието „В Москва" - бяха изписани върху слънчево-жълт фон. След първата възбуда изпитах разочарование. В книгата редакторът Николай Янков бе съ кратил най-сполучливия в моите представи цикъл с интимна лирика. Времето беше такова. Макар че стиховете от тоя цикъл бяха плахо интимни, и едва загатваха любовно чувство, стана ясно, че редакторът не се беше решил да ги остави в моята първа книга. Разочарованието наистина беше тежко. Първият ми реален сблъсък с цензурата. И главното - с чужда намеса в онова, което смятах за неприкосновено право на един автор. И Юлия Друнина много се ядоса. Да отрежат от книгата най-добрите стихове!

Книгата на Александър Кьосев е новаторско научно изследване, което отразява съвременната методологическа ситуация в нашата литературна наука и е съзвучно с най-модерни търсения в чужде странното литературознание. То носи, тъй да се рече, синдрома на онова, което Пол дьо Ман ше говито нарече „клаустрофобия" - стремежът да се излезе извън иманентното текстово разглеждане на творбата, ситуирането и в широк социално-исторически и културен контекст. Патосът на изследването има, фигуративно казано, центробежна посока. В неговия център е поставена една творба, която обаче не остава цел за себе си, а трябва да се превърне по замисъла на автора не само в произведение, което се наблюдава и разбира, а в уникална гледна точка", от която могат да се наблюдават развойни процеси на българската литература. Композицията на труда демонстрира това отваряне на изследователския кръгозор чрез вписване на първоначално интерпретирания текст - стихотво рението на Н. Фурнаджиев „В нивята" - във все по-широки контекстуални кръгове - най-напред в стихосбирката „Пролетен вятър" като сложно организирана художествена цялост, след това в интертекстуалния фон на публицистично-документалните текстове през 1923 г., литературно-историческия развой на темата за родината, Ботевата литературна традиция. Онова, което характеризира книгата като цяло, бих нарекъл „литературоведски универсализъм". Най-напред това се отнася до съчетаването и пресичането в различните и части на различни литературоведски подходи и жанрове - критикоаналитичен, литературно-исторически, литературно-културологически, сравнително-типологически. А като цяло изследването има теоретическа подкладка: работейки върху конкретен материал от българската поезия, то на всяка крачка разчиства своя методологически терен - обляга се на вече проверени идеи или попътно изработва евристич ни модели, предлага хипотези. Силният теоретичен профил на труда се изра зява още на пръв поглед в неговата методологическа „снабденост“, усилията и амбицията да се съберат в един методологически „ансамбъл едва ли не всички нови идеи, теории и научни дисциплини, влезли напоследък в активно обръщение в литературознанието: Бахтиновата диалогистика, тео 154 рия на интертекста, херменевтика, семиотика, фи лософия на езика, теория на четенето, структурна Лингвистика, антропология. Искам да обърна внимание, че авторът е успял, общо взето, да се справи с една толкова трудна задача - да намери сферата на приложение, да „пласира" и субординира толкова различни теоретически гледни точки и идеи, да ги вземе в опре делено ограничение и уточняване една спрямо дру га, като ги постави в рамките и контрола на социологическия и историческия подход. Тази теоретическа подготвеност се съчетава с други разнородно допълващи се черти на висока изследователска култура: откривателска стръв, ярка способност за индуциране на идеи, завидна овладяност и логика в аргументирането на тезите, усет за художествените тънкости на текста, интуиция за едромащабни, но трудно доловими за не набитото око дистантни сближавания - трансформации в литературния процес, ясен, терминологично точен, изразителен език. Уводната част на книгата изработва гъвкаво определение на ключовия термин „контекст". От една страна, с него се означава литературният и културно-исторически процес, извънтекстовага реалност, в която се ситуира творбата. От друга страна, самото ситуиране, - и тук е методологическият акцент на дефиницията - се пречупва през призмата на четенето-тълкуване, осъществява се като „език на разбирането“. По този начин става илю зорна метопозицията на интерпретаторската гледна точка, тя се оказва поместена в самия контекст, а безкрайната отвореност и незавършеност на мрежата от смислови свързвания (в Бахтиновия и интертекстуалния вариант) придобива конкретна актуалност чрез селективно конструиране на едни или други контекстуални пластове. Опасността от изпадане в обективизъм или релативизъм при решаването на този въпрос (кой конструира?) се преодолява чрез свързване в акта на четенето на заложените в текста на творбата актуализиращи потенции със сътворяващата активност на читателя.

1999 Книжка 1 Химнът - страх и трепет

The article tackles the evolution of characters from the point of view of the time in the novel, analyzing the transformation of certain techniques used by Balzak in Proust’s novel. Balzak created a kind of narrative presence of his characters comparing several portraits from different moments in their lives. Proust’s character unravels in the course of time – a set of images often contrasting, isolated within the framework of time. The meaning generated by Proust’s character is in direct proportion to the narrator’s inability to dwindle him or her to a single image; it is in direct proportion to the multiplication of forms. The point of departure mingles with the search for truth, which slithers away for ever. This search is always situated in time, and truth is a function of time. Balzak’s novel has a dramatic structure and the reminiscence serves the purposes of explaining the reasons. Time is used by the novelist as a method of clarification; it presages and prepares the future. Proust releases the forms of temporal narrativity from their dramatic function and leaves them develop on their own, aesthetisizing them.