своеобразие

Литературата отразява толкова по-многостранно и дълбоко живота, колкото по-ярки творчески индивидуалности работят в нея - с богат жизнен опит, с проникновен идеен поглед, с неповторим начин на художествено възприемане и изображение. Без творческото с вое образие на отделните автор и е немислимо художественото богат ство на литературата като цяло. Действителността е безкрайно разнообразна. Тя, според израза на Достоевски, е и неочаквана, и фантастична, а понякога дори и невероятна. (Русские писатели о литературном труде. Ленинград, 1955 г., т. III, стр. 151). Струва ми се, че тези думи особено прилягат за нашата съвременна дей ствителност, с чудотворните преобразования, които стават в нея. И какъв дълбок смисъл, каква красота в тази наша жизнена „фантастика“. Стига писателят да умее да вниква в нея.

Находчив френски художник енарисувал портрета на Рабле в интересна композиция: зад великия сатирик стоят Омир и Сократ - еди ният олицетворение на поезията, а другият - на мъдростта. Пред разтвореното гениално произведение на Рабле „Гаргантюа и Пантагрюел се вижда, тълпа" от писатели, които повече или по-малко са изпитвали върху себе си влиянието на неговия ироничен смях. Между тълпата творци са нарисувани такива гениални майстори на перото като Молиер, Свифт, Лесаж, Волтер, Балзак, в чиито сатирични творби, според худож ника, живее неувяхващата традиция на веселия френски монах. Каквито и размери да има влиянието на Рабле върху творчеството на тези писатели, все пак тяхната сатира е толкова своеобразна, толкова, тяхна“, че ние я наричаме „сатирата на Молиер“, „сатирата на Свифт“, „сатирата на Балзак", с което изразяваме нейната особеност. Всеки даровит автор, който размахва в ръката си ювеналов бич, без да е непременно в редицата на тези велики торци, за които стана по-горе рач, има свой характерен сарказъм или, тъй да се каже, колкото сатирици съществуват в литературата, толкова и в да злъчен смях има.

Литературата за Лев Толстой показва, че всяка епоха е пристъпвала към оценка на неговото творчество със собствен критерий. Това, което за демократично настроения представител на реалистичната литературна мисъл от втората половина на миналия век Н. Н. Страхов е изглеждало в творчеството на Толстой неоспорима ценност, именно то за реакционера декадент Д. Мереж ковски представлява художественото безсилие на великия писател. Не пра вят изключение от тази обща постановка за проучване на творчеството на Л. Толстой и неговите късни произведения. В сравнение обаче с огромната литература, която е посветена на гениалния писател, публикациите върху късното му творчество са малко. Независимо от това те очертават твърде ярко основните тенденции в дореволюционната и следреволюционна руска наука, които с малки изключения се свеждат до отричане на творческите възможности на стария Толстой и художествената значимост на неговите творби - Крайцерова соната“, „Отец Сергий“, „Смъртта на Иван Илич“, „След бала" и др.

Мнозина ще се съгласят с мен, че разговорът за старобългарската литература, подет от списание „Литературна мисъл“, беше интересен и важен. В него взеха участие изтъкнати български специалисти. Като автор на статията, дала подтик за този разговор, се чувствувам особено удовлетворен. Дори някои опростявания на мои мисли, които бяха допуснати в полемиката, са твърде показателни. Тези опростявания и неточности показват направлението, откъдето изследователите очакват възражения, и онова, в което подозират опасности и на какво противопоставят своите собствени възгледи.

Хуманизмът като проблема за съдбата на човека, взета в различни аспекти и от различни позиции, е в основата на всички форми на общественото съзнание. С въпросите на човека и света се занимават философите, социолозите, педаго зите, творците на изкуството. Няма основание да се оспорват тези права и на политиците, дори на икономистите. В центъра на проблемата за хуманизма е концепцията за човека. В своя философско-исторически аспект тя е база за различните научни дисциплини и е тяхна обща основа. Нейните най-важни положения са очертани още от Маркс и Енгелс. Философско-историческото изучаване на тези въпроси, което има своята Дълга история, е стигнало до някои безспорни научни изводи и общи изходни положения, от които се ръководи и на които се уповава литературната критика В наше време. Преди всичко по своята същност Марксовата концепция за човека има конкретно-исторически характер. За Маркс решението на проблемата за човека не е теоретическа или, по-точно, само теоретическа задача. Ключът на нейното разрешение е в практиката на историческото движение. Промяната и отстраняването на дадени представи от съзнанието на хората се постига чрез ... .. изменение на условията, а не чрез теоретически дедукции"1. Маркс отчетливо изяснява в „Немската идеология" основите на своите възгледи за човека и категорически се разграничава от идеалистическите етически схващания. И още една мисъл на Маркс, която още по-пълно разкрива същината на неговия възглед: „Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който е длъжна да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегаш ното състояние. Условията за това движение са породени от съществуващата вече налице предпоставка. "2 Развитието на една социално-обществена форма на съществуване води в крайна сметка до замяната и с нова, по-съвършена форма на живот. С други думи, основната изходна позиция на марксическата концепция за човека е, че тя се опира на обективно-историческите закономерности на саморазвитието на човешкото общество. Реалността на мислите и идеалите за бъде щето се определя от обективните възможности за реализирането им в процеса на съществуването и развитието на действителните хора, които съставляват обще52 К. Маркс, Ф. Енгельс, Соч., т. 3, стр. 39. Пак там. ството. Хуманизмът на Маркс не е само идеал, той съдържа непрекъснато обогатяващи се принципи. Другата важна страна на марксистко-ленинската концепция за човека е концентрирано изразена в тезисите на Маркс за Фойербах: ... .. обстоятелствата се изменят именно от хората и... сам възпитателят трябва да бъде възпитан... Съвпадението на измененията на обстоятелствата и на човешката дейност може да се разглежда и да бъде рационално разбрано само като революционна практика. Според Маркс същината на обществения живот е практическа и поради това главното е не да се обясни светът, а в това да бъде той изменен. 2

Съветското литературознание има вече твърде голям опит във всестранното осветя ване на проблемите, свързани с развитието на руската литература. Но търсенето на истинските измерения на този изключителен литературен феномен е и ще бъде негова за дача. Тя насочва изследователите към необ- ходимостта да бъде изяснено националното своеобразие на руската литература - въпрос, който занимава такива изтъкнати литературо150 веди като Д. С. Лихачов, А. А. Морозов, Б. И. Бурсов, Н. Я. Берковски и др. Книгата на добре познатите у нас видни съветски учени Е. Н. Купреянова и Г. П. Макогоненко „Националното своеобразие на руската литература" в концептуално отношение бележи редица нови моменти. Построена върху ленинския принцип на историзма, тя представлява своеобразна история на утвърж даването на националното своеобразие на руската литература от XI до XIX в., построена в актуалния за литературознанието план на общоевропейските литературни процеси. Авторите са намерили верен методологи чески ключ за правилното решаване на слож ните въпроси на руската литература и взаимодействието и със западноевропейските лите ратури. Задачата им е да представят „типологическото единство на фундаменталните закономерности“ в общоевропейския историколитературен процес. За да бъде очертан „междунационалният типологически модел", е нужно преди всичко да се изучат и посочат онези явления, които определят националната типология. Това е и изходното начало в работата на двамата автори. Включването под такъв ъгъл на руската литература в единния развой на европейските литератури способствува най-пълно да се разкрие националното й своеобразие. Успехът в провеждането на типологичния анализ е обусловен и от избора на оня проблем, чрез който най-пълно се откроява своеобразието на руската литература - основния в нея проблем за човека, съотношението човек - общество. Подзаглавието на книгата - Очерци и характеристики", уточнява спецификата на изследването, което цели не всеобхватност, а открояване на характерните акценти. Конк ретният анализ в него е подчинен на систематизирането на явленията, обуславящи хода на общия литературен процес. Сравнителният аспект разкрива не само въздействието на руската литература върху останалите, а и онова, което творчеството на нейните крупни представители е асимилирало от тях. Подбо рът на автори и художествени произведения илюстрира последователно провеждания в работата двоен принцип - на сходство и отлика. Първата част на книгата е посветена на Древноруската литература. В нея Е. Н. Купреянова е насочила вниманието си към кардинални (някои от тях - спорни и досега) проблеми от исторически, общокултурен и литературен характер. Възникването, формирането и развитието на руската литература се разглеж да като неделима част от държавното дело и строителство. Аргументирано е обоснована тезата, че социално-икономическото разви тие на Киевска Русия достига до утвърдени феодални отношения чак в началото на XVIII в., момент, в който повечето западноевропейски страни са в най-висок стадий на Феодално развитие.

Годините, последвали след Първата световна война, са преломен период историята на българската литература и изобразително изкуство. Кризата на модернизма, новият етап в развитието на критическия реализъм и създаването на социалистическия реализъм съставят основното съдържание на художествения процес в България в навечерието на Септемврийското въстание от 1923 г. При обща за литературата и изкуството насоченост на развитието тези процеси получават своеобразен израз във всеки един от тях. Комплексното изучаване на литературата и изкуството от предсептемврийския период позволява да се изяснят общите закономерности в художествения процес - закономерността на борбата и смяната на различни форми на художественото съзнание. Такъв род съпоставяния „помагат да се отдели значителното от незначителното, характерното от нехарактерното, закономерното от слу чайното... разкриват общите източници, общата идейна и мирогледна основа... Изучаването на различията между тях позволява да се разкрият такива закономерности и такива факти, които биха останали скрити, ако ние бихме изучили 1 всяко изкуство (в т. ч. и литературата) За изясняване на изолирано едно от друго. връзката на процесите в развитието на изкуството и литературата в предсептемврийския период твърде показателни са оценките на писателите за произведенията на живописта. Статиите на Гео Милев и Людмил Стоянов за съвременната живопис позволяват да се представят по-дълбоко техните размисли за изкуството, за неговата същност и предназначение, допълват картината на единния художествен процес от онова време. Националната катастрофа, с която завършва за България участието й в Първата световна война, победата на Великата октомврийска революция в Русия, революционните събития от 1918-1919 г. нанасят удар по националистическите идеали и илюзии, в плен на които се намира значителна част от художестве ната интелигенция.

Естетическото новаторство на социалистическия реализъм несъм нено изменя и жанровата система на лириката, обогатява я с раз лични съдържателни и формални средства на изображение. Ето защо като важна задача пред литературознанието стои изследването на онези изменения в структурата на лирическите жанрове, които пот върждават открояващото се новаторство на социалистическия реа лизъм. Като изследва жанровото своеобразие на лирическите произ ведения, литературознанието по-ясно ще открои характера на онези изменения, изтъкващи качествено новата същност на социалистичес кия реализъм като художествен метод. След като се твърди, че со циалистикореалистическото изкуство е богато не само с идейното съдържание, но и с разнообразието на стила, жанра, формата, това предполага литературната теория да изследва появилите се факти, да систематизира H обобщи определени тенденции в литературата. Все още обаче не е разкрита богатата жанрова система на со циалистикореалистическата лирика. Обикновено литературоведи те се задоволяват да отбележат, че художественият метод създава предпоставките за жанрово многообразие и обнова на традиционни те жанрови структури. Но какви са новите форми и естеството на тях ната връзка с традиционните жанрове в лириката, своеобразието на поетиката им - тези въпроси, отнасящи се до социалистическата ли тература, очакват своя изследователски отговор. Задача на литературната теория е не само да установи препов гарянето на определени жанрови структури, а да проучи и диалекти ката на преосмислените, наследените и новосъздадени форми в худо жествената литература. Необходимо е литературознанието да изследва онези явления в развитието на социалистическия реализъм, които със своята художествена значимост са примери за нови жанрови структури. Анализирайки художествената специфика на жанро вете в лириката, представителите на литературната теория ще осмис лят и основните закономерности, които определят новаторската при рода на социалистическия реализъм.

Наследникът на Адам Мицкевич в парижкия „Колеж дьо Франс" Луи Леже нарече Българското възраждане „чудо на Европа от ХІХ в.", усещайки необикновено напрегнатия му динамизъм и невероятното, бих казала, „задъхано" темпо, с което българският народ успя да се изтръгне от четиривековната си изостаналост и да се приобщи към новата европейска култура. Но човешкият ум има това свойство, че на всяко чудо чуди и възхищава, както казва народът, „три дена“, а след това иска да го разбере. Опитите да се проникне в същността на феномена „Българско възраждане“, започнали още в края на ХІХв., продължават и до днес. И въпреки обилната светлина, която хвър лиха върху свързаната с него проблематика и Ив. Д. Шишманов, и Боян Пенев, и Михаил Арнаудов, и Петър Динеков, а в най-ново време - Георги Гачев и редица други изследователи, Българското възраждане остава и до днес неизяснена докрай загадка, която като че ли трудно можем напълно да разгадаем, ако не поставим в центъра нашите проучвания националното своеобразие на този феномен. Българското възраж дане е необикновено явление тъкмо защото е явление специфично, единствено по рода и като такова трябва да бъде проучено. си на В съзнанието на хората от българската възрожденска епоха терминът „Българско възраждане" съществува като термин, означаващ национална пробуда. Народът бил заспал и се пробудил, както определя това М. Дринов, или бил умрял и възкръснал за нов живот, като по този начин е възкресил и забравеното си минало, възродил за нов живот своята книжнина и култура. По-пълно определение на термина „възраждане", пренесен и върху аналогични явления в други славянски страни, дава П. Р. Славейков в статията си, посветена на чешкия славист Ханка. Възраждане на един народ имаме - подчертава Славейков - тогава, когато се възродили в него чувства на народна самобъдност (самобитност), възродили са ся сили за самосъзнавание и развитие на народността си... Интуитивните възрожденски дефиниции се потвърждават и от учените. Няма впро чем никакво съмнение, че Българското възраждане е преди всичко национален взрив, огромно усилие на един народ, забравен от Европа, да се появи отново на европейската сцена и, свързал се с общоевропейските политически, обществени и културни процеси, да заеме полагащото му се място между другите народи. Патриотизмът, чувството за дълг към отечеството, любовта към народа и неговото минало, стремежът към освобож дение от политическото робство-това са безусловно главните двигатели, които обуславят поведението и дейността на българските възрожденци. При това несъмнено първия тласък е дало родолюбието, което е могло да се прояви по-решително едва „в туй време, когато мисълта за народност като електрически ток бе проникнала във всичките на62 роди.

В „незавършените" си разговори с Николай Хайтов Симеон Султанов пише: „Трябва човек да види десетте подвързани огромни тома с материали, случки, записки, диалози, непознати думи, които лесничеят е събирал като трудолюбива пчела дълги години, за да се убеди, че такъв писател няма нужда от „командировка" в родния си край Томовете отдавна не са десет - вече са близо три пъти по толкова. Но мисля, че ако Симеон Султанов е успял да надникне проникновено в„Шумки от габър“ и „Диви разкази", то е и поради факта, че търпеливо, с вещ професионализъм и сърдечно вживяване се е ровил в архива на писателя. Там има толкова „истини в сянка" - и за Хайтов, и за книгите му. В неговите бележници, дневници, писма и чернови на творби е творческата история на разкази, пиеси и статии. Но преди всичко там е творческият и човешкият портрет на писа теля - дълбок, сериозен и етичен. От интервюта и разговори той оставя впечатление, че влиза в литературата благодарение на случая. Но въпросният „случай" само е изиграл ролята на катализатор за ускоряването на един творчески процес, който вече е имал поне 5-годишна история. Още през февруари 1953 година радуилският лесничей Никола Хайтов е записал в своя дневник: „Онова, което аз искам да напиша, е една книга, каквато е току-що прочетената..." (Книгата, която го впечатлява, е „Култ на живота“ от Лео Ерато Слуцки.) Времето между 1953 до 1957 година е времето на раждането на писателя. Той е решил да пише книга, макар че нейният образ е все още твърде смътен: „Моите литературни интереси напоследък придобиват специфична физиономия: интересува ме главно етич ният момент..." - е записано в дневника само след няколко месеца. Бъдещият писател чете усилено книги по философия, психология, физиология и медицина, по история и социология (и си води бележки!) - за да си обясни „душата" на природата, пти ците, дърветата и животните. Но преди всичко - на човека! Интересуват го „еволюцията на човешката психика“, интуицията „като проявление на подсъзнанието“, „ понякога по-безпогрешна, отколкото съзнанието“, „централната лаборатория" в ония времена на човешкото съществуване, когато „главният мозъка е бил само в зачатие“, „език на очите“, „психологията на облеклото“, „човешките страсти“, които се опитва да картотекира. Този „научен“ интерес към човека и човешкия живот, към сериозното и задъл бочено знание за тях издава ранния му стремеж към „една документалност" във всич ко - както по-късно Симеон Султанов (и не само той) определя най-характерното У Хайтов като творец.