Диви

Статията „Препрочитайки „Диви разкази" направи опит (според силите на автора си) да събуди интерес към някои по-частни въпроси на тази творба и някои по-общи въпроси на съвременната ни литературоведческа методология. Опитът не сполучи, той се оказа неубедителен дори за в. „Литературен фронт“, който има добрината да му предостави страниците на своя 24-и брой от 1973 г. С голямо нетърпение и още по-голяма щедрост на място вестникът побърза да отговори върху съседната страница и с два пъти повече думи от началната статия да убеди читателя, че повече думи в случая са излишни. (Една безспорно положителна практика, която предоставя на спорещите чувство на свободно конфронтиране, а на редакцията още по-приятното чувство за неутралност; положителна е тя и в случая, макар че тази неутралност заприлича нещо на „въоръжен неутралитет“ и предизвика някои неволни асо циации с политиката на радославистите.) Убеди ли се читателят, че по-нататъшният разговор е излишен, е трудно да се каже, но трябва да се е убедил, след като ответната статия бе увенчана в началото и завършека си със следните колкото специфични, толкова и съкрушителни аргументи: „Диви разкази" скоро ще надхвърлят „рекордния тираж 200 000 бройки“, напомня тя още с първите си думи, а послеписната прибавка на свой ред напомня, че това е „книга, за която Николай Хайтов получи Димитровска награда“. И тъй като тези факти са добре известни на читаеща България, напомнянето им в такъв контекст или няма никакъв сми съл, или пък има някакъв много дълбок и непонятен смисъл. за критика Какво може да се намери между тези два аргумента и издига ли се ответната статия до тяхното равнище, ще видим по-нататък, защото в средоточието на настоящата добавка към „Препрочитайки „Диви разкази“ не стои спорът с печатните или устните, реалните или евентуалните възражения; не стои, поне единствен, дори сборникът „Диви разкази“. Непохватно написана и недоизречена, статията „Препрочитайки „Диви разкази“ остави след себе си доста възможности за неволни недоразумения и съзнателни изопачения — за 3 първите отговорността носи сам авторът, а за вторите я дели солидарно със своя критик. Ето защо, ако сегашната добавка не разчита да бъде написана „по-похватно“, тя би искала поне да изрече по-ясно това, което е останало И между редовете или изобщо е отпаднало от първата статия.

Преди време един рецензент беше сложил следното заглавие на една своя рецензия - „Артистичната критика, за и против“. И след това беше изказал всичките си съгласия и резерви по отношение на „артистичната“ критика. Само че беше забравил да каже има ли „неартистична" критика и какво представлява тя. Това отрицателно определение - „не-артистична“ - не ни изяс нява нищо, то е безсъдържателно. Освен това страда от своята абстрактност - не е подкрепено с никакъв пример. Защото ако се отнася до „артистичната" критика, бихме могли да посочим всички критици, които са оставили име в литературната история. А можем да допуснем и друго - споменатият рецензент не влага в думата „артистичност“ съдържанието, което сме свикнали да влагаме в нея: естетически усет, дарба за превъплъщаване, за проникване във вътрешния мир на художника, богатство на изживяване на художественото произведение, „вътрешно зрение“, както обича да казва Тодор Павлов, и т. н. Ако е така, всички „за“ и „против“ отпадат като глупави и безпредметни. Това е едно от многото недоразумения на нашия литературен живот. Но атаките на литературните „учени“ срещу критиката датират от векове и са упорити. Ето сега новият тълкувател на Николай Хайтов Н. Георгиев се възмущава от една несправедливост на природата, която дарява едни хора с художествени способности, а други лишава. Някакви хора „ревниво искат да докажат, че художествената литература не може да бъде обект на научно мислене и да подскажат, че нея могат да тълкуват единствено родените с някакво шесто художествено чувство“. В тия редове са скрити болка и озлобление. Казвам го не със злорадство, не със съзнанието, че принадлежа към родените с шесто чувство - художествено, защото никакво вродено чувство, било то художествено, не ни дава право на превъзходство над другите хора. Казвам го със съчувствие. Никола Георгиев страда и не знае как да се справи с тоя ред на нещата. И Впрочем той предлага изход: обещава да ни даде един ключ, с който всеки, независимо от способностите и наклонностите си, ще може да си служи и да отключва всички врати. Тоя ключ се нарича „научна критика“. Досегашната критика била ненаучна, произволна, субективна, „догматична“, „ревизионистична“ (по-конкретно от боята на „пражкия ревизионизъм"), „антипозитиви стична“ (това укор ли е?), „консервативна“, „реакционно романтична“, „богословска“, „крочеанска“, „ернстфишерианска“, „ирационална“ и т.н. Да започнем с „Препрочитайки „Диви разкази". Агресивен и ироничен дух (симпатични черти в един революционер в критиката), Н. Георгиев още в началото заявява, че „Диви разкази“ не е лъжица за нашата уста. Това произведение е твърде сложно и не по „възможностите на нашата критика".

Чудя се на двамата автори на разглежданите тук статии как те не забе лязват, че в същност прекрасно взаимно се допълват. Естествено на тях им пречи раздразнението. За разлика от Никола Георгиев, който нарича раздразне нието си „справедливо", аз мисля, че гневът може да бъде справедлив, но раздразнението е винаги несправедливо. Разбира се, статията на Никола Георгиев, печатана в „Литературен фронт", съвсем не е структуралистична. А и да беше такава страхът от някакво наводнение в България от литературни изследвания, които си служат било със структурален, било със семиотичен, митологичен или психоаналитичен метод, ми се вижда като страх от салемските вещици. И така нито Никола Георгиев е структуралист, нито Тончо Жечев е „консервативен романтик“. Чисто и просто имаме пред себе си двама способни критици, единият от които се отличава с по-жив, по-непосредствен, по-емоционален подход към литературата, и другия, който я възприема повече с ума си и с по-хладна разсъдителност. Това, разбира се, съвсем не значи, че подходът на Тончо Жечев е ирационален и подобно обвинение е остатък от надживяното вече днес бинарно мислене. Също така е неправилно да се мисли, че начинът, по който др. Георгиев възприема литературната творба, е лишен от всякаква емоционалност. Подходът на Н. Георгиев е несъмнено по-ефикасен за схващането на общото, на онова, което прави всяко произведение достойно да го причислим към автентичната художествена литература. Подходът на Т. Жечев е безспорно по-пригоден за разкриване на онова, от което зависи своеобразието, неповторимостта на един литературен феномен. Но двата подхода съвсем не се изключват, а, напротив, взаимно се допълват и взаимно утвърждават постиженията си. Никола Георгиев в статията си „Препрочитайки „Диви разкази" разкрива по убедителен начин такива съществени черти на героите на Хайтов като тяхната раздвоеност, силата им, която същевременно е и тяхна слабост, действията им, които противоречат на собствения им разум и разбирания, неразривната връзка между страха и смелостта, както и целият този механизъм, при който „малоценното, важното и неважното непрекъснато разменят местата си“. Но някой би могъл да възрази, както впрочем прави Тончо Жечев, а и Кр. Куюмджиев в изказването си, че всички тези черти са характерни за всяка литературна творба. Тук би трябвало да се подчертае изрично, че те са наистина характерни обаче само за значителните, бележитите литературни творби, а в слабите в художествено отношение, едноизмерни и плоски те винаги отсъствуват.

В изказването си, както всички, които говориха досега, ще трябва да взема отношение към три въпроса: как оценяваме поведението на „Литературен фронт“, какво представляват разказите на Николай Хайтов и накрая - какви трябва да бъдат методите и методологията на нашето литературознание, особено сега, когато на всяка обществена наука у нас се поставят важни и отговорни задачи, свързани със строителството на развито социалистическо общество и с борбата срещу буржоазните идеологии от всякакъв цвят и под всякаква форма. I Във връзка с първия въпрос предпочитам да мълча, защото светкавичното приключване на полемики, чието продължение не е изгодно за някои от участниците в тях, не е новост в тази област. Мога да посоча само един още по-бле стящ пример: „разговора“ за структурализма, който беше подхванат от сп. „Септември" в 11 кн., 1969 г., и се ограничи в рамките на една единствена, идео логически погрешна статия — първата и последна в „разговора“, — напи сана от Стефана Димитрова, и любезното обещание на редакцията - да публикува и други мнения. Редакцията имаше какво да публикува, за да бъде продължен „разговорът", но, изглежда, реномето на Стефана Димитрова и беше поскъпо, отколкото изясняването на истината и дискусията спря, преди да тръгне. В периода 1962—1965 г. у нас главно благодарение на усърдна дейност от страна на доста шумен литературен публицист се оформи лишената от почва теория за трите крила в нашата критика: на единия фланг стояла „артистич ната“, или „есеистична", критика (Здравко Петров, Т. Жечев, Кр. Куюмджиев и др.), на другия фланг - комплексната механизация“ (т. е. „структуралистите“), а в средата, т. е. в блатото, били ортодоксалните марксисти. Тази теория принизяваше най-изтъкнатите представители на нашата марксистко-ленинска критика, тъй като вместо ролята на авангард (която произтича от хегемонното положение на марксизма-ленинизма в нашия идеоло гически живот) им отреди роля на блато, чиято главна функция е не да ръководят методическото и теоретическото обогатяваче, развитието, прогреса в 19 литературознанието и неговата практика - критиката, а да съхраняват за стоя и традицията независимо от степента на мухлясване, до която тази традиция е стигнала. Но по начало тази „теория“ куцаше в един немаловажен пункт - тя включваше в критиката хора, които не са литературно-художе ствени критици и дори не са и литературоведи, хора, които работеха в друга обществоведска област. Тази „теория“ изключваше възможността в мнимото „структуралистично“ крило да има и марксисти-ленинци.

В „незавършените" си разговори с Николай Хайтов Симеон Султанов пише: „Трябва човек да види десетте подвързани огромни тома с материали, случки, записки, диалози, непознати думи, които лесничеят е събирал като трудолюбива пчела дълги години, за да се убеди, че такъв писател няма нужда от „командировка" в родния си край Томовете отдавна не са десет - вече са близо три пъти по толкова. Но мисля, че ако Симеон Султанов е успял да надникне проникновено в„Шумки от габър“ и „Диви разкази", то е и поради факта, че търпеливо, с вещ професионализъм и сърдечно вживяване се е ровил в архива на писателя. Там има толкова „истини в сянка" - и за Хайтов, и за книгите му. В неговите бележници, дневници, писма и чернови на творби е творческата история на разкази, пиеси и статии. Но преди всичко там е творческият и човешкият портрет на писа теля - дълбок, сериозен и етичен. От интервюта и разговори той оставя впечатление, че влиза в литературата благодарение на случая. Но въпросният „случай" само е изиграл ролята на катализатор за ускоряването на един творчески процес, който вече е имал поне 5-годишна история. Още през февруари 1953 година радуилският лесничей Никола Хайтов е записал в своя дневник: „Онова, което аз искам да напиша, е една книга, каквато е току-що прочетената..." (Книгата, която го впечатлява, е „Култ на живота“ от Лео Ерато Слуцки.) Времето между 1953 до 1957 година е времето на раждането на писателя. Той е решил да пише книга, макар че нейният образ е все още твърде смътен: „Моите литературни интереси напоследък придобиват специфична физиономия: интересува ме главно етич ният момент..." - е записано в дневника само след няколко месеца. Бъдещият писател чете усилено книги по философия, психология, физиология и медицина, по история и социология (и си води бележки!) - за да си обясни „душата" на природата, пти ците, дърветата и животните. Но преди всичко - на човека! Интересуват го „еволюцията на човешката психика“, интуицията „като проявление на подсъзнанието“, „ понякога по-безпогрешна, отколкото съзнанието“, „централната лаборатория" в ония времена на човешкото съществуване, когато „главният мозъка е бил само в зачатие“, „език на очите“, „психологията на облеклото“, „човешките страсти“, които се опитва да картотекира. Този „научен“ интерес към човека и човешкия живот, към сериозното и задъл бочено знание за тях издава ранния му стремеж към „една документалност" във всич ко - както по-късно Симеон Султанов (и не само той) определя най-характерното У Хайтов като творец.