Тодор Ив. Живков

Отиде си от нас проф. Цветана Романска. Нейната ранна и неочаквана смърт изглежда невероятна за тези, които я познават - винаги така жизнена, активна, вечно забързана, весела пословично работлива. Изгубихме виден български етнограф и фолклорист, посветил всеотдайно целия си живот на науката, отзивчив другар и учител, който до вчера ни увличаше с творческите си планове. Проф. Романска работи тридесет години в областта на етнографията и фолклористиката. Родена през 1914 г. в семейството на известния наш учен акад. Ст. Романски, получила пре красна подготовка, тя отрано се ориентира към научна работа. След като завършва специалността славянска филология в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, заминава на специализация в Прага, гдето през 1939 г. защищава докторска дисертация и става доктор на Карловия университет. Завърнала се в родината, тя е избрана за асистент, а по-късно и за доцент при катедрата по славянско езикознание и етнография. От 1963 г. е професор по славянска етнография и славянски фолклор - една твърде обширна област, в която тя работи неуморно и с голямо желание.

Фолклористиката енаука, зародила се и развила се в епохата на буржоазната култура, епоха на такава диференциация на духовното производство, която се отрази силно и на художествената култура. В това отношение М. Арнаудов с присъщото му чувство за общия развой на културното творчество пише след ното: „Ако на едно или друго основание XIX в. се нарича век на техниката, век на биологията, век на електрохимията, век на филологията, век на историята и т. н., все тъй право би било да се изтъкне като негова голяма придобивка офор мяването и грамадният ръст на знанието ни за народа, за народната душа и народното творчество, и да говорим за век на фолклористиката. Пак той, представяйки с лекота и естественост историята на фолклористиката като наука, ще отбележи по-нататък: „Първият освежителен лъх дойде от Англия с новопробудената любов към народната песен. Когато в 1744 г. умира А. Поп, тутакси губи ореола си цялата изкуствена, дворцова и подражателна поезия, за да се оживи вкусът за Шекспир и за старите шотландски балади, издадени в 1724 г. от Allan Ramsay (Collection of Scots Songs). Фолклорът в интереса на предромантиците и на техните следовници е развитие на интереса им към новото изкуство. Казано по-общо, но достатъчно точно, фолклористиката се поражда в контекста на развитието на буржоазната наука и изкуство, когато се осъзнават противоречията на новата култура и по-нататък, когато се осъзнава разрушаването на относително цялостния характер на културния процес.

Типът „владетел-писател" се появява у нас през X век като елемент от куртурно-историческата характеристика на т. нар. Златен век. Известно е, че цар Симеон е бил не само покровител и организатор на просветно-книжовния живот, но и сам е създавал или е участвувал в създаването на литературни трудове. Наис тина до нас са достигнали твърде малко от тях - три писма до византийския ди пломат Лъв Магистър (Хиросфакт), предисловието към съставения от него сборник проповеди Златоструй, активна редакторска и може би преводаческа работа по съставянето и превеждането на други енциклопедични сборници като Изборни ците от 1073 и 1076 г. Представа за неговата книжовна (епистолографска) дейност ни дават и многочислените (26 на брой) послания на константинополския патриарх Николай Мистик, както и трите писма на византийския император Роман Лакапин. Изследователи като големия наш историк В. Н. Златарски го сочат и като автор на трактата „За буквите“ на Черноризец Храбър. (Тази концепция днес се смята за недоказана, но в случая е важен стремежът да бъде свързано името на Симеон написването на едно знаменито литературно произведение.)

Ще бъде несправедливо към онези, които познават и оценяват по достойнство приноса на Иван Д. Шишманов в духовното израстване на България, но като че ли за него все повече говорим като за онези поети, за които университетските преподаватели казват, че имат литературноисторическо значение. Живял в една епоха, колкото съзидателна, толкова и разломна, Ив. Шишманов ни затруднява, за щото сякаш нямаме мяра за неговото дело. На него се позовават като на родоначалник на модерната фолклористика у нас, като на пионер в етнографското проучване на бълга рите, на възрожденската ни история, като пръв крупен специалист в областта на срав нителното литературознание и т.н. От друга страна, с неговото име се свързва създаването на духовни огнища, без които е немислима една нация - Университета, Народния теа тър, Народния (сега Етнографски) музей и т. н. От трета страна, за неговите човешки добродетели и граждански заслуги говорят първенци на нашата наука и изкуство, хора, които са получили по нещо от духовната му щедрост - Ив. Вазов и П. Яворов, К. Хрис тов и Елин Пелин, М. Арнаудов и Хр. Вакарелски. И не на последно място - Шишманов ни свързва с духовния живот на Европа и славянството в края на миналия и в началото на този век, с културния възход на балканската интелигенция в онези времена. Ето така се очертава профилът на този неспокоен по нрав свищовлия, в чиито жили според преданието има нещо от фамилията на Шишмановци, последните царе на средновековна България. Този профил е познат, и все пак в общественото съзнание, в нашата национална памет Шишманов не само не е цялостен - той не е извисен в онази степен, която би прилягала на неговите реални за слуги към България. Една от причините ве роятно е недостатъчното познаване на свър шеното и несвършеното от него. По същество досега ние нямахме - ако изключим някол ко споменни очерка и недотам коректните оценки на етнографите и фолклористите - цялостно проучване на жизнения път и творчеството на този син на нашето Възраждане. Автор със заслуги за преиздаването на част от научното наследство на Иван Д. Шиш160 манов, сега Георги Димов се представя с об стойна монография за бележития учен. Тру дът съдържа пет глави, посветени съответно на гражданина Иван Д. Шишманов, на основоположника на нашата научна фолклористика, на историка на нашето Възраждане, на литературния критик Иван Д. Шишманов и на Шишмановите виждания за историята на западноевропейската литература. Веднага трябва да се каже, че - така композирана - книгата цели да ни представи Иван Д. Шишманов като явление в българ - ското духовно развитие. И авторът в значителна степен е успял. Неговата главна амбиция е, показвайки учения Иван Д. Шишманов, да проследи пътя му на културен строи тел, неговите идейно-политически и нрав ствени характеристики. Трябва също да се добави, че - макар и в недостатъчна сте пен - Иван Д. Шишманов е„проектиран" върху хоризонтите на тогавашната епоха с ней ните философски, научни и художествени на чинания, които влияят върху духовното би тие на света и в наши дни. В книгата на Г. Димов обстойно и с вещи на е проследен процесът на формиране на Иван Д. Шишманов като патриот, учен и хуманист. Излязъл от пелените на Възражда нето, той остава негов духовен син. И заедно с това целият смисъл на живота му е и онова необходимо преодоляване на възрожденското, благодарение на което се получи онзи духовен подем в България, който характеризира националния ни живот в края на миналия и началото на този век. На този фон авторът вярно очертава фолклористичния и в по-широк смисъл - етноложкия принос на Шишманов, и най-вече заслугите му за издаването на уникалната за международната научна и културна практика поредица „Сборник за народни умотворения и народопис". И ако тук биха могли да се направят някои бележки, то след ващата глава, посветена на Шишманов като историк на Възраждането, е сама по себе си отличен и самостоен принос. Това е един обемен текст, в който Г. Димов е положил усилия да ни покаже Шишманов и като съз дател и откривател на градиво за Възражда нето, и като теоретик на формирането и развоя на нацията, и като автор с догадки за еди ничното, особеното и всеобщото в културните процеси от национален тип.