Бележки

На г-н Франьо Шаниек дължим най-пълното изследване на текста на ак товете" от църковния събор на катарите в Сен Феликс де Караман: един текст, чийто произход остава неясен и който ние познаваме само посредством свиде телствуването на Бес, големия учен, който го преписва и транскрибира през XVII в. Освен въпроса за автентичността, по който в наше време няма вече ни какви съмнения, г-н Шаниек поставя и другия също така сериозен въпрос за ези ка на този текст. Трябва да се каже обаче, че в литературния труд на г-н Шаниет, който освен това е много ясен, проблемът за езика не заема централно място. Но трябва да се каже също така, че той е единственият учен, който си е дал сметка за истинското значение на проблема. Франьо Шаниек стига до заключението, че латинският език в частните ак тове от това време в Южна Франция е бил в периода на своя упадък", което прави съвсем нормално съществуването на грешки по латински в много доку менти от тази епоха. На второ място г-н Шаниек отбелязва, че „изразите от офи циалните документи translatare (преписвам, превеждам, прехвърлям) и transle tavit (той преписа, преведе, прехвърли) се срещат често в личните грамоти това време и в тази област". Г-н Шаниек не ни обяснява смисъла на глагол translatare изобщо, но преводът му на текста и примерите, които цитира от До Канж, ни говорят, че той мисли за значението преписвам. Проблемът се състои точно в това и Фр. Шаниек ни е посочил цялото му значение. От моя страна аз смятам, че трябва да се изтъкне най-напред факты че от V в. насам глаголът translatare винаги е имал двойното значение на пре веждам и преписвам. Двете значения остават равностойни по време на Средно вековието. 10 Тази равностойност и някои пасажи и особености на латинския език, които ни карат да бъдем недоволни от забележителния при все това превод на г Шаниек, предизвикват съмнения по повод съвсем ясното твърдение, че тук тал latare означава просто преписвам. Ще отбележим, че в този текст има наистив „абсурдни" латински форми, като например на първо място глаголът addux (доведе), който управлява един аблатив: in diebus illis Ecclesia Tolosana addi xit papa Niquinta in Castro Sancti Felicij“ „(в ония дни Тулузката църква довед папа Никвинта в крепостта на Свети Феликс)"7. Също така формата рара № quinta със своето акузативно значение не ни изглежда съвсем правилна, дор ако можехме да я обясним като един „винителен падеж" според гръцкия начит на изразяване". Фр. Шаниек превежда: „през онези дни църквата в Тулуза дове папа Никвинта в крепостта на Свети Феликс" 8.

Викторианската литература на Англия започва да присъства в българската книжнина сравнително отрано, оше в процеса на разгръщането си. Не става дума, разбира се, за някакво системно представяне, а за спорадични появи на преводни материали в пресата и малко по-късно в книжна форма. Процесът е разбъркан, но няма как да бъде иначе. От една страна, съвсем естествено липсват българи, специалисти в областта на класическата и актуалната за онова време английска литература, липсва редовен обмен на дитературна информация между двата народа, липсват справочници, .'!ипсва в крайна сметка съизмерност между двете езиково-културни трг:диции. От друга страна, политическите и социалните изменения в нашите територии през втората половина на XIX век обуславят съвсем различна систематизация и употреба на внесения литературен материал от тези, на които той се е радвал в родината си. Като имаме предвид този пример, можем да заключим, че една тема за рецепцията на дадена литература неизбежно се превръща в тема за рецепцията на дадени чужди стойности и за това, как те се трансформират в местни стойности. В най-общия си хоризонт бележките ми са нацелени именно към тази посока на разсъждение. Да проследим сега представянето в български превод на две видни фигури на английската дитература от мина.'Iия век: Дикенс и Тенисън. Те са централните викторианци, съответно в областта на прозата и в областта на поезията. Това в никакъв случай не означава, че най-гениалните отделни творби на периода са излезли изпод техните пера. Двамата просто са се отъждествили най-плътно със своята епоха - толкова добре я изразяват, толкова са типични за нея, че са чак неподражаеми в типичността си. Те я обогатяват с най-добрите си произведения и едновременно с това приемат правилата и нормите И като социално позитивни личности, хора на обществения дълг. Дикенс е както та.Тiантлив повествовател и майстор на дитературния портрет, така и пълен конформист по отношение на композицията, смисъла, морала. Той е държал романите му да се четат от възможно най-многочислена публика (нали плюс всичко останало е бил и финансово зависим от продажбата) и затова се е съобразявал с нейния вкус към мелодраматични сюжетни нишки и образи, към определен по-значителен обем на произведението, към хепиендове и към поучения. Що се отнася пък до поезията на Тенисън, той е висш майстор в изразяването на благородни масови чувства, не търси да слиса публиката си с изненадващи, неуютни, застрашителни идеи и образи, а я сплотява в името на добрата кауза, т. е. в името на добрите ~увства, добрите мисли и добрите дела.

В днешно време заниманията с теория на литературата не изглеждат кой знае колко важни и своевременни. Тези занимания като че ли не само престанаха да са модер.,:и, но пред очите ни губят последните остатъци от научен престиж, а на всичко отгоре им се отрича познавателната стойност и по-широкото приложение. Изключение правят опитите да се запазят досегашните позиции на литературната теория и нейният собствен кръг от интереси. Ето как ни обясняват положението все по-многобройните противници на теоретическите занимания: "Теорията не е нищо друго, освен опит за бягство от практиката. Всъщност тя е наименование за различните начини, чрез които хората се стремят да се поставят извън практиката, за да я управляват отвън. Нашето твърдение е, че никой не би могъл да се постави извън практиката и че теоретиците трябва да положат максимум усилия, за да си свършат работата докрай." 1 Създаването на вярна теория - твърдят други - не е възможно. Освен това, убеждават ни трети, създаването на теория не е наложително , а би могло да се каже, че е и нежелателно. 3 В контекста на така многопосочните разсъждения същата тази теория на литературата, която през последните десетилетия безспорно спечели авторитет и позиции, благодарение признаването на литературознанието за самостоятелна дисциплина, сега трябва да бъде изоставена, да остъпи пред практиката и интерпретацията, пред историята на литературата, или, иначе казано - пред естетиката.

Един общ поглед върху трудовете на френския философ Мишел Фуко (1926-1984) показва, че, с изключение на «Думите и нещата» и «Археологията на знанието», всичките му големи изследвания отреждат на тялото централно място. У Фуко тялото не е толкова постоянна природа, колкото величина, чиито характеристики се променят според гледната точка на отделното изследване. Със своята функция или принадлежност тялото изгражда своебразна номенклатура, която най-схематично бих представил в пет пункта. 1. Лудо тяло, което от XVII век насам обществото в Западна Европа изолира и огражда («История на лудостта>>, 1961). 2. Болно тяло, което, от XVIII век, институциите на знанието (медицината) и на властта ще описват и изследват според своите епистемологични и социални приоритети («Раждането на клиниката>>, 1963). 3. Престьпно тяло или по-точно тяло на изкупление на вината, което наказателната система подлага на публични изтезания и екзекуции, а от втората половина на XVIII век въдворява в заведения за принудителен труд («Надзор и наказание», 1975). 4. Тяло на желанието - сексуално тяло, което викторианската епоха цели да потиска и дисциплинира според формулата: «Да правиш слово от всяко желание» («История на сексуалността>>, том 1- «Волята за знание», 1976). 5. Тяло на удоволствието и тяло на аскезата, според предписателните текстове на Античността («История на сексуалността>>- том 11 «Практикуване на удоволствията>> и том III «Грижата за себе си», 1984). Във всички тези изследвания тялото се явява основен елемент от механизма за производство на дискурса на истината. Този механизъм се задвижва в три силови полета - на властта, на знанието и на удоволствието, изграждащи вътъка на всички изследвани процеси и явления.