българска литература

В надпреварата на събития, на душевни падове и хребетни извисявания, в мигове на върховно щастие или дълбоко униние понякога човек, а най-вече писателят или поетът, не намира време наред с творческата си дейност или всекидневните задължения да води дневник. Всеки може да си представи колко много е загубила българската литература от това, че почти никой от нашите големи или малки писатели не е отделил време от творческите си занимания, за да разкрие нещо от най-скритите трепети, от внезапните прозрения на мисълта и навеи на въображението, дори от всекидневието на своя живот, от впечатленията си от хора или от събитията на деня. Стихията на дълбокия душевен трус втиква за кратко време писалката в ръката на П. К. Яворов и така изниква след смъртта на Мина Тодорова лирично-философският дневник, една разтърсваща изповед и летопис на този период от неговия живот, но този порив скоро потъва във въртопа на насъщната борба за съществование и служебните ежби, в тираничния напор на творческите замисли. В многожанровото си творчество и Яворов, както Иван Вазов, има възможност да се разтоварва вътрешно чрез поетическата изповед и така да ликвидира по най-непосредствения начин душевните стълкновения и кризи. В този смисъл творбите му се превръщат отчасти и в биографична документация, отреагиране на неизбежния сблъсък с предизвикателствата на една конфликтна действителност. Пенчо Славейков се разтоварва вътрешно не само с творбите си, но и с пламенните критически статии и така пропуска да разкрие скрижалите на най-съкровените преживявания. Единствено Кирил Христов, и то може би поради конфликтната си личност и доброволното изгнание в чужбина, прибягва към помощта на този душевен катализатор — дневника, — но при него действа силно и друг фактор: конфликтната ситуация в битието му, която го поставя непрекъснато в положение на самоотбрана и предизвиква драматичен диалог не само със семейството му, но и с всеки един, който го е засегнал по един или друг начин с най-малък намек, с цялата наша действителност, а тези стълкновения той може да разреши най-безболезнено чрез дневника! Той е неговата защита, неговото документално наследство за поколенията, неговото воюване за правда и лично достойнство, за една правда, която в много случаи, разбира се, е субективна правда, малко изкривено огледало за хора и събития, но все пак дневникът му е документ на едно жизнено поведение и на човека и писателя в борбата му за истината. В името на нея в края на живота си той трябваше да направи доста отстъпки от някои свои становища и твърдения и заблудни схващания, да възстанови съборените мостове не само с родината, но и с хората, набедени погрешно от него. Йордан Йовков, този майстор на художественото слово, разкрил в творчеството си цяла галерия от човешки съдби, засекретява своето лично всекидневие, дори творческата биография в непристъпния алков на сърцето си