Проблемът за твореца в поезията на Пенчо Славейков

В нашата литературна наука и критика темата за твореца в българската литература е разисквана в едни случаи общо и епизодично, а в други - с по-голяма пълнота. Все пак липсват обобщаващи изследвания за появата и развитието на този образ в художествената ни литература. В известна степен това е обяснимо - образът на твореца въвежда нова и обемна проблематика, чиято интерпретация в наш национален план все още търси своите измерения. Оттук и фактът, че в съвременната ни литературна наука по-цялостно е изследван главно проблемът за художника и неговото творческо съзнание в западноевропейските литератури. Начало на подобно вглеждане у авторите на художествени произведения в българската литература наблюдаваме още преди Възраждането, когато в съответствие с нарастващата значимост на естетическите прояви в общия духовен подем на нацията се заражда и социалният интерес към личността на твореца. Всъщност всякога човешкото развитие е показвало една непреходна потребност на всеки създател да търси „външна“ оценка на сътвореното от него. Такава е обществената природа на човека. През средните векове няма у нас деец на изкуствата, който, достигайки зрелост или завършвайки значителен труд, да не се е чувствал „изкушен“ от подобна себепреценка. В духа на средновековната традиция българският писател книжовник снизява личността си, назовавайки себе си „недостоен“, „злочести“ и т. н. Главното за него е да извиси „богоугодното дело“ - създадената книга или направения превод. Традицията за самооценка в такива стилови форми се следва почти до края на XVIII век, отразява я и една приписка от 1782 г.: „Съписа се сия божественная книга глаголеми Требник въ градъ София недостойнаго в рукою гряшнаго и человяцях папа Макрудина Димитровича.“ Няколко десетилетия по-късно картината се променя - преди всичко творецът възприема себе си и читателя като братя по неволя и национална съдба, слива се с него на социална или национална основа и посредством еднаквата си жизнена позиция. Пример за такова взаимопроникване са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, а по-късно - и всички творци на Възраждането. Писателят няма себеусещане извън онези, за които пише и това е нещо качествено ново в изявата на една като че ли традиционна линия във взаимовръзката творец – общество – творчество