Литературна мисъл 1990 Книжка-4
  • Книжка-4
  • СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРНА ТЕОРИЯ, ИСТОРИЯ И КРИТИКА
  • Издател
    Институт за литература – БАН
  • ISSN (online)
    1314-9237
  • ISSN (print)
    0324-0495
  • Страници
    163
  • Формат
    16/70/100
  • Статус
    Активен
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-21

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В нашата литературна наука и критика темата за твореца в българската литература е разисквана в едни случаи общо и епизодично, а в други - с по-голяма пълнота. Все пак липсват обобщаващи изследвания за появата и развитието на този образ в художествената ни литература. В известна степен това е обяснимо - образът на твореца въвежда нова и обемна проблематика, чиято интерпретация в наш национален план все още търси своите измерения. Оттук и фактът, че в съвременната ни литературна наука по-цялостно е изследван главно проблемът за художника и неговото творческо съзнание в западноевропейските литератури. Начало на подобно вглеждане у авторите на художествени произведения в българската литература наблюдаваме още преди Възраждането, когато в съответствие с нарастващата значимост на естетическите прояви в общия духовен подем на нацията се заражда и социалният интерес към личността на твореца. Всъщност всякога човешкото развитие е показвало една непреходна потребност на всеки създател да търси „външна“ оценка на сътвореното от него. Такава е обществената природа на човека. През средните векове няма у нас деец на изкуствата, който, достигайки зрелост или завършвайки значителен труд, да не се е чувствал „изкушен“ от подобна себепреценка. В духа на средновековната традиция българският писател книжовник снизява личността си, назовавайки себе си „недостоен“, „злочести“ и т. н. Главното за него е да извиси „богоугодното дело“ - създадената книга или направения превод. Традицията за самооценка в такива стилови форми се следва почти до края на XVIII век, отразява я и една приписка от 1782 г.: „Съписа се сия божественная книга глаголеми Требник въ градъ София недостойнаго в рукою гряшнаго и человяцях папа Макрудина Димитровича.“ Няколко десетилетия по-късно картината се променя - преди всичко творецът възприема себе си и читателя като братя по неволя и национална съдба, слива се с него на социална или национална основа и посредством еднаквата си жизнена позиция. Пример за такова взаимопроникване са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, а по-късно - и всички творци на Възраждането. Писателят няма себеусещане извън онези, за които пише и това е нещо качествено ново в изявата на една като че ли традиционна линия във взаимовръзката творец – общество – творчество

    Ключови думи: образ на твореца, българска литература, литературна наука, творческо съзнание, средновековна книжнина, самооценка, книжовник, богоугодно дело, приписка, Възраждане, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, социална позиция, национална съдба, взаимовръзка творец – общество
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 22-40

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Голяма лампа с жълт абажур хвърля мека светлина в здрачната стая. Върху старовремско бюро неясно белеят няколко снимки - две красиви млади жени в Париж през 1912 г., момче с будния поглед на рода Каравелови... Отсреща - просто желязно легло с опъната покривка. Над него - голям портрет с маслени бои. Френският живописец Едгар Мюлер, нашумял в парижките салони от началото на века, се е съгласил да рисува една българка. За разлика от жизнерадостната героиня на Шекспир тази Виола е меланхолично замечтана. Погледът ѝ минава през платното, над рамката и следи винаги в гръб една възрастна жена със снежнобели коси, седнала зад бюрото. Пред нея са снимките - и между тях глобус, два символа на нейния дълъг живот. Между семейството и света са отминали почти девет трудни десетилетия, между отлетяла реалност и жажда по бъдеще са изтекли години на борба и страдание. Живите кафяви очи, наричани някога в Русия „говорящи“, крият вече печал и умора. Тяхната безпогрешна проницателност е засенчена от двойната преграда на увеличителното стъкло, което отчуждено и неизменно лежи на бюрото. Останала е друга прозорливост - на сърцето - която не изчезва с годините. „Когато видиш за пръв път г-жа Екатерина Каравелова, имаш чувството, че гледаш насреща си един благороден портрет... Нейна особеност е, че тя те гледа и слуша едновременно. Ти си учуден от толкова изключително внимание, смутен си и поласкан в същото време.“ За своите 80 години г-жа Каравелова е много активна. Не пропуска събрание, ни сказка. Говори на „ти“, често с обръщението „мое дете“. На писателски сбирки винаги се изказва последна - снизходително, убедително, с неизменните поучителни нотки на дългогодишна учителка. Не обича никой да нарушава установените норми на колективен живот. В дружествата ще я чуем да апелира: „Не правете никога нищо на своя глава. Спазвайте дружествената дисциплина. Само общите решения са ценни и уместни.“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Екатерина Каравелова, род Каравелови, Виола Каравелова, Едгар Мюлер, мемоарно-биографичен портрет, благородство, проницателност, обществена активност, дисциплина, духовна сила, приемственост, история на следосвобожденска България
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 41-47

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Импулсите на Българското възраждане налагат нови идеи в литературата, а с тях в нея навлизат и новите формални образования. С възникването на новите структури се утвърждава и една по-различна от традиционната представа за авторство, свързана вече с подчертаното личностно начало, с индивидуалните качества на книжовника. Творчеството на Софроний предоставя възможности за анализ на Прехода стара – нова литература от гледна точка на преобразуване на една утвърдена традиция по отношение на формата на създаване и разпространение на книжнината – традицията да се съставят сборници. „Всяка нова литературна епоха – пише П. Динеков – започва с произведения, които носят много черти на предходното литературно развитие. На границата между две епохи явленията преливат едно в друго, приемствеността е закон. На тази граница все още мъчно се различават ново от старо, макар често да е извършен скок в развитието.“ След Паисий Хилендарски Софроний е първият книжовник на Българското възраждане, осъществяващ качествен скок както в съдържателния, така и във формалния аспект на словотворчеството, с което извежда литературното и културното ни развитие на широкия друм към новото. Преодолявайки черковно-религиозната ориентация на ранното си творчество, Софроний се насочва към един нов подход в писмовната си работа, продиктуван от прехода от учителска и практическо-богослужебна към националнопросветителска дейност. Както отбелязва П. Динеков, „... човекът от Възраждането навлиза в живота направо, без да пречупва проблемите през абстрактните схеми на религията... Освободен от средновековната концепция за господството на църквата в обществения живот, от религиозния характер на мислене, той коренно изменя облика на литературата.“ Вярно е, че в началния период на творчеството на Софроний се откриват (по силата на избледняващата, но все още действаща стара традиция в дамаскинската книжнина) характерните за средновековието два художествени пласта – този на самата творба и този на митологията (християнската), чрез която се осмисля светът. Но същевременно налице в това творчество е и стремежът към осмислянето на средновековния подход, новото му разбиране в променените условия, а в крайна сметка и смяната на функциите и цялостното му звучене. Практически погледнато, действаща за Софроний е традицията на дамаскините (в най-широкия смисъл на понятието) – един специфичен за нашите условия „макрожанр“.
    Ключови думи: Българско възраждане, Софроний Врачански, преход стара – нова литература, авторство, личностно начало, приемственост, Петър Динеков, националнопросветителска дейност, дамаскинска книжнина, макрожанр, християнска митология, Паисий Хилендарски, словотворчество
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 48-71

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Най-ниска степен в т. нар. Колело на Вергилий пасторалът е аксиологически маркиран жанр за традиционната средновековна и ренесансова поетика. Заедно с георгиката и епоса той отразява по принцип триделността на самото човешко общество. Горната идея присъства както в систематизациите на Джон Гарландовата „Poetria“ (1234), така и в съзнателното „правене“ на естетика от автор като Томас Хобс: „Както философите са разделили земята на три региона — небесен, въздушен и земен — така и поетите са се установили в трите региона на човечеството — двореца, града и селото... Оттук са произлезли три вида поезия — героическа, скомнатическа и пасторална.“ И така, пасторалът е неизбежен, но „нисък“ жанр: той се занимава с характери от социалните низини и прави това на подходящ език. Типичен персонаж на буколическата поезия, пише Джон Гарланд, е волният пастир (pastor otiosus), а неин стил е ниският стил (Humilis stilus).
    Ключови думи: Колело на Вергилий (Rota Virgilii), пасторал, георгика, епос, триделност на обществото, Джон Гарланд, „Poetria“, Томас Хобс, героическа поезия, скомнатическа поезия, нисък стил (Humilis stilus), волен пастир (pastor otiosus), ренесансова поетика, аксиологическа маркираност
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 72-78

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако по някаква странна прищявка на съдбата Достоевски би имал възможността (в един от своите фантастични сънища) да разговаря с Декарт, той би му казал следното: „Уважаеми Господине, Вие се гордеете с Вашето всеобщо съмнение, но все пак има неща, в които не посмявате да се усъмните. Това са математиката, Богът, рационалният характер на човешката душа и безсмъртната ѝ природа. Усъмнявайки се в нашите сетива и в познанието, почерпано от тях, Вие допускате, че сетивата ни мамят наяве и насън, че ние нямаме очи, ръце, глава, крака, не ходим и не се храним, че не съществуват небе и земя, че всичко това са въображаеми неща. Но все пак считате, че има някои прости и всеобщи неща: телесната природа изобщо и протяжността ѝ, фигурата на протяжните неща, тяхното количество или големина, техният брой, както мястото, където се намират, и времето, което отмерва тяхното траене - които са винаги „истински и съществуващи“. От тяхното смесване подобно на основните цветове в живописта били съставени образите на всички неща, обхващани от мисълта, независимо дали са действителни, или измислени. Според Вас „аритметиката, геометрията и другите науки от този род“ съдържат „нещо сигурно и несъмнено“, понеже разглеждат въпросните прости и всеобщи неща, без да ги е грижа, дали те съществуват в природата или не. Независимо от това, дали съм буден или спя – казвате Вие, – сборът на две и три ще прави винаги пет и квадратът никога не ще има повече от четири страни“. На Вас Ви се струва невъзможно „истини, които са тъй очевидни, да бъдат заподозрени в каквато и да било измамност или несигурност“. Но къде остава Вашето всеобщо съмнение, след като приемате, че има несъмнени неща, а именно — всички онези, които познаваме чрез ясно и отчетливо схващане в мисълта? Защо да не се усъмним и в математиката? Ако съм, защото мисля, но съм (макар мислещо същество!) изпратен на каторга, нима съм длъжен да вярвам в истината на две плюс две е равно на четири? В състояние на страдание не желая да вярвам в подобни неща. По-скоро ще повярвам във възможността на чудото, отколкото в ясните и отчетливи истини на геометрията. Вашата „ясност и отчетливост“ са психологически състояния. За мен не само вашата математика, но въобще цялата рационална наука, целият Ви рационализъм, доразвит възторжено от Просвещението, са излишни, безполезни и вредни за човешката природа при положение, че тя съдържа в себе си потребността от „чудото“. Независимо дали каменната стена, която виждам пред себе си в подземието, съществува наяве, или насън, тя ограничава моята свобода. Ако трябва, за да се чувствам свободен, да се усъмня в истините на математиката, ще го сторя, без да се колебая. Но ще се откажа от всичко, дори от собствената си свобода, щом съм слаб и се нуждая от щастие.“
    Ключови думи: Фьодор Достоевски, Рене Декарт, рационализъм, всеобщо съмнение, математика, ирационализъм, свобода, чудо, страдание, Просвещение, две плюс две е равно на пет, ясно и отчетливо схващане (clara et distincta perceptio), човешка природа, екзистенциализъм, подземие
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 79-89

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Горки и Тургенев! Двама творци, на пръв поглед много различни и като човешка съдба, и като писателски натюрел. В този смисъл възниква въпросът, съпоставими ли са? Възможно ли е да се открият пресечни точки в душевната им нагласа, в подхода към жизнения материал? Възможно е, макар че подобен род съпоставки винаги крият риск, още повече, че в дадения случай не става дума за контактологична, а за типологична близост. От друга страна, това е и проблемът за приемствеността между литературата на XIX и XX век, за обогатяването на реализма като художествен метод. Двамата писатели създават своите произведения в рамките на една национална литература, без да има признания от Горки за влияние на Тургенев върху него. Затова връзката може да се определи като „типологично съответствие“: „Най-простата форма на типологично съотнасяне (обикновено в рамките на една национална литература) например се разглежда обикновено като традиция. Тя може да бъде осъзната и манифестирана от самия писател, да съществува на повърхността като контактологична връзка (традиция от първи порядък). Но тя може да е зарита във времето под пластовете на литературното развитие. Тогава тя е само типологично съответствие (традиция от втори порядък).“ Въпросът за приемствеността между творци като Горки и Тургенев, разделени от времето, не е прост, нито пък може да се определи еднозначно. Защото, колкото и дълбоки сходства да се откриват, първостепенна остава индивидуалността на писателя. По този повод Хр. Дудевски отбелязва, че е необходимо „литературното влияние да се схваща като естетическа категория“ и „няма по-значителен писател, който да не се е сблъскал с тоя въпрос и да не е реагирал по начин, отговарящ на собствената му природа на творец“. В своята статия „Литературната приемственост като проблем на изследване“ А. Бушмин подлага на критика, на задълбочен анализ грешките, които най-често допускат изследователите в това отношение, и отрицателните резултати от подобен подход. Според автора най-пагубно се оказва механичното търсене на сходства в текстуално отношение, които в много случаи са подвеждащи и често нямат нищо общо с литературното влияние, а имат самостоятелен произход: „Методиката на потапянето в микроскопичните детайли заради търсене на желаното сходство нищо не дава, освен лъжливи перспективи. Сложните влияния са неуловими в най-простите форми и колкото те са по-сложни, толкова по-безплодни се оказват търсенията в това направление.“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Максим Горки, Иван Тургенев, литературна приемственост, типологична близост, контактологична връзка, реализъм, национална литература, традиция от първи и втори порядък, А. Бушмин, художествен метод, индивидуалност на твореца, естетическа категория
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 90-107

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В надпреварата на събития, на душевни падове и хребетни извисявания, в мигове на върховно щастие или дълбоко униние понякога човек, а най-вече писателят или поетът, не намира време наред с творческата си дейност или всекидневните задължения да води дневник. Всеки може да си представи колко много е загубила българската литература от това, че почти никой от нашите големи или малки писатели не е отделил време от творческите си занимания, за да разкрие нещо от най-скритите трепети, от внезапните прозрения на мисълта и навеи на въображението, дори от всекидневието на своя живот, от впечатленията си от хора или от събитията на деня. Стихията на дълбокия душевен трус втиква за кратко време писалката в ръката на П. К. Яворов и така изниква след смъртта на Мина Тодорова лирично-философският дневник, една разтърсваща изповед и летопис на този период от неговия живот, но този порив скоро потъва във въртопа на насъщната борба за съществование и служебните ежби, в тираничния напор на творческите замисли. В многожанровото си творчество и Яворов, както Иван Вазов, има възможност да се разтоварва вътрешно чрез поетическата изповед и така да ликвидира по най-непосредствения начин душевните стълкновения и кризи. В този смисъл творбите му се превръщат отчасти и в биографична документация, отреагиране на неизбежния сблъсък с предизвикателствата на една конфликтна действителност. Пенчо Славейков се разтоварва вътрешно не само с творбите си, но и с пламенните критически статии и така пропуска да разкрие скрижалите на най-съкровените преживявания. Единствено Кирил Христов, и то може би поради конфликтната си личност и доброволното изгнание в чужбина, прибягва към помощта на този душевен катализатор — дневника, — но при него действа силно и друг фактор: конфликтната ситуация в битието му, която го поставя непрекъснато в положение на самоотбрана и предизвиква драматичен диалог не само със семейството му, но и с всеки един, който го е засегнал по един или друг начин с най-малък намек, с цялата наша действителност, а тези стълкновения той може да разреши най-безболезнено чрез дневника! Той е неговата защита, неговото документално наследство за поколенията, неговото воюване за правда и лично достойнство, за една правда, която в много случаи, разбира се, е субективна правда, малко изкривено огледало за хора и събития, но все пак дневникът му е документ на едно жизнено поведение и на човека и писателя в борбата му за истината. В името на нея в края на живота си той трябваше да направи доста отстъпки от някои свои становища и твърдения и заблудни схващания, да възстанови съборените мостове не само с родината, но и с хората, набедени погрешно от него. Йордан Йовков, този майстор на художественото слово, разкрил в творчеството си цяла галерия от човешки съдби, засекретява своето лично всекидневие, дори творческата биография в непристъпния алков на сърцето си
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Пейо Яворов, Кирил Христов, Йордан Йовков, дневник, изповедно начало, биографична документация, Мина Тодорова, българска литература, творчески процес, субективна правда, конфликтна личност, Пенчо Славейков, Иван Вазов, психологически катализатор
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 108-122

Трибуна на студенти литератори

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Вече няколко десетилетия българското литературознание търси свои подходи към „Чичовци“. Дълго време отминавана като несериозна и лека, като причудлива и „нехарактерна“, тази творба възкръсна за българското хуманитарно мислене през шестдесетте години на нашия век. Още през 1952 г. Владимир Василев прави отделни важни наблюдения, но истинската първооткривателска заслуга за сериозното научно изследване на „Чичовци“ принадлежи на Милена Цанева. В своята студия „Вазовите „Чичовци“ тя поставя редица основни проблеми и изказва съждения, които стават основа за по-нататъшни изследвания. Не мога да не отбележа и няколко интересни работи от 70-те години. Нараства интересът към хумористичното начало във Вазовото произведение, предлагат се изводи за неговата композиция и сюжетостроенето. Осемдесетте години отправят поглед към връзките на „Чичовци“ с българската и руската повествователна традиция. Излизат и две статии с безспорен принос в търсенето на нови подстъпи към творбата. В „Към феномена „Чичовци“ на Снежана Зарева литературоведската теза за въздействието на произведението като вторичен художествен примитив е ориентирана от едно народопсихоложко проникване в проблемите, а в „Чичовци“ на Вазов и „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов“ Симеон Янев търси мястото на „Чичовци“ в историята на българската литература, изхождайки от литературоведско-културологични позиции, като концентрира вниманието си върху проблема за пародийното
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Иван Вазов, „Чичовци“, българско литературознание, Милена Цанева, хумористично начало, композиция, Снежана Зарева, художествен примитив, Симеон Янев, Захари Стоянов, пародия, народопсихология, повествователна традиция
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 123-138

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Той не е между най-издаваните писатели. Събуждайки жив интерес към творчеството си в продължение на десетилетия, сега Влайков стои някак си настрана от класиците, на много от които с години е бил стожер. Постепенно от поколение на поколение името му все по-малко говори на новия читател. А какъв художник е той! Неслучайно в писмо до него Борис Вазов подчертава, че по творенията му можем да се учим на български език, да обичаме и почитаме своето и да вярваме в доброто и честното“ (6. VI. 1925). В незаслужена забрава се оказва преди всичко кореспонденцията на писателя, която след мемоарите е най-сигурният източник за обогатяване на нашите представи за интимния и духовно-естетическия му свят. При това саморазкритие изненадите са логични, защото Влайков не насочва само към собствените си изживявания, а ни повежда по онези пътища, които предизвикват всеобщ интерес. В по-широк аспект неговите реакции засягат патриархалната старина, обществената действителност, социалните проблеми на времето; в по-тесен смисъл — тяхното семейство. Често въпросите се преплитат с неочаквана острота и никъде дори намек няма за изкуствено внушение или фалшиво разбирателство. Най-важното достойнство на Влайковата кореспонденция като индивидуална особеност е жизнената истина, оттук и силното ѝ въздействие като документ. В писмата си Тодор Влайков се стреми да приближи субективното начало до външните обстоятелства (той никога не ги разкъсва), сякаш се страхува да не отидат фактите на преден план, да не го заплете събитийната страна на нещата и да изгуби собствената позиция, личностната проява. За каквото и да разказва, винаги се чувства неговият глас, неговото виждане. Често това става паралелно с отделния епизод, друг път изчаква, като обсипва отсрещната страна с нови аргументи и едва тогава налага становището, което защитава. Рядкост е да отстъпи от него, а когато трябва да го направи, жестът му е толкова подкупващ, че печели наравно със загубеното. Диалогът с малки изключения се води двустранно. На пръв поглед тези взаимоотношения могат да породят чувство за стесненост, достатъчно е обаче човек да се вгледа в тях, да ги проследи и впечатлението неочаквано се променя. Дори ми се струва, че в случая единството има много повече предимства, отколкото ако разговорът е многопосочен. Афинитетът на Влайков към родовата традиция крие особена обаятелност. Не е от значение, че цели страници са изпълнени с имена на роднини, близки и приятели; по-важно е, че на всеки е отредено подобаващо място в тази своеобразна летопис. И за да бъдат възприети в същинските им черти, той неведнъж прибягва до очерков характер на разкриваната случка. Това придържане към определена последователност е предпочитан похват у него — от една страна, не съществува риск от пренебрегване, от друга — събрани заедно, човек добива представа за общото чрез конкретната постъпка. Необходимо е да изясним откъде произтича положителното му отношение към задругата, към патриархалното минало, към онзи свят на селяните, който по негово време търпи съдбоносни удари. Отговорът има логическа опора — Влайков е здраво свързан с народа, оттук и корените на един неподкупен демократизъм. Всяка мисъл или чувство, независимо дали ще доведе или не до външен израз на действие, минава през собствената му убеденост. Той е писател хуманист, чиято обич към отрудените хора не е странична подбуда, а се явява като вродена особеност на възприятие. В такъв смисъл е постоянен и в заблужденията, защото е далеч от мисълта, че естественото изграждане може да се разруши."
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Тодор Влайков (Дядо Влайков), епистоларно наследство, кореспонденция, патриархален бит, народопсихология, демократизъм, хуманизъм, родова традиция, мемоари, „Премяна“, социални проблеми, автентичност, езикова култура
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 138-147

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още с встъпването си в научно обръщение „Народното житие на Иван Рилски“ привлича читателското внимание със своята самобитност на художествена система. Оценката на първооткривателя А. Гилфердинг: „Это единственное известное нам церковное сказание, которое осталось свободным от мертвящей византийской риторики и сколько нибудь передает нам народные взгляды и рассказы...“ очертава основния кръг от проблеми, към които се ориентират проучванията върху житието до най-ново време. Днес особено актуални се оказват текстологическите задачи, тъй като публикацията на Й. Иванов от 1936 г. е засега единственият опит за критическо издание на тази творба.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Св. Иван Рилски, Народно житие, Александър Гилфердинг, Йордан Иванов, средновековна агиография, византийска риторика, текстология, критическо издание, народно предание, Рилски манастир, култ към светци, старобългарска литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 148-153

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В този брой особен интерес предизвиква статията на канадския славист, професор в университета в Торонто, Н. Шнейдман „Писмо от Торонто: Творческата свобода и литературата от епохата на гласността. (Поглед отстрани)“. В нея авторът излага свои впечатления, размисли и виждания за литературата от епохата на гласността. В редакционна бележка се казва, че редица постановки и изводи в статията на видния канадски славист могат да се сторят спорни и да предизвикат възражения у съветския читател. Но иначе не би и могло да бъде, защото и в подзаглавието ѝ се посочва, че Н. Шнейдман представя по третираните проблеми своя „поглед отстрани“. Именно в това свое качество — като образец на определена критическа методология — статията заслужава вниманието на читателя. Съветската литература от периода на гласността е противоречив феномен, който е свързан малко с предшестващите етапи на съветската литература. Това е по-скоро социално явление, което отразява косвено последните политически промени в Съветския съюз. Произведенията, публикувани в Съветския съюз в периода на гласността, могат грубо да се разделят на две основни групи — пише Н. Шнейдман. Първата включва произведения на писатели, които живеят в СССР и публикуват само в съветски издания. В другата група влизат произведения на руски и съветски автори, в миналото преследвани и попаднали в изгнание — техните произведения са били подлагани на цензорска намеса или са били просто игнорирани по политически съображения. От художествена гледна точка творбите, принадлежащи към втората група, са значително по-ценни. Н. Шнейдман отбелязва, че за западния изследовател на съветска литература публикуването на повечето от тези „закъснели“ за съветския читател произведения не е нещо ново. Творби на Е. Замятин, Н. Гумильов или Б. Пилняк, на Б. Пастернак, А. Платонов, А. Бек, А. Битов и др. са издавани на Запад преди много години.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Н. Шнейдман, гласност, съветска литература, творческа свобода, перестройка, цензура, закъснели произведения, литературен изгнаник, Е. Замятин, Борис Пастернак, Андрей Платонов, славистика, социално явление, поглед отстрани
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 154-156

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Централният държавен архив за древни актове (съкр. ЦГАДА) е основан още през 1852 г. В хранилищата на това реномирано учреждение са намерили последен пристан стотици хиляди оригинални документи за историята на Русия от периода XI-XVIII в. Популярността на ЦГАДА сред световната славистика се дължи на факта, че в архива се съхраняват не само документи, но и голям брой ценни ръкописи. В това отношение сбирката му стои наред с колекциите на водещите съветски библиотеки. Характерно за ръкописите на ЦГАДА е, че някои от тях са отдавна известни на специалистите и са добре изследвани, но много други са слабо проучени и или са практически в забвение. Освен това досега липсваше систематично научно описание на кирилските ръкописни книги на ЦГАДА. Работата по неговото съставяне беше предшествана от частни студии и монографии на А. С. Орлов, В. А. Погорелов, А. А. Покровски, В. М. Ундолски, С. А. Белокуров, И. Ф. Токмаков, В. Н. Шумилов, Н. Б. Шеламанова. Значителен импулс в тази посока представляваше публикуването на „Сводния каталог на славяно-руските ръкописни книги, запазени в СССР. XI-XIII в.“ (1984), в който са оповестени 44 кодекса от ЦГАДА. Първият по рода си каталог на ръкописите от XI-XIV в. в този архив излезе от печат в края на 1988 г. Той е плод на усилията на група в състав: О. А. Князевска, Н. С. Ковал, О. Е. Кошелева и Л. В. Мошкова. Поместени са описания на 173 паметника от осем фонда: библиотеките на Московската синодална печатница (№ 381) и на главния архив на Министерството на външните работи (№ 181), ръкописните сбирки на ЦГАДА (№ 188), Ф. Ф. Мазурин (№ 196), М. А. Оболенски (№ 201), Саровския манастир (№ 357), Държавното древнохранилище за грамоти и ръкописи (№ 135) и Антониево-Сийския манастир (№ 1196). Най-многобройни и най-важни за славистиката са ръкописите от типографската колекция, от които в разглеждания каталог са привлечени 156 екземпляра. В хронологично отношение паметниците се разделят по следния начин: X (?) – XI в. – 1 бр.; XI в. – 3; XI–XII в. – 6; XII в. – 13; XII–XIII в. – 8; XIII в. – 10; XIII–XIV в. – 5; XIV в. – 116; XIV–XV в. – 11. Повечето ръкописи произхождат от Новгородския и Псковския регион. Съставителите са сметнали за необходимо да разделят новия каталог на две неравни части с обща пагинация. В първата са включени ръкописите до XIII–XIV в. включително, а във втората — само тези от XIV и XIV–XV в. плюс указателите. В увода нуждата от издаване на каталога се обосновава с аргументите, че описването на корпуса от ръкописи в дадено хранилище спомага за получаването на по-пълна представа за състоянието и обема на цялото ръкописно наследство и за по-добро запазване на източниците, тъй като в редица случаи отпада нуждата от непосредствена работа с тях. Трябва също да се отбележи, че в редица случаи новият каталог поправя и допълва описанията на „Сводния каталог“. Нещо повече — тук са включени два ръкописа от XIII и XIII–XIV в. (№ 45-46), които са останали извън периметъра на „Сводния...“. Наблюдава се и противоположна тенденция. Ръкописите № 41, 59, 60 и 118 не само не са отъждествени, което е направено вече в „Сводния каталог“, но и описанията им са по-бегли и по-неточни. Сборниците с канони под № 29 и 106-109 са наречени „Параклитици“, но това название е спорно.
    Ключови думи: Централен държавен архив за древни актове (ЦГАДА), славяно-руски ръкописи, XI-XIV век, палеография, текстология, славистика, Московска синодална печатница, Новгородски ръкописи, Псковски ръкописи, Своден каталог, О. А. Князевска, архивистика, кирилски кодекси, параклитик
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 156-157

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Това изкуство се развива все повече в редица страни, то навлезе и у нас по страниците на вестниците и списанията. Писателят и журналистът слезе непосредствено до живото слово, за да го приеме непосредствено и читателят със силата на идеите и художествените качества на интервютата. Това особено важи за хората, които боравят с живото слово, за да може да го възприеме по-бързо не само читателят, но и зрителят по телевизията, слушателят по радиото, за да се вдъхновяват от редица важни моменти от творческото развитие на хората на изкуството. Интервюто е особено силно, когато се прави не само със задаване на въпроси и отговорите следват след време, а когато интервюистът непосредствено беседва с интервюирания, двамата стоят лице срещу лице, за да протича техният непосредствен разговор, при който често се казват неподозирани неща, пълни с вярна и кондензирана мисъл. Искам да се спра на два значителни сборника в това отношение, в които блести голямото изкуство на интервюиста, особено когато това се отнася за значителни писателски личности, или личности от всяко друго изкуство. Книгите са за двама майстори в тази област: видния френски интервюист и литературен критик Бернар Пиво и не по-малко известния испански писател и есеист Камило Хосе Села, превеждан и у нас, лауреат на Нобелова награда за литература за 1989 г.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: интервю, Бернар Пиво, Камило Хосе Села, художествено слово, литературна критика, „Apostrophes", списание „Лир", съвременна световна литература, Нобелова награда, Франсоа Митеран
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 157-158

Хроника

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 6 и 7 декември 1989 г. в град Банско се проведе международна научна конференция, посветена на 80-годишнината от рождението на Никола Вапцаров. Израз на уважението към неговото поетично и революционно дело е участието в конференцията на изтъкнати учени литератори не само от България, но и от Съветския съюз, Полша, Чехословакия и ГДР. Отличителна черта на конференцията, организирана от Института за литература при БАН, е широкият диапазон на разглежданата вапцаровска тематика, съчетан с новия прочит на безсмъртните уроци на героя, поета и човека. Прецизният преглед на научни проблеми, които засягат различни страни от жизнения и поетичния подвиг на Вапцаров, е налице — може би никога досега на подобен научен форум така спонтанно и задълбочено не е представяно кръвното единение на поезия, личност и дело. Проф. д-р Боян Ничев, директор на Института за литература при БАН, откри конференцията с кратко прочувствено слово за жизнения и творчески път на големия български поет и революционер, като изтъкна мястото на Вапцаров във фалангата на съвременната световна поезия. В пленарните доклади бе хвърлена допълнителна светлина върху такива важни за съвременната литературоведска наука проблеми, като актуалността на поета Вапцаров (ст. н. с. Магдалена Шишкова); Вапцаров и септемврийските поети (Бойка Вапцарова); идеята за прогреса в поезията на Вапцаров (ст. н. с. Владимир Климчук); аксиологията на поета Никола Вапцаров (проф. Тереза Домбек). Същевременно в редица доклади на следващите заседания се търсят корените и проявите на канонизацията и рецепцията на Вапцаровата поезия (Ян Кошка), Вапцаров и проблемите на човешката личност (д-р Войчех Галонзка), антирасистките мотиви в поезията на Вапцаров (ст. н. с. Сабина Беляева), поезията на Вапцаров в светлината на нашия опит (н. с. к. ф. н. Александър Панов). Освен това се проследява в други доклади, изнесени на високо професионално ниво, съпричастието на Вапцаров към мотивите „фабрика“ и „машина“ (н. с. Владимир Кшиж), към обществената роля на лирическия „аз“ в поезията (к. ф. н. Йоланта Суецка), към „прозаизацията“ на поезията (н. с. к. ф. н. Свилен Каролев), към оценката на поета работник или огняроинтелигента (Йордан Каменов), към художествената функция на повторението в поезията (Дора Колева). Някои от докладчиците се спират на такива неизследвани досега въпроси, като литературността у Вапцаров (доц. Симеон Янев), затворения човек (ст. н. с. Катя Янева), Вапцаровото стихотворение „Посвещение“ – проблеми на жанра (проф. Христо Дудевски), прозата на Вапцаров (Малгожата Внук), Вапцаров и театъра (ст. н. с. Ваня Бояджиева), богатство на вдъхновението и прозрението (проф. Иван Попиванов). Друга съществена част от докладите са посветени на разпространението и възприемането на творчеството на Вапцаров в чужбина: Вапцаров и Лорка (проф. Желю Авджиев), Вапцаров и Украйна (ст. н. с. Виктория Захаржевская), Вапцаров в ГДР (доц. Дитмар Ендлер), Вапцаров в Югославия (Момчил Йокич), за типологията на пролетарската поезия — Никола Вапцаров и Ахил Мюсе (Мая Панайотова-Детре). Особен интерес предизвика документално-фактологическата подплата на докладите, свързани с родното място на Вапцаров — Банско, а именно: Банско и съдебният процес на Вапцаров (к. ф. н. Мария Радонова) и Банско в биографията на Вапцаров (Митка Томова).
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Никола Вапцаров, научна конференция Банско (1989), „Моторни песни“, пролетарска поезия, огняроинтелигент, рецепция на Вапцаров, канонизация, Боян Ничев, Симеон Янев, Банско, поезия и дело, сравнително литературознание
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 158-159

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    На 12 и 13 декември 1989 г. в София се проведе дискусия на тема „Основни етапи, процеси и тенденции в съвременната българска литература след 9. ІХ. 1944 г. и тяхната литературно-критическа интерпретация“. Тя бе организирана от секцията по съвременна българска литература на Института за литература и предвиждаше участието на широк кръг литератори от цялата страна. Гости от чужбина бяха проф. Тереза Домбек и Войчех Галонзка от Полша и Норберт Рандов от ГДР. След откриването на дискусията от водещия Александър Йорданов за кратко встъпително изложение взе думата проф. д-р Боян Ничев, директор на Института за литература. Като изтъкна научните постижения на института, той обърна внимание и на съществуващия досега академичен монополизъм, налагащ „вето“ върху изследването на немалко проблеми и пречещ да бъдат постигнати по-значителни синтези в литературно-научната дейност. Според проф. Боян Ничев именно в настоящия момент развитието на съвременната ни литература представлява много актуална тема — с така наречените бели петна и замълчани проблеми в нея, с пленумната ѝ периодизация, с етатизацията и редица други проблеми. Нашата съвременна литература не бе оставена на своите, условно казано, иманентни закономерности на развитие, а понятията за естетическата ѝ същност бяха разколебани. Във връзка с това в нея настъпиха промени, които сега трябва да бъдат отчетени; такива промени се очертават и в редица институции, пряко свързани с литературата — като критиката например, чиито стойности и преценки до голяма степен бяха загубили значението си. В разглеждания период би трябвало да се подчертае едно основно разграничение. От една страна, съществува литературен процес, който, въпреки стагнацията, не замира и върши своето, доколкото може; от друга страна, налице е една административно-ведомствена дейност, свързана с редица институции, която „фабрикува“ ценности и оказва силно влияние на самия литературен процес. При оценката на литературата следователно занапред ще трябва да се работи с две основни понятия, които досега се приемаха като синоними — литературен процес и литературен живот. Проф. д-р Боян Ничев заключи: въпросите са изключително важни и тепърва трябва да бъдат поставяни, класифицирани и решавани. Върху въпроса за взаимоотношенията между литературния живот и литературния процес се спря и Александър Йорданов. Той припомни, че вследствие поврата в политическия живот в нашата страна се стигна до конструирането на нов модел на литературен живот, подчинен на нелитературни съображения, и проследи процесите, настъпили като резултат — нарушаването и разрушаването на връзката между литературна традиция и съвременен литературен живот, крайна идеологизация на литературата, откриване на безкрайни възможности пред конюнктурата и потискане на талантите, резки деформации в литературния живот. Като особено вредно бе посочено изкуственото привнасяне у нас на теорията за социалистическия реализъм, довело до духовна стагнация в литературния живот, до репресии срещу редица поети, писатели и критици, до тенденциозно фалшифициране на националната ни литературна история. Във връзка с тези въпроси според Александър Йорданов особено внимание би трябвало да се обърне в частност на мита за априлското поколение в нашата литература — да бъдат проучени основно причините за неговата трагедия. Проф. Атанас Натев призова всички литератори да се опитат сега, когато в прилива на чувства се очертава недостиг на мислене, да направят всичко, за да се установят на една уравновесена позиция. От нея и с нейните предимства би трябвало да се пристъпи преди всичко към възвръщането на литературната памет — да се анализират задълбочено драмите на онези наши големи писатели от близкото минало, принудени да се съобразяват с конюнктурата, но въпреки това търсещи новото и модерното; да се потърси стойностното в нашата литература, независимо от начина, по който е възприемано и оценностявано от официалните инстанции и институции. Със свое виждане за непосредствените задачи в момента към дискусията се присъедини проф. д-р Елка Константинова. Като особено важен проблем, стоящ пред литераторите, тя посочи фактологическото възкресяване на епохата — със сериозна работа върху архивите и литературната периодика. Цялата ни съвременна литература подлежи на препрочит и нов анализ и оценка — но свободни и без досегашното съзнателно бягство от съвременните литературни проблеми. В рамките на тези по-общи изисквания бе подчертан един съществен конкретен въпрос — за колективното и личното участие в живота и литературата и разрушаването на колектива като среда, в която се изявява личността, а във връзка с това — за деградацията на така наречения положителен герой в нашата литература.

    Ключови думи: БОЯН НИЧЕВ, Александър Йорданов, Атанас Натев, Елка Константинова, Институт за литература, БАН, литературен процес, литературен живот, 9 септември 1944, социалистически реализъм, априлско поколение, бели петна, етатизация, цензура, литературна критика, препрочит на историята
Subscribe to Книжка-4