приписка

Настоящото съобщение има характера на предварително регистриране на започнатото археографско и литературоведско проучване на новооткрит кирилски ръкопис, съхраняван в един от най-богатите архивни фондове на Полската народна република. Става дума за непознат досега в медиевистиката изключително ценен препис на хронограф, съдържащ т. нар. в славистиката „приписка“ на Презвитер Григорий — старобългарски книжовник от обкръжението на цар Симеон (893-927), представител на Преславското книжовно средище. Хронографът има сигнатура BOZ cim. 83 от сбирката на Библиотеката на Ординацията на Замойски, намираща се в Народната библиотека във Варшава. Кратко описание на ръкописа е представено от съветския учен Я. Н. Щапов в описа, посветен на славянските кирилски ръкописни книги в хранилищата на полската страна. Вероятно поради наличието на палейни текстове в паметника археографът го определя като Тълковна палея от края на XV — началото на XVI в., а датировката е установена в зависимост от водните знаци: бича глава с кръст и змия (Брике, № 15736 от 1498 г.), тиара с кръст (Брике, № 4901-4902 от 1513-1520 г.), три хълма с кръст (Брике, № 11808, 11811 от 1490-1501 г.). Ръкописът съдържа 810 листа, 32,5 х 20,5 см; текстът е в две колони по 30 реда, пагинацията е извършена от съвременен археограф; без начало и край; кожена подвързия с орнаменти; полууставно със средна големина писмо, западноруска редакция; инициални букви и киноварни заглавия. На с. 810 четем приписка от дарителя на ръкописа: „Гн спси помяни блж(а)на(г)о и скверъна(г)о алексѣя“. Тя принадлежи на йеромонах Алексей (XVI в.), който „вечно и непорушно“ предал хронографа в съборната църква „Света София“ в град Полоцк. „Приписката“ на Григорий Презвитер е на с. 666 — след Книга Рут и пред разказа за Троянската война. Я. Н. Щапов предполага, че съобщението за старобългарския книжовник е преписано от протографа на ръкописа. При изучаването на състава и съдържанието на ръкописа (по време на научните ми командировки в Полша през 1981 и 1985 г.) стигнах до извода, че BOZ cim. 83 е третият открит засега хронограф, сходен с известните вече в литературната история сборници: Архивен хронограф от втората половина на XV в. (съхранява се в Централния държавен архив за древни актове — ЦГАДА, в Москва, ф. 181, № 3, 279/685) и Вилненски хронограф от XVII в. (запазен в Библиотеката на Литовската АН във Вилнюс, № 19/109).

В нашата литературна наука и критика темата за твореца в българската литература е разисквана в едни случаи общо и епизодично, а в други - с по-голяма пълнота. Все пак липсват обобщаващи изследвания за появата и развитието на този образ в художествената ни литература. В известна степен това е обяснимо - образът на твореца въвежда нова и обемна проблематика, чиято интерпретация в наш национален план все още търси своите измерения. Оттук и фактът, че в съвременната ни литературна наука по-цялостно е изследван главно проблемът за художника и неговото творческо съзнание в западноевропейските литератури. Начало на подобно вглеждане у авторите на художествени произведения в българската литература наблюдаваме още преди Възраждането, когато в съответствие с нарастващата значимост на естетическите прояви в общия духовен подем на нацията се заражда и социалният интерес към личността на твореца. Всъщност всякога човешкото развитие е показвало една непреходна потребност на всеки създател да търси „външна“ оценка на сътвореното от него. Такава е обществената природа на човека. През средните векове няма у нас деец на изкуствата, който, достигайки зрелост или завършвайки значителен труд, да не се е чувствал „изкушен“ от подобна себепреценка. В духа на средновековната традиция българският писател книжовник снизява личността си, назовавайки себе си „недостоен“, „злочести“ и т. н. Главното за него е да извиси „богоугодното дело“ - създадената книга или направения превод. Традицията за самооценка в такива стилови форми се следва почти до края на XVIII век, отразява я и една приписка от 1782 г.: „Съписа се сия божественная книга глаголеми Требник въ градъ София недостойнаго в рукою гряшнаго и человяцях папа Макрудина Димитровича.“ Няколко десетилетия по-късно картината се променя - преди всичко творецът възприема себе си и читателя като братя по неволя и национална съдба, слива се с него на социална или национална основа и посредством еднаквата си жизнена позиция. Пример за такова взаимопроникване са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, а по-късно - и всички творци на Възраждането. Писателят няма себеусещане извън онези, за които пише и това е нещо качествено ново в изявата на една като че ли традиционна линия във взаимовръзката творец – общество – творчество