Богдан

Когато едно изследване носи заглавието „Мит и литература" това само по себе си носи значителна научна амбиция. Защото това очевидно внушава не само че мащабът на обобщенията ще бъде едно огромно културно пространство, но и необходимостта литературоведът попътно" да се справи с проблеми, които не изглеждат негова специалност и по-скоро са от компетенцията на етнологията, културологията, антропологията и пр. Освен всичко друго подобно загла вие поставя и много сериозен методологиче ски проблем - по какъв именно начин ще се сравняват, съпоставят, различават и пр. „митът“ и „литературата" - две явления, за кои то съвременната наука твърди, че имат коренно различен социокомуникативен и културен статут на съществуване. Тук няма да споме навам нещо друго - че който озаглави кни гата си по този начин, автоматично включва своето научно произведение в една широка научна общност (в която примерно личат имената на Лосев, Фрайденберг, Топаров, Аверинцев, Мелетински, а също на Елиаде, Клод Леви-Строс, Нортроп Фрай...) и че съответно трябва да издържи" на не каква да еконкуренция. Още в самото начало искам да изкажа мнението си - книгата на Богдан Богданов „Мит и литература" с чест изпълнява обе щанието на амбициозното си заглавие. И Може да се смята за значително постижение на съвременното - не само наше - литературознание. Тя е посветена в частност на старогръцката литература и на нейните отношения с мита. Но за разлика от Олга Фрайденберг интересите на Богданов са насочени не толкова към генетичните, колкото към комуникативните и функционалните връзки (и различия) между литературата и мита. Тази гледна точка му позволява да спечели обща перспектива и да постави един проблем, който рядко се обсъжда в грандиозната книж нина, посветена на античната словесност. Това е въпросът за устойчивия момент, за опазващата се в хода на развитието генерална особеност на старогръцката литера- тура...". Разбира се, още в уводната постановка на проблема Б. Богданов изтъква, че тази генерална особеност" ще бъде тълку 170 вана не субстанционално, а като сложна въ трешно динамична цялост, тя би трябвало да бъде сложна системна характеристика, която да свързва ред ценностни и комуникационни ориентири, очертаващи цялостно полето за идеологическо и естетическо действие, в косто се е осъществила тази литература“. Богданов е наясно, че подобен подход изправя изследователя пред дилемата единство или многообразие?“, „типология или опи сателна история"? и че едно грубо търсене на „генералната особеност на старогръцката литература би означавало орязването на пъ стротата и многопосочността на реалните литературни явления, от които тя е съста вена. За него обаче предварителната типоло гия (носеща наистина недостатъците на абстрактността и едрата схематичност) е за дължителен етап, предхождащ писането на една истинска история - защото „на типологията е по-лесно от историята да се справи с отговора на въпроса, кое е общото и кое специфичното в старогръцката литературна традиция". В опита си да се справи с проблема на генералната особеност" на старогръц ката литература типологичният подход на Богданов допуска известна симбиоза с историзма и разделя старогръцката литература на два основни типа, които съвпадат и с основ ната периодизационната двудялба на старогръцката културна традиция: досленистиче ския критерий за обособяване на тези два едри типа в старогръцката литература е кул турологичен - обособеността респ. необо собеността на литературата като специали зирана дейност в контекста на старогръцката празнична или всекидневна култура. Според Богданов културният статут на литературата в нова Европа и Александрия не се отличават принципно - техни особености са „артефактността" на произведението (неговата „затвореност" като текст на писмената култура и като индивидуална смислова постройка), индивидуално-интимният начин на неговото ползуване (актът на четене), наличието на литературно самосъзнание (специализирана прослойка от тълкуватели, критици и пр.). Тоест елинистическият и новоев ропейският период (или по-скоро тип) в развитието на литературата се характеризират с обособеност и специализираност на лите ратурната комуникация като културна под система.

В последно време българската хуманитарна наука е обхваната от забележим стремеж за изграждане на един по-общ културологичен поглед към процесите и явленията от духовния живот. Излизането не само от рамките на отделното произ ведение и индивидуално творчество, но и от границите на отделния вид изкуство, търсенето на общи закономерности, както и интересът към всевъзможни сравнения с развитието на чуждите култури и задълбоченият поглед към тях не без основание се приемат за методологически фундамент, от който трябва да израсне така необходимото цялостно преосмисляне на хуманитаристиката. Сред увеличаващия се брой интересни изслед вания, дело на автори от различни поколения, специално внимание заслужава книгата на Богдан Богданов „История на старогръцката култура. Теоретичен поглед“, която като задълбочено и подчертано авторско насочване към един продължи телен основополагащ период от развитието на световната цивилизация едва ли има български прецедент в последните десетилетия. Симптоматичен е фактът, че по същото време до чи тателите достига и едно друго фундаментално изследване, изразяващо сходни тенденции - „Бъл гарската култура. ХV—XIX в." от Николай Генчев. Двата труда, посветени на отдалечени във времето периоди от развитието на два етноса, са добър повод за размисъл около принципите, върху които се гради днешната българска история на културата. Още повече, че и Б. Богданов и Н. Генчев си поставят за цел не просто да изложат своите виждания за разглеждания материал, но и да взе мат отношение по важни методологически проблеми. И още нещо. „Теоретичният поглед към един от най-изследваните периоди от развитието на човешката цивилизация без друго се опира на някои от най-представителните постижения на културологията в световен мащаб и дори само по тази причина е подходящ повод за сравнение с постигнатото от българистиката. Естествено е в тези бележки подходът към двата труда да е разлиен. Тъй като не се самозальгвам, че съм специалист по старогръцка култура, то тук по-скоро представям книгата на Б. Богданов, без да се стремя да вляза в диалог с него. Още повече, че научните достойнства на „История на ста рогръцката култура. Теоретичен поглед" са оче видни и не се нуждаят от повърхностни компли134 менти. Крайната цел на представянето на труда наред с опознаването на античността е извлича нето на методологически поуки за разглеждането на българската културна история. С повече или по-малко основания диалог е потърсен при разглеждането на труда на Н. Генчев. Не от вчера Б. Богданов е привлякъл вниманието не само на читателите, интересуващи се от антична култура; неговите книги „Омировият епос“, „Елинистическата литература“, „Мит и ли- тература“, „Романът - античен и съвременен“, студиите и предговорите му респектират с теоре тична дълбочина и широта на погледа. Новият му труд започва с преглед на различните възгледи за античната култура, съществували от древността до наши дни. С оглед на българската проблематика трябва да се акцентува върху това, че дори в Италия и Западна Европа по време на Ренесанса „е на лице едно минимално разбиране на елинската античност, по-скоро оживяване, отколкото анализ..." (с. 14) и това в някаква степен намалява приеманото по презумпция различие с Българското възраждане въпреки безспорната разлика в мащабите. Специално внимание заслужава гла вата „Културата - система и процес", в която Б. Богданов разгръща в теоретичен план своите възгледи. И тук присъствува историческият развой на понятието „култура“, като се акцентува върху разбирането, че тя е система от ценности и цялостен възглед за света, код и съобщение. Авторът се стреми да извлече плодотворното от различни подходи, да обедини в една система техните постижения. Опирайки се на Кл. Леви-Строс и К. Попър, Б. Богданов анализира типологическата дихотомия - култура на затворената и на отворе ната общност. Тази ползуваща се със завидна науч на популярност и плодотворност дихотомия лежи В основата на цялостното му разглеждане на античната цивилизация. Периодизацията на античността обхваща някол ко епохи: микенска (XVI-XII в. пр. н. е.), геометрична (Х-VIII в. пр. н. е.), архаика (VII-VI в. пр. н. е.), класика (V-IV в. пр. н. е.), елинизъм (III-I в. пр. н. е.) и елинистическо-римска епоха. От гледна точка на културата същностен е въпро сът за единството на тези периоди, което Б. Богданов не е склонен да приеме без множество уговорки.