братя

В една дописка на вестник „Независимост" от 1874 година братята Димитър и Константин Миладинови са характеризирани като дейци с общонационално значение. Техните имена са поставени редом с имената на Георги Раковски и Петко Славейков. Ще преминат цели столетия и хиляди години - се подчертава в дописката, -а тяхното име ще да се произнася с благоговение и в българските песни, и в българ ските приказници, и на седенките .. Защото „Миладиновци са предтечи, а тех ните последователи са допълнители на онова начало, на което ще бъдат написани първите страници на българската нова черковна и гражданска свобода..."1 Дали в случая имаме дописка, действително изпратена от неизвестен търновски патриот, или и тя е била съчинена в самата редакция на „Независимост", не може да се установи с положителност. Едно обаче може да се счита за безспорно, - че и Каравелов и Ботев, като редактори на вестника, са били най-малкото съгласни с развитите в дописката мисли и преди всичко с преценката за братя Миладинови. А това е достатъчно показателно. Впрочем тези предтечи" на великата борба за народно освобождение и сами ясно съзнавали голямата историческа задача, с която са се били нагърбили. Следователно те не са могли да не предвиждат и опасните рискове, пред които ги е изправяла тя като царски душмани". Ето защо, когато пред щиковете на многоброен полицейски конвой бива подкаран на съд за столицата на Отоманската империя, Димитър Миладинов нито за миг не се съмнява, че го водят на явна смърт 3 А по същото време по-малкият брат не случайно прави такава гореща патриотична изповед пред благородния си меценат Йосиф Щросмайер: че - распространяещем по възможности просвещението и приготовляещем народа за свобода" - той е готов да пожертвува ако е нужно и самаго себе, кръвта и живота си за своя народ". И те наистина без колебание ги пожертвуваха, за да заживеят навски в душите сърцата на признателните поколения.

Никола Трайков беше един от нашите добросъвестни, трудолюбиви и опитни пре водачи от гръцки и новогръцки, коментатор и редактор на архивни материали от дейците на Възраждането, макар понякога да се увличаше и претоварваше бележките си към документите с излишни подробности. През втората половина на 1964 г. изда телството на Българската академия на науките пусна новия му много ценен труд за българските възрожденци - „Братя Миладинови, Преписка, издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков". Огромната част от тия писма, пръснати из разни архиви, бяха издирени, преведени и печатани много отдавна в разни периодични издания и кни ги, и използувани от всички изследовачи на братя Миладинови. Само 7 писма на Д. Миладинов до Петър Севастиянов, 1 до Павел Севастиянов и 1 от Константин Миладинов до Петър Севастиянов, макар известни много отдавна, са преведени и пе чатани за пръв път в настоящето издание. Затова трябваше Веселин Трайков, който е подготвил книгата за печат и отговорните редактори акад. Ив. Снегаров и проф Т. Влахов, в заглавната корица да поста вят вместо думата и здирил - съ брал. Сега в настоящето ново по-пълно издание на писмата, прегледани, уточнени и осъвременени в българския превод, събрани в един том, стават по-пригодни за научни изследвания и безспорно ще улесняват твърде много бъдещите биографи на братя Миладинови. Писмата от богатия, огромен и много ценен архив на братя Робеви, също известни и използувани, сега те са дадени уточнени и в пълен превод. Към тях са придадени и писма от други лица в същия архив, които се отнасят до трагичния живот на двамата братя в затвора.

Макар да ни отделят единадесет века от година 893, през която КирилоМетодиевото дело се утвърждава исторически, двамата безсмъртни братя, неговите основоположници, сякаш не принадлежат на миналото, а продължават да съпътствуват през вековете милионите, прогледнали с тяхна помощ, за да се превърнат накрай в наши съвременници. Защото, вместо да го обрече на забрава, времето непрекъснато допринася за развитието и преосмислянето на вложените в него големи духовни ценности. Спрем ли вниманието си върху делото на двамата безсмъртни солунски братя, поради неговия дълбоко демократичен характер, искрен хуманизъм и извисена проблемност, облъхва ни духът не на Средновековието, а сякаш польх от епохата на Високото възраждане. Това се дължи на неговия неизтощим заряд на актуалност. Поставило пред поколенията за разрешаване големи културно-исторически и филологически проблеми, Кирило-Методиевото дело мобилизира духовните сили всеки път, когато насочим духовния си взор към неговите богатства. И макар да грее с блясъка на слънцето като него то има съкровени тайни, като него поставя пред поколенията все нови проблеми за изясняване. Колкото повече времето ни отдалечава от епохата, през която двамата безсмъртни солунски братя и техните непосредствени ученици се подвизават, толкова по-много интересът към тяхното дело расте. И неговото културноисторическо значение се откроява все по-ясно пред погледа на милионите хора, приобщени към даровете на просвещението посредством техния подвиг. Опитаме ли да си изясним факторите, благоприятствуващи пораждането и развитието на Кирило-Методиевото дело до превръщането му в могъщ лост на славянската култура, налага се да спрем вниманието си наред с неговите обективни предпоставки и върху факторите от субективен характер. Между факторите от обективно естество на първо място трябва да бъдат поставени: а) непосредствената близост на Византия с нейната висока култура до славянския свят и преди всичко до българските славяни, на един от чийто диалекти са преведени от двамата братя от гръцки първите богослужебни книги, като най-подходящо средство за общение в оная епоха

Специфична черта на библейската митологичност е формата на времепротича нето в повествованието. И при най-бегъл поглед интригуват съвременните ни възприя тия предопределеността и финализмът на това времепротичане. Твърде ярко са изявени тези две характеристики тъкмо в оригиналната библейска история за Иосиф (типична повест за „избраника", за любимеца на божеството, комуто е предопределена трагичноотговорна мисия). Нека отначало разгледаме как тези две характеристики на библейското митическо нарацио" (разказна стихия, типична форма на повествуването) - предопределеността и финализмът, са моделирани от Т. Ман в романа му. Конкретната история на Иосиф - именно като конкретна, уникална, за първи и единствен път случваща се история - не може, разбира се, да представлява някаква „трябваща" да се осъществи, пред-начертана констелация от събития. Историята не може да се разгърне съгласно каквато и да било „схема", тъй като естествено ста ването на историята необходимо предхожда нейната „схематика". Логически оче видно е, че историята трябва първо да има битие, а едва след това вече може да се схване структурата на нейната цялостност. С други думи, историята може да има „схема едва след като вече енапълно станала, след като вече е. Подобни положения изглеждат до болка самоочевидни и тъкмо с оглед на тези самоочевидности бива изграждана всяка художествено конструирана история, всяка романна" история в съ временното нарацио". Нейната „схематика" става, образува се в процеса на четене и днешният читател би бил смутен, ако не би чел тъкмо по този начин една история. Като съвременен разказвач, който пише именно романна" история за Иосиф и неговите братя, Т. Ман постъпва точно така. Той дори специално тематизира само очевидностите на съвременното нарацио". В някакъв смисъл той прави пре-очевиден 1 начина, по който една история се разгръща за съвременните рационални възприятия. „Разказвачът - пише Т. Ман - безспорно трябва да бъде в самата история, той трябва да бъде едно с нея, а не извън нея, та да я извежда логически и да я доказва... Преди да се бе създала възможността тя (историята - б. м.) да бъде разказвана, тя беше ста нала; тя беше произтекла от същия извор, от който произтича всичко, което става, ставайки, сама се беше разказала. "1 С други думи, авторът сам се презастрахова всички евентуални телеологични избързвания" в разказването, всички погледи от към финала", всички анахронизми са само плод на авторовото „обсъждане" на историята, но не са нейни, на историята, на сама-ставащата-история, реални елементи, форми на нейното реално времепротичане.

Тези редове от един от най-хубавите Шекспирови сонети въпреки могъщата си поетичност звучат и отчайващо жестоко. И къде другаде, ако не в тях, се ражда моралната свобода на героите на Шекспир и бунтовното „всичко епозволено на Достоевски. Но това е само едната страна на защитната реакция на земния човек срещу мъчителната безкрайност на вселената, другата се крие зад думите като на сцена“. Защото сцената, театърът правят възможно творческото разиграване и разтегляне на „едничкия мига. Разбира се, възгледът за света като за сцена и театър и конкретното му изо бразяване в творчеството на Шекспир и Достоевски е колкото стар, толкова и сло жен. Но при Достоевски той е още по-труден, защото, за разлика от драматурга Шекспир, гениалният руски писател пише разкази, повести и романи. Наистина още в самото начало на творческия си път в писмо до брат си Михаил той споделя: Да се пишат драми, ех, братко. За това са нужни години труд и спокойствие, осо бено за мене.