Бунин

Изследвачите на живота и творчеството на Иван Бунин не отделят почти никакво място на връзките му с България и българската литература. Фактите показват, че неговите творби се превеждат и печатат у нас още в самото начало на века, спори се за неговото значение и място в руската литература, определени автори се влияят от поезията и белетристиката му, сам Бунин престоява известно време в София и е в преписка с Д. Бояджиев, Б. Пенев, Ал. Дзивгов... Дори беглият обзор на свързаните с всичко това проблеми доказва необходимостта от специално изследване на рецепцията на Буниновото творчество у нас. При по-сериозно и задълбо чено разглеждане тоя въпрос би разкрил интересни аспекти на взаимодействието на бъл гарската с руската литература в насоки и време, които по една или друга причина са останали встрани от изследователските търсения на литературоведческата ни мисъл, Става дума за творчеството на автори като А. Куприн, Ив. Бунин, А. Андреев и др., което от началото на века е на почит сред българската интелигенция и писателски среди и в тоя смисъл разкрива и допълва общата характеристика на взаимодействието им през първите десетилетия на ХХ в. Разбира се, тия бележки нямат за цел да изяснят рецепцията на Буниновата проза и поезия и да осветлят цялостно връзките на писателя с българската литература и влиянието, което е оказал върху отделни представители. Тук само маркираме моменти от тая предстояща задача. Основната част от наблюденията са изградени върху документи от архива на Боян Пенев. 1 Иван Бунин - проникновен художник на руския живот и природа - се утвърждава като поет и белетрист през 90-те години. Не е трудно да си представим какъв талант трябва да притежава начеващият писател тогава, за да обърне вниманието на читатели и критика във време, когато още пишат Толстой, Чехов, Короленко, разгръщат се дарованията на Горки, Куприн, Л. Андреев, на неговите съвременници в поезията -Блок, Балмонт, Брюсов, А. Белий и др. Покрай безспорния си талант Бунин оказва и завидна устойчивост към изкушенията на новаторските модернистични тенденции в руската литература - и понякога демонстративно но винаги последователно твори в традициите на XIX в. Негови кумири в началото и до смъртта му си остават Пушкин и Толстой. По-късно тоя му характер и непреклонност - върху основата на объркани възгледи за обществото в Русия - го изправят пред съдбоносни дилеми, които ни дават основание да говорим за трагедията на човека и художника Бунин. Без да ни доведе до оправдаване на постъпките му след революцията, вникването в тая трагедия пора зява със своята глуха, подмолна конфликтност и мъчително изживяване на заблужденията и откъснатостта от родината. Но според съветските изследвачи най-хубавото на тоя „архаист новатор" преди и след 1918 г. съставя едно художествено цяло, дълбоко свързано с руския живот. Затова лите Горки винаги

Връзките на българската с руската литература през XIX-XX в. имат различен характер, смисъл и форми на проявление. Извън полезрението на литературната ни наука все още остава контактът на наши белетристи с творчеството на Ал. Куприн, И. А. Бунин, Л. Андреев, В. Г. Короленко и др. Знае се, че от началото на века те са на почит сред българската интелигенция и писателските среди, творбите им се превеждат, някои нашумяват, стават модни, влияят върху български автори. Наблюденията и изводите във връзка с тях допълват общата характеристика на отношенията между двете литератури през първите десетилетия на ХХ в. Убедително доказателство е рецепцията на Буниновата проза и поезия у нас. Те се налагат в съзнанието на българския читател, оживяват в творческите търсения на редица наши изтъкнати художници. Първите преведени творби на И. А. Бунин у нас са от самото начало на века - от времето, когато той се оформя като самобитен художник в руската литература и е преодолял подражателските увлечения, несамостоятелността в подлавянето на теми и мотиви в поезията и белетристиката си. Негови стихотворения и разкази се появяват в „Летописи“, „Работнишко дело“, „Българска сбирка" идр. - списания, твърде различни по своя характер и място в литературния ни живот. Първенствуваща роля в това отношение играе редактираното от К. Величков сп. „Летописи“, където намираме първите преводи на Бунин, извършени от младия тогава поет Д. Бояджиев. Трудно е да се уточни от какво е продиктуван интересът на Д. Бояджиев към творчеството на Бунин, трудно е да се изясни благодарение на какво се завързва преписка между тях. Но е факт, че нашият поет отрано се насочва към опознаване на руската литература. Според спомените на брат му още в Пазарджик той чете „множество руски книги и списания, преводна литература, множество годишни течения от илюстрованото списание „Нива“, „усвоява сносно руски я език“, „усьвършенствува писмено и говоримо руски език". И възползувайки се от правата си на уредник на сп. „Летописи“, от толерантността на главния редактор, поетът се налага като първи преводач и популяризатор на творчеството на Бунин в България. Така през 1902 г. публикува разказите „Нова година" и „Свиждане" подписани с псевдонима Ивчов.

Парадоксална тема. Какво общо между краткото пребиваване на И. Бунин в България и този вече всепризнат шедьовър на руската емигрантска литература. "Митина любов" е написана две години след това събитие. Историческата действителност, към която повестта се адресира, е поне две десетилетия по-рано, вероятно краят на XIX в. От мястото на действието до мястото на написване - повече от 3000 км разстояние. Най-сетне самият сюжет на повестта: толкова банален разказ за нещастна любов, че еднали има литература да не го е разработвала. А и в нашата родна словесност. Като почнем от Т. Влайков и Ц. Гинчев, минем през Елин Пелин и Йонков и продължим към по-ново време - К. Константинов, Г. Райчев, А. Каменора и свършим с Й. Радичков и Ивайло Петров, безчетен е броят на творбите, които буквално или косвено напомнят "Митина любов". Въпреки това обаче, връзка, и то органична, може би и кръвна, между изгнаническите дни на И. Бунин в София и "Митина любов" безусловно има. И тя минава по хребета на една социално-политическа действителност, която буквално пъка житейска баналност. След това по линия на износването на замисъла, вероятно форсирано от нашенската обстановка. И, заякчешJ. от преписката между Бунин и натурализирания у нас проф. Бицили по повод "Митина любов" насред кореспондентския маршрут София-ПарИж, тя получава още един силен тласък с Ф. М. Степун, най-добрият интерпретатор на творбата, фигура, нечужда на България. Тук има, разбира се, още много неясно, неразкрито и дори загадъчно. Във вътрешната част на айсберга, без сензационни открития и гръмки имена, където в тишина и мълчание прораства семето на близостта. Да започнем с основното умонастроение на твореца в началния период на неговата емиграция (Сб. "Метеvр"- 1920, "Тъмните алеи"- 1940. Върху релерите - Русия, младост, любов -- той изгражда нов, вече изгнанически, художествен свят. Към него принадлежи и повестта "Митината любов" (1924). В един от нейните варианти се появява мотивът за "безмълвните алеи" и "вековните липи", обкръжен от неизменно съпътствуващия го носталгичен ореол. Но почти никой от първите критици на творбата, залисани в разплитане на нишката на традицията и в преценка на психологическата правдоподобност, не долавя ясния звук, който създават тези три основни тона, да ги повторим- Русия, младостта, любовта.