Чапек

Заел място сред най-големите писателихуманисти на ХХ в., Карел Чапек е все още недостатъчно проучен. Европейски образован и надарен с гъвкав аналитичен ум, това „ужасно чедо" на славянството от родословието на великите френски рационалисти-насмешници често се изплъзва от литературоведческия резец, главно поради измамната простота на своя художествен маниер. Уж всичко е в реда на нещата: образите - образи, макар и леко окарикатуре ни, сюжетите - сюжети при всичките си криминални завъртулки, езикът - подчертано чист и ясен, а ето че сякаш изневиделица те грабва коварен подтекст, който те кара да бъдеш „подозрителен" към действителните намерения на автора. Загадката „а какво собствено иска да ни каже той", на свой ред възникваща при всяко негово произведение, още повече се усилва от неустановената му, макар и общохуманна политическа позиция. Като прибавим и естетическата многоликост на Чапековото творчество, ще ни стане понятно защо около него са натру пани толкова противоречиви съждения, недоразумения, пък и погрешни становища.

Карел Чапек навлиза сериозно в литературата през второто десетилетие на ХХ в., когато в нея все още властвуват характерните за края на века индиви дуалистични представи, които естетизират човешката личност, наблягайки върху нейната оригиналност, странност и изключителност. Заедно с други свои съвре менници в чешката литература (Я. Хашек, Вл. Ванчура) той противопоставя на този литературен идеал за човека интегрално" човешкото като съчетание от велико и дребно, от обикновено и необикновено, от сила и слабост, от разнородни и противоречиви качества, образуващи в своето единство богатата и сложна човешка природа. Чапек подчинява индивидуалната човешка съдба на кардиналния въпрос за защита на човешкото, на хуманността, предусещайки пагубните последствия от настъплението на техническата цивилизация. Неговите обикновени хора (в „Разпятие“ и „Мъчителни разкази", в „Разкази от единия и другия джоб") са забележителни не толкова като живописни представители на малкия човек, а преди всичко като определена позиция, като възможен отговор на въ просите, пред които писателят е изправен. Като художник той провокира романтичното и декадентско изкуство, което митологизира дадени черти на личността и я откъсва от реалния живот. Разру шаването на естетическата конвенция се забелязва още в сборниците с разкази, които Чапек пише заедно с брат си Йозеф Чапек („Градината на Кръконош“, „Сияйни дълбини"), а в следващите му самостоятелни произведения кристализира в единството на идейно-философската позиция и изобразителния похват. В творчеството на Чапек няма да открием образи на изключителни герои - той е склонен да пародира всяко величие и изключителност, тъй като стремежът му е да познае човека в духовния колектив на човешкото. Чапек твори с убежде нието, че действителността и човекът са много по-сложни и богати, отколкото ги виждаме, и от всяка теоретизирана истина за тях. Според него действителността трябва да бъде добита чрез упорит труд, а не просто описана. Не можем да не забележим колко тясно неговата склонност към „преобръщане“ на нещата и разрушаване на естетическата конвенция е свързана с това убеждение, което го превръща в обновител на традиционното епическо изкуство. Съизмерването на гледните точки е характерен похват, чрез който Чапек постига психологическа дълбочина в изображението на екзистенциалните проблеми на човешкото битие (трилогията „Обикновен живот"). Още в първите сборници разкази („Разпятие“, „Мъчителни разкази") драматичното противопоставяне на две гледни точки (поглед „отвън“ и „отвътре") е свързано с избора на истинското битие, чрез което човек трябва да осъществи своите духовни стремежи, скритите възможности на своята личност.

В многостранното творчество на Карел Чапек (1890-1938) се проявяват характерни тенденции и особености от развитието на модерната чешка литература. Чапек започва да твори още преди войната, но значителна част от неговите произведения са свързани с бурния разцвет на чешката литература в междувоенния период, когато се създават явления с европейско и световно значение. Още с драмата си „Р. У. Р." (1921) К. Чапек придобива световна известност и заедно с Я. Хашек се нарежда между първите чешки писатели, които осъществяват непосредната, жива връзка на националните литературни ценности с художествените и културни процеси в следвоенна Европа. Светогледно и естетически К. Чапек е творец на ХХ век - художествените пробле ми и идеи, които го занимават и тревожат, водят към драматичното битие на човека от епохата на модерната цивилизация, към противоречията, които създава преломното развитие на науката и техниката, поставяйки на изпитание общочовешките цен ности на културата, духовното съдържание на човешкия живот. B Научнофантастичните прогнози на Чапек разкриват противоречивото му отношение към научно-техническия прогрес, в основата на което лежи неговата хуманистична програма за защита на човешките ценности, философското му недоверие към глобалните идеи и изобретения, както и към радикалните промени на обществото. Много се е писало за философския релативизъм на Чапек (почерпен до голяма степен от философията на прагматизма), който го отдалечава от обективния поглед към социалните противоречия, отнема му категоричната оценка, ясната перспектива в ре шението на проблемите, превръща отношението му към явленията на живота и към човека в съвкупност от антиномии. Идейно-философските противоречия в творчеството на Чапек, еволюционистичните му възгледи, илюзорното му доверие в буржоаз ната демокрация не намаляват хуманистичното съдържание на неговото творчество. Чапек не решава социалните конфликти на своето време, социалният критицизъм неговите утопични драми и романи има хуманистична основа - защита на непреходните или по-точно интегралните човешки ценности. Той превръща в център на своето творчество човека - човекът като мярка за всичко - и гради неговата нова цялост ност (интегралност) в света на капиталистическата цивилизация, която „редуцира" ценностната представа за човека. Белег на тази нова интегралност на човека е тезата за обикновения човек (трилогията „Обикновен живот"), чийто образ в своето човешко съдържание диалектически обединява раздвоеното изображение и представа за еле ментарния и необикновен човек (фантастичните и утопични произведения). Темата за познанието на човека е свързана с темата за познанието на действителността в ней ната тоталност (страст, която съпровожда всички занимания на човека Чапек). Смисълът на познанието е в създаването на духовна мярка на предметния (емпиричния) свят, което е равностойно на това да се създаде неговата човешка мярка.

В сравнение с други признания за взаимозависимостта между талант и жизнен опит Чапековата идея за неограничено отворената „аз"-ова самоидентификация на тво реца е по-малко известна, но в достатъчна степен перспективна с оглед на конкретизиране то на съотношението между субективното и обективното в творческия процес. Развита изцяло в романа „Обикновен живот" (1934), тази идея обсебва К. Чапек още в ранните му критически изяви. Цитираната като мото мисъл разкрива идейната доминанта на Чапековото художествено и публицистично творчество - антропологическия плура лизъм, непрекъснатия стремеж към опознаване на човека и света в тяхната конкретност и тоталност. От друга страна, тя подсказва за рецептивните особености на Чапековата личност (необикновено изострено внимание, огромна впечатлителност и възприемчивост, услужлива интуиция и мощна фантазия, дар за предвиждане и ерудиция), както и за характерологичните и особености (инициативност, упорство, висока самоорганизация, колосална работоспособност, стремеж към оригиналност, непрекъсваща воля за съзн дателна дейност). Не на последно място уговорката мото дава информация за съще ствуването на персонална „уния“ между литературния практик и теоретик, чиято социо логическа култура се формира в тясна зависимост от философската и литературовед ската му начетеност. И до днес най-малко внимание сред страничните таланти и скритите афинитети на белетриста, публициста, драматурга, философа и преводача К. Чапек е отделено на ярко открояващата се сложна и разнородна литературоведска култура на най-про фесионалния чешки творец, чието интензивно критическо самосъзнание за същността и функциите на литературата е важна съставна част на универсалния му интелект. Дихотомната съотносителност между литературния практик и литературния теоретик и критик, която еплод на страстната му потребност да опознава и да се изказва, красноречиво илюстрира Чапековото схващане за творчеството като конкретно практи ческо решение, като занаят, а не като някаква висша духовна активност. Върху това де мократично схващане Чапек постепенно създава своята литературноестетическа програ ма, включваща три основни компонента - развлекателност, народност и морализъм. Именно те определят не само спецификата на художествената му стратегия, но и особе ностите на литературоведската му тактика на постигането й, проявяваща се в открити или прикрити, в сериозни или забавни форми, синхронно или ретроспективно. Найчесто - в рамките на практическата методика „как се правят нещата".