читателя

Това заглавие може да се изтълкува по два противоположни начина - като извинениили като предизвикателство. Първото е понятно: едва ли някой предполага, че съм полиглот сверил десетките, ако не са и стотици хиляди стихове, с оригиналите. Следователно моят крите рий в следващите страници ще бъде почти изключително чи тателски я т. Разбира се, мога да потърся опора в схващането на Иржи Леви, че всеки превод се оценява според два критерия: критерий за вярност спрямо оригинала и критерий за художественост. И да продължа тази мисъл приблизително така: самият факт, че тези книги са преминали през издателските филтри, през компетентната оценка на рецензента и щателната работа на редактора, вече гарантира верността им спрямо първоизточниците. Само че някои бегли съпоставки ме убеж дават -в действителност положението съвсем не е толкова идилично. Пък и за видния чешки теоретик това са не две независими оценки, а два аспекта в преценката на даден превод. Така че едностранчивостта на моя доклад еколкото очевидна, толкова и предопределена; утешавам се с надеждата, че тя ще бъде компенсирана в изказванията и разискванията по доклада. А се успокоявам с мисълта, че колкото и смътен да е читателският критерий (формулиран в поредица от въпроси, той би звучал горе-долу така: какво ми дава тази книга, усещам ли в нея чертите на неповторима творческа индивидуалност, как звучат преводните стихове на български? дали тази стихосбирка е под нивото на изразните възможности на българската поезия, или е на него, или - и това се случва - ги обогатява?); та, казвам, колкото и смътен да е читателският критерий, все пак от отговора на тези въпроси зависи - ни повече, ни по-малко - съдбата на книгата. 124 За радост и читатели, и специалисти са единодушни, че последните няколко години са време на подем в областта на превода и издаването на преводна литература. Последното е очевидно: позаличиха се белите петна" върху картата на световната поезия, проза, критика; ярките явле ния в чуждите литератури стигат до българския читател много по-бързо от преди; системно се запълват пропуските в представянето на класиката. За качеството на преводите говори косвено, но неоспоримо даже нарасналата склонност на литературната критика да открива влияния на световни майстори върху съвременните ни поети и белетристи. Дори когато въпросното влия ние съществува само в представите на критика, то пак доказва, че преводната творба се е вклю чила функционално в системата на родната ни литература - което е невъзможно при слаб превод. От констатацията за подем могат да се направят различни изводи. Лично за мен най-конструктивен е изводът, че сега трябва да съсредоточим вниманието си върху хроническите слабости, върху онова, което е напълно несъвместимо с повишеното общо равнище на преводаческото майсторство; което пречи подемът да се превърне в качествен скок. От това ми убеждение са продиктувани и конкретните, и по-общите бележки за някои слабости на преводната поезия, както и - спорадично - по някои издателски въпроси.

Решим ли да задълбочим наблюденията си над въздействието, над идейноестетическото съзряване и поетиката на новобългарската литература от XVIIIХІХ в., съвсем естествено стигаме до паратекстовите аспекти на книжовната творба - заглавието“, „мотото“, „посвещението“, „цитатът“, „полуцитатът“, скритият мистифициран „цитат", откъсите от писма и дневници, - т. е. формите, в които се проявява така нареченото „чуждо слово" за системата на същинския текст. В немалко от случаите тия паратекстови елементи въплъщават в резюме същността на авторовата идея, самата им формулировка е вече изразено отношение, или очертават предварително границите на търсено и очаквано въздействие, свидетелствуват за начален подтик, дошъл от други автори, от други литератури. В разбиранията си за тяхната специфика и функции възрожденският писател изминава определен път, за да стигне до съзнание за лаконизма и метафорично-многозначния характер на наслова, за съдържателния облик и пълноценното естетическо звучене на епиграфа, за вътрешно-духовния смисъл и натовареност на посвещението, за сложните преливания и противопоставяния между заряда на цитата и авторските внушения. отделните фази на тоя път паратекстовите елементи встъпват в доста интересен диалог с читателя, търсен и изграждан от тях - предлагащи му духовна мъдрост и житейски решения, предлагащи му ключ към света на творбата, на авторовото съзнание. В тоя смисъл проблемът за ролята и същността на „чуждото слово" в ед на литература, в границите на едно направление, в творчеството на даден автор, оказва, че има отношение към много от чертите, които изграждат тяхната съдържателна, формална и въздействена характеристика - в насоките на литературното общуване, на трансформационните процеси, на познавателния им заряд, на поетиката на композицията, на майсторството на изображение, на търсената многозначност и поливалентност на художественото внушение

В онези стари времена, когато величието на преподобните отци все вс още беше наа почит, отец Ме лоун вдигаше пръст към паяжината на тавана в класната стая и с ласкав, но строг глас ни пред пазваше от грехове. А светът беше пълен с тях: от невинното изричане на неприлични думи, през загубата на уважение към родителите, та чак до границата, зад която се простираше адът - убийството. Тогава, когато всяка неделя наблюдавах чудния контраст между черните обувки с връзки и мистичната бяла дантелена одежда на преподобния отец, който вдигаше тайнствения потир към готическата розетка на цветния прозорец, всичко ми се струваше реално и нереално, в библиотеката на моя баща, зад съчиненията на Алоис Ирасек стоеше цяла редица от кни ги, подредени от Дявола. Преподобният отец Мелоун ни предпазваше от такива книги. И когато веднъж намери под чина на Воценил, син на бедна вдовица, полуразпаднало се томче с подпис a „Детективът Бенгс", той го изправи до стената. Четенето на такива книги беше всъщност „съу частие в престъплението след извършването му", участие в греха на всички грехове, участие в убий ството. Може би затова пъстрата редица в библиотеката на баща ми ме привличаше, но аз никога не се поддадох на изкушението. Знаех, че Дяволът е виртуоз на сладките съблазни. Т Сякаш самото убийство беше родило тези книги. Тогава дори не предполагах, не мо жех и да предполагам, че в действителност те са родени от нещо съвсем друго, от нещо много по-трагично: от страстния копнеж по нещо, което изплъзващите се от контрол обстоятелства по пречиха на болния и нещастен мъж от друго столетие и от друга страна да постигне; че са ро дени от отчаянието, от мечтата, от жестокия живот, който, за да се откупи, дари на света же стоката красота; че са родени от началото на всички начала - от поезията.