цивилизация

В определението, което основоположниците на марксизма-ленинизма дават на социалната природа и спецификата на изкуството, прави впечатление явният парадокс, който според нас не е получил необходимото осветление и развитие в специалната литература. Става дума, от една страна, за гледището на К. Маркс, което има общо методологическо значение относно обусловеността на духовното производство, вкл. и на изкуството, от исторически определени форми на материалното производство. Без тази обусловеност на първото от второто не могат да се разберат нито общите закономерности в развитието на обществото, нито специфичните закономерности на второто - в дадения случай изкуството. Нека напомним това гледище. „За да се изследва връзката между духовното и материалното производство, е необходимо преди всичко самото това материално производство да се разглежда не като всеобща категория, а в определена историческа форма. Така например на капиталистическия начин на производство съот ветствува друг вид духовно производство, отколкото на средновековния начин на производство. Ако самото материално производство не се взема в неговата специфична историческа форма, не може да се разберат характерните особености на съответствуващото му духовно производство и взаимодействието между тях. "1 От друга страна, характеризирайки спецификата на същинското художестве но производство, Маркс отбелязва, че „определени периоди на неговия разцвет съвсем не съответствуват на общото развитие на обществото, следователно и на материалната основа, която образува един вид скелета на неговата организа ция". Ако това противоречие е вярно - отбелязва Маркс по-нататък - за отношенията между различните видове изкуства, то вече по-малко учудващо е, че то е вярно и за отношението на цялата област на изкуството към общото развитие на обществото." Тези две положения са добре известни. Но обикновено на тях се позовават поотделно: на първото - когато утвърждават тезиса за материално социалноикономическата обусловеност на изкуството като социално-исторически феномен; на второто - когато говорят за спецификата на изкуството. Такова обособяване на взаимосвързани познавателни принципи може да бъде оправдано при поставяне и решаване на частни задачи. При изследването обаче на културноисторически проблеми, по-специално при анализа на изкуството като културноисторически феномен в условията на цивилизацията, става очевидна необходимостта от тяхното взаимно допълване. Двата тези тезиса са свързани и у К. Маркс, но са свързани чрез противоречие, което има онтологична основа в положението на самото изкуство в обществото в условията на цивилизацията.

Проблемът за осмислянето на културните контакти на българите със света е актуален, същностен, а според някои - дори основен при разглеждането на някои периоди. Той може да бъде видян от различни гледни точки и на различни нива, които обаче не бива да се абсолютизират. Същевременно отдавна е назрял моментът да се преодолее партикуларизмът и да се предприеме опит за изграждане на цялостна концепция за взаимоотношенията на българската култура със световната. Подобен подход предполага няколко неща. Първо - отстраняване на схоластичните идеологически наслоения, които присъствуват не само в масовото съзнание, но и в литературознанието и културната история, и проблематизиране на удобните и ласкаещи самочувствието национални митологеми. Второ - историческа ретроспектива, връщане към времето, когато се изграждат основите на новата българска култура, а и към по-далечното минало, включително и към особеностите на едно имагинерно първично състояние. Трето - изясняване на принципите, които определят представите за свое и чуждо. Четвърто разглеждане на проблематиката през призмата на въпроса за културните общности. Пето - осмисляне на различните представи за принадлежност към общностите, както и на механизмите, които ги пораждат. Шесто - разкриване на интерференциите с други процеси, развили се по същото време. Едва когато се държи сметка за всичко това, ще стане възможно едно по-задълбочено разкриване на осъзнатите и неосъзнати представи и интенции, свързани с различните възгледи за мястото на България в европейската цивилизация, кодирани в литературни творби и други текстове. Насочването към предисторическите времена би разкрило картината на една ясна дихотомия: малко и недвусмислено очертано свое (рода, племето), противостоящо на необятното и враждебно чуждо. Своето се дефинира чрез система от митове, които обясняват произхода и кодифицират знаците за идентифициране.