Възрожденски представи за мястото на България в световната цивилизация

Проблемът за осмислянето на културните контакти на българите със света е актуален, същностен, а според някои - дори основен при разглеждането на някои периоди. Той може да бъде видян от различни гледни точки и на различни нива, които обаче не бива да се абсолютизират. Същевременно отдавна е назрял моментът да се преодолее партикуларизмът и да се предприеме опит за изграждане на цялостна концепция за взаимоотношенията на българската култура със световната. Подобен подход предполага няколко неща. Първо - отстраняване на схоластичните идеологически наслоения, които присъствуват не само в масовото съзнание, но и в литературознанието и културната история, и проблематизиране на удобните и ласкаещи самочувствието национални митологеми. Второ - историческа ретроспектива, връщане към времето, когато се изграждат основите на новата българска култура, а и към по-далечното минало, включително и към особеностите на едно имагинерно първично състояние. Трето - изясняване на принципите, които определят представите за свое и чуждо. Четвърто разглеждане на проблематиката през призмата на въпроса за културните общности. Пето - осмисляне на различните представи за принадлежност към общностите, както и на механизмите, които ги пораждат. Шесто - разкриване на интерференциите с други процеси, развили се по същото време. Едва когато се държи сметка за всичко това, ще стане възможно едно по-задълбочено разкриване на осъзнатите и неосъзнати представи и интенции, свързани с различните възгледи за мястото на България в европейската цивилизация, кодирани в литературни творби и други текстове. Насочването към предисторическите времена би разкрило картината на една ясна дихотомия: малко и недвусмислено очертано свое (рода, племето), противостоящо на необятното и враждебно чуждо. Своето се дефинира чрез система от митове, които обясняват произхода и кодифицират знаците за идентифициране.